Mountain & Migration & Development

Matilde (Horizon 2020) – challenging topic (Migration impact assessment to enhance integration and local development in European rural and mountain regions), great team: 10 universities, 6 NGOs, 3 city councils, 3 research centers, 2 governmental agencies, 1 local authority from 10 countries.
#Eurac – project leader; #CERMES – WP leader

Matilde_Bolzano_2020

MATILDE aims to shed light on the local level interactions stemming from the arrival and settling in of TCNs in rural and mountain areas.
MATILDE brings together 11 research partners based in 10 different countries to provide a transdisciplinary and broad geographical to understand migration impact across countries and regions with different migration experiences and patterns. The second level consortium, involving 14 local partners active in the field of migrant integration with diverse roles, ensure the stakeholder knowledge is fully integrated in research activities as well as in the dissemination plan.
MATILDE aims to shed light on the effects of migration processes directed towards European rural and mountain areas, their upward trend, transformative and redistributive effects. Through local level field-work conducted with action-research methods, it aims to stimulate the engagement of local stakeholders (migrants, policymakers, civil society, transnational networks) to produce new knowledge about the processes and strategies triggered by migration at the local level. It aims to categorize them for potential transfer and for grounding better governance of the potential for local development entailed by TCNs stocks and flows. The project considers “Third Country Nationals” (TCNs) as non-Eu citizens who are the target of the EU integration policies (see EU Integration Action Plan of Third-Country Nationals, June 2016). We include here economic and family migrants, students and researchers, highly skilled migrants as well as asylum seekers, refugees and status holders including vulnerable groups (victims of trafficking, unaccompanied minors and stateless persons). MATILDE improves the understanding of the social and economic impacts of international migration across the EU through a multiscale and multidimensional assessment; it analyses the effectiveness of integration policies across different realms and levels through cross-country comparative research. The project adopts a place-based approach and a mixed methodology in order to:
• Develop and test an innovative toolbox for multi-dimensional and multi-scale assessment of the impacts of migration on the social, economic and spatial dimensions in rural and mountain areas.
• Shed light on the nexus between migration and local development and on the impact of migration on territorial inequalities and regional disparities by assessing the impact of migration on the social and economic dimensions at different territorial scales.
• Co-constructing a local level, participatory assessment of the impact of migration in rural and mountain areas through 12 local case studies .
• Promote place-based governance of migration and socially inclusive growth through strategic and operational recommendations targeting national, regional and local level policy makers and stakeholders.
• Enhance public awareness and stimulate informed debate on the impact of migration, addressing misperceptions through dissemination and communication strategies targeting diverse groups (academia, stakeholders, citizens, migrants) at different levels (EU, national, regional) grounded on the two levels consortium and benefitting from strategic partnership with thematic networks such as MRI, ForAlps, etc.

Политическата 2019 – много лидери, малко лидерство

Манолова прилича на лява версия на Кунева. Слави Трфонов разводни опозиционния си потенциал. Борисов и ГЕРБ за презинали зенита си, имат влааст, но сее крепят на клиентелизъм и еврофондове. Проф. Анна Кръстева пред КлубZ, 28.12.19.
https://clubz.bg/92285-manolova_prilicha_na_lqva_versiq_na_kuneva_slavi_trifonov_razvodni_opozicionniq_si_kapital?fbclid=IwAR20XlaWoVeIwBrwxT-GhsL8qCZn7957XZ8Ay196YjjcSG7C79yYg7hhT90

– Проф. Кръстева, през 2019 г. на много места по света имаше масови, продължителни протести. Българите изглежда, че имаха немалко поводи за реакция – „Апартаментгейт“, НАП-лийкс, кризата в БНР, избора на главен прокурор, дори опита за неплащане на първия ден на болничните, но протестна вълна нямаше. Какво е Вашето обяснение? Загубата на инстинкта за съпротива в обществото? Или нормализацията, на която се радва България, ако се позовем на начина, по който премиерът Бойко Борисов описа ситуацията след местните избори?

Протестната енергия беше жива и в България: медицинските сестри постигнаха конкретен резултат – 950лв заплата и по-висока обществена осъзнатост на дефицитите и деформациите в здравеопазването; битката на майките с деца с уврежания е епична – и заради системното пренебрежение на тежките им проблеми, и заради често озъбеното лице на властта, сипеща обиди, и заради отстраняването на Валери Симеонов от вице-премиерския пост; водният режим в Перник също възмути и мобилизира.
Вашят въпрос отпраща към друг тип протести, които надхвърлят специфичните проблеми на отделни групи и катализират мощно масово гражданското недоволство, което прераства в съпротива и цели радикална промяна на управляващите или режима. Няколко стратегии биват прилагани у нас, за да не се получи кумулативния ефект на масова протестна вълна. Хляб и зрелища при Апартаментгейт – паднаха няколко ключови глави в ГЕРБ за успокоение на публиката, а и за радост на конкурентните им кръгове сред отстранилата ги партия. Френските синдикати блокираха Париж и страната само при намерението на правителството за пенсионна реформа, преди обсъждане на какъвто и да е текст; дори при лобисткото предложение за първия ден на болничните родните синдикати не мобилизираха масова протестна вълна. Третата стратегия е един протест да се анихилира чрез друг протест – видяхме яки младежи да защитават бъдещия главен прокурор. Най-впечатляваща стратегия е предизвикване на протести заради призраци – родители, които гневно защитават децата си от норвежци и зли чудовища,искащи да им ги откраднат. Те дискредитират самата идея за протести и най-вече на протести, които да доведат до реална промяна. Няма как да промениш караконджоли.
Различните протести, които заляха света през 2019 г.– 500 000 в Мадрид за климатичните промени, стотици хиляди за демокрация дълги месеци в Хон Конг, анриправителствени демонстрации и сблъсци Боливия – имат две особености: голяма кауза, която мобилизира огромни множества, и вяра на гражданите, че са трансформираща сила, че е във властта им да донесат промяна. И двете липсваха у нас през изтичащата година. Българското протестно гражданство е като Спящата красавица – знаем, че може да се събуди и залее площадите, но го прави най-вече при голямо вдъхновение и ярък анти-принц – Виденов, Пеевски….

– От Ваша гледна точка имаше ли някаква промяна на стила и на философията на управлението през изминалата година? Можем ли да говорим за някакво успокоение при Борисов и управляващата партия и по какъв начин то ще се развива през 2020 г.? Какви са капаните от това успокоение, допълнителна /само/увереност?

Два труса преживя ГЕРБ през годината – организационен и електорален: изгонването на ‘вечния втори’ и напукването на хегемонията на управлявщите в местната власт. Публиката отдавна очакваше отстраняването на Цв. Цветанов и нямаше изненада, че то не предизвика сътресение – той няма харизмата нито на лидер, нито на жертва, а ‘неговите’ са лоялни към властта и едни бяха отстранени, а други – приобщени. Пукнатини в самочувствието донесоха местните избори – малката разлика между Фандъкова и Манолова, нови районни кметове в София от Демократична България, отслабена първа позиция.
Бойко Борисов и ГЕРБ са преминали зенита си – имат власт, но нито вдъхновяват с визия и стратегия, нито удовлетворяват с политики, магистралите омръзнаха и на най-върлите фенове. Крепят се основно на клиентелизъм, домове за гости и тъщи, бизнес, захранван с еврофондове…. Б.Борисов знае, че пропукванията ще се множат и задълбочават, ръкостиска се с Тръмп, прегръща посланици и евро-лидери, защото няма друга стратегия как да ги спре. А дали ще е смирен преди избори или наперен през останалото време, са незначителни детайли.
Няма успокоение и по линия на непрестанния сблъсък премиер – президент. Мачът засега а равен. На имиджово равнище печелят и двамата и затова с еднакво усърдие и двамата подклаждат непрестанно огъня. Но Б.Борисов вече не е единственият лидер, а и не може да забрави с каква лекота генералът-летец, неофит в политиката, влетя в държавното лидерство, устойчиво конкурирайки и изпреварвайки рейтингово най-опитния лидер.
Дуелът продължава.

– Премиерът Борисов имаше една доста активна външнополитическа година като много се вдаде в ролята на медиатор /в отношенията между Гърция и Северна Македония, между Европа и Турция/, голям приятел с всички – от Меркел и Юнкер до Путин и Ердоган. И Тръмп вече. И особено на балансьор. Борисов продължи да лавира между Русия и САЩ – как му се получаваше? И как ще се развие този тип политика на лавирането през 2020 г.?

Премиерът Борисов не харесва особено президента Макрон, но го имитира в усърдието във външната политика като заместиител на впечатляващи резултати у дома. За разлика от Макрон, който стяга имидж, като се кара с Тръмп, НАТО, Северна Македония, Б. Борисовв се разбара и с Тръмп като с бизнесмен (‘Той като бизнесмеен ме разбра’), и с Путин като бивш шеф на КГБ (‘Той ще ме разбере за шпионския скандал’). Стъпка напред, две назад – танцът с Путин е по балканска мелодия, с една идея по-европейски от този на Вучич – две стъпки към Путин, една към ЕС.
Кулминацията с Тръмп трябва да разбираме в три перспективи: транзакционна, ценностно-демократична и вътрешно-политическа. Изтребителската дипломация, 3% БВП за отбрана при натовски норматив 2%, център във Варна като прелюдия към база очаквано бяха ознаменувани с крепко ръкостискане. Нямаше как при толкова милиарди да не стане въпрос и за демократични ценности и борба с корупция. Има високи очакввания у българската демократична общественост тези декларации да не остават прост част от декоративния дипломатически протокол.
Външно-политическата кулминация е и Борисова победа във вътрешно-политическия мач, при това двойна – показа на пилота-президент кой избира изтребителите и кой получава ръкостискане.

– По какъв начин смятате, че ще се развиват отношенията вътре в управляващата коалиция и доколко реална е възможността т. нар. патриоти да прекрачат граница, която да застраши управлението? Към момента изглежда, че рисковете пред управлението могат да дойдат само вътре от самото него, заради утвърждаващата се липса на реална парламентарна опозиция. Ще продължи ли хармонията в отношенията ГЕРБ-ДПС? Има ли БСП потенциал да започне да действа като опозиция или ще се задълбочат тенденциите на вътрешнопартиен разпад и на залитане по псевдопатриотарски каузи? Доколко застрашено ще е лидерството на Корнелия Нинова?

Три парадокса в отговор на тройния ви въпрос. Ехтящите скандали, разломи, разколи сред патриот-националистите с карикатурни роли на участницете в тях не оказват никакъв ефет върху огромното им влияние върху политическия днеен ред. Самото им влияние също е несъразмерно по-голямо от електоралната им тежест. В Средновковието са се водели сериозни спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Днес също така сериозно наблюдаваме колко джендъра могат да се съберат на върха на една перманентна кампания. Населването на публичния дискурс с имагинерно-реално персонажи – джендъри, норвежци и т.н,, блокирането на множество политики в защита на нуждаещи се от закрила деца и на жени от домашно насилие,.. – ясно илюстрират кой у нас дава тон.
ДПС – ГЕРБ – да, хармонията ще продължи. Парадоксът на ДПС е, че тя е най-завършеният вариант на партия cash and carry, но именно тя е най-стабилната партия у нас, която винаги печелившо изтъргува подкрепата си за управляващите. Цветът не ги интересува – червен преди, син сега.
Най-парадоксалният казус е БСП. Няма вече почти нищо ляво в тази партия, но именно тя и само тя се е разпростряла в цялото не-дясно пространство. Пълното загробване на прогресткити ценности и ентусиазираното прегръщане на джендърско-патриотарски екзалтации не подриват, а подсилват лидерството на Корнелия Нинова, продължаваща радикално да променя чипа на столетната си партия.

– В политическото пространство се появиха две нови формации – на Слави Трифонов и на Мая Манолова. Могат ли да се превърнат във фактор в политическия живот или са натоварени с немалка доза свръхочаквания и са заплашени да не се развият в нещо политически по-съществено, особено като се има предвид, че до парламентарните избори остава около година и половина?

Огромно е желанието за политическа алтернатива – и статуквото все по-малко бива харесвано, и липсата на опозиция – парламентарна или извънпарламентарна – е нездравословно за демокрацията. Затова и високия предварителен рейтинг на Трифонов и Манолова. Могат ли нови алтернативи да бъдат реализирани от стари лица? Мая Манолова беше безспорно силен омбудсман и изпълн със съдържание институцията. Именно като омбудсман тя беше и единственият ляв играч с битки – къде медийни, къде реални – за трудещите се и уязвимите. Именно като неформален омбудсман възнамерява да продължии и занапред с безплатните юридически организации за гражданите. Засега прилича на лява версия на Меглена Кунева – ярко влизане в нова политическа роля, достойно представяне в дясна София и постепенен спад след звездния миг. Тя е боец, не изключвам и изненади. Слави Трифонов силно разводни през годините опозиционния си капитал.Главно липсата на друга алтернатива налива интерес в неговия проект.
‘Спаси София’ доказа, че пробивии са възможни, при това с проста формула – регулярна критика отдолу, резонираща с недоволството на гражданите и фокусираща се върху разбираеми за всички теми – емблематичен площад, безотговорно изливане на публични средства в приближени фирми, неефикасно и непрозрачно управление. Славейков и Граф Игатиев станаха ярки образи на управленските дефицити на ГЕРБ в столицата. ‘Спаси София’ е по-далноовидно от ‘Няма такава държава’ – критиката, съчетана с мисия, привлича по-широк кръг граждании от радикалността на тоталното отрицание.
Година и половина не е малко политическо време, ако нов гражданско-политически субект започне не магически, а ежедневно и неуморно да ‘спасява’ България.

– През януари встъпва в длъжност новият главен прокурор Иван Гешев, сегашният Сотир Цацаров с голяма вероятност ще оглави КПКОНПИ. Какъв стил на действие ще наложи тандемът Гешев-Цацаров, според Вас, в светлината на върховенство на закона, спазване на човешки права и свободи и т.н.?
Новият главен прокурор вече влезе в политологичните ни курсове с уникалното твърдение за непризнаване независимостта на властите и с таргетиране не на престъпници, а на опоненти.
България е най-корумпираната държава в ЕС. Няма осъдени политици по високите етажи на властта. Тандемът безотчетна власт- безотчетен главен прокурор продължава да се бетонира.
Неслучващата се съдебна реформа еднакво тревожи българските граждани, мислещите анализатори, Венецианската комисия, Комитета на министрите на Съвета на Европа. Паническата реакция на Борисов – ще назначим най-независимия прокурор, който да може да разследва главния прокурор, на когото по Конституция ще продължава да бъде отчетен – показва осъзнатост, че ситуацията става неприемлива, но и неспособност да се откъсне от мрежата управляващи, бизнесмени, медийни магнати, прокурори, която ни управлява.

– Доколко българският дневен ред съвпада/ше/ с общоевропейския? Защо, според Вас, така устойчива се задържа темата /и страхът/ за „защита на традиционното семейство от Европа“, която продължава като тънка червена линия да преминава през силната съпротива срещу Истанбулската конвенция, после срещу неприетата Стратегия за детето, сега на дневен ред е Законът за социалните услуги?
Същевременно сякаш голямата световна тревога и битката за климата ни подминава. Как изглежда българското общество в края на 2019 г., според Вас?

Българските елити все повече ни отдалечават от европейския дневен ред. Още с огромен интерес чакам да видя образцов модел на традиционно семейство, който яростните му защитници да ни демонстрират с личен опит.
Виждаме сблъсък на две разбирания за политика. Първото е родно консервативна версия, която е ориентирана към миналото, а въобразеното минало е толкова привлекателно: в него жените не ги бият, още по-малко ги убиват, а ги приютяват в традиционни семейства; същото се отнася и за децата – и тях не ги бият и насилват, защото това е немислимо – макар и напълно реално – в сакрализираното традиционно семейство. Миналото и традицията така са защитили жените и децата, че да ги бият и убиват е дребно отклонение на настоящето, което няма нужда нито от конвенции, нито от стратегии, нито от политики. Миналото и традицията имат магическа политическа сила, те вече са се случили във въображението на своите носители и не изискват никаква интервенция в настоящето.
Второто разбиране е ориентирано към бъдещето, което – за разлика от красивото въобразено минало – се преживява катастрофично като неуправляеми климатични промени, деградация на околната среда, липса на хоризонт за младите. Тази втора визия изисква спешни, неотложни политики днес, за да има бъдеще утре. За да е безпроблемна хегемонията на традиционалисткия роден консерватизъм, атаката към климатичните мобилизации е фронтална и тотална: целта е да се изкорени самата възможност за мощна протестна еко-вълна у нас. Тази атака парадоксално е най-вече персонална – няма грях, в който лидерката на глобалните климатични протести да не е обвинена: това, че е пътник във времето и идва от миналото – вероятно не това на традиционното семейство – е сигурно най-малкият от тях.
През септември канадска колега ми прати впечатляваща снимка: огромно множество, хора и хора и хора – най-голямата демонстрация в Монреал за всички времена, напълно мирна и конструктивна – отговорността за климата е отговорност към децата, планетата, бъдещето на всички ни. Родните яростни критики са обсебени от фигурата на младата активистка – човек на годината според Times, но не и според родните консерватори – и са напълно незрящи за милионите граждани в Европа и по света, които искат да имат възможно и справедливо бъдеще.

– Какво ще бъде най-голямото предизвикателтво пред България и пред света пред следващата година?

– От пост-комунизъм към пост-демокация – така бих резюмирала тридесетилетната ни трансформация. 2020г ще задълбочава пост-демокрацията. Тя не е контра-демокрация, нито анти-демокрация. Пост-демокрациията е състояние, при което демократичните институции продължават да съществуват, но елитите постепенно ио изпразват от съдържание и ги превръщат в ‘празни черупки’: Парламентът гласува закони, но те са лобистки, натовареният с отговорността да е стожер на правовата държава нарича ‘екстремисти’ всички, които имат наивността още да вярват във върхвенството на закона. Пост-демократичната партия все повече прилича на фирма, в която капиталите заместват активистите, а медиите – кампаниите.
Европа е изправена пред друго предизвикателство. Живеем наистина уникалка ситуация: младите, залели площадите, и новите евро-лидери искат едно и също :Урсула вон дер Лайен обявява Зелен курс като ново стъпване на луната – радикално пренареждане на европейския политически дневен ред. Климатичната справедливост е първи приоритет и на мобилизираните млади, но те продължават да протестират и да не вярват на политиците.
Как ще се преодолее този уникален разрив между граждани и елити е първото голямо предизвикателство пред Европа 2020.

Европейска бежанска политика: балкански перспективи. Размисли върху книгата “The disaster of European refugee policy. Perspectives from the ‘Balkan route’”

‘The disaster of European refugee policy’- парадоксално, заглавието на колективната книга обещава по-малко отколкото предлага самата тя, защото нейната амбиция е да обхване бежанската криза не само от гледна точка на нейния (mis)management, а в широко разнообразие от аналитични перспективи – демографска, икономическа, историческа, (гео)политическа, медийна, дискурсивна и т.н. В същото време заглавието синтезира патоса на книгата, който е изключително критичен и тази критика има мнообройни таргети: failed национални и европейски бежански политики, ксенофобски популистки дискурси, хейтърски медии и социални мрежи. Тази критична перспектива има двойна цел: да се противопостави експлицитно и категорично на публична среда, пропусклива за дискурси, звучащи като ‘крайното решение’ – “Europe can easily solve its migration crisis. With bullets” (Slovenian journalist Sebastjan Erbah, p. 144); да утвърди нормативната гледна точка на правата и солидарността като легитимна и необходима позиция, от която да се оценяват и  управлението на бежанската криза, и миграционите политики. The critical & normative nexus изразява комплексната идентичност на editors and authors, повечето от които от Peace Institute in Ljubljana, съчетаващи академична експертиза с граждански каузи.

Рецензията е публикувана в:

Krasteva Anna. Book review of ‘The Disaster of European Refugee Policy: Perspectives from the “Balkan Route”, edited by Igor Ž. Žagar, Neža Kogovšek Šalamon and Marina Lukšič Hacineds.-Journal Southeastern Europe, 2019, vol.43, issue 3, pp.335-337. DOI: https://doi.org/10.1163/18763332-04303010

Книгата интригува и привлича с комбинацията на две противоположни перспективи към бежанската криза (2015-2016 г.): първата  е изключително конкретна, фактологично детайлна, изброяваща всички нейни дати, факти, стъпки; втората е пределно генерализирана – в нея миграционно-бежанската криза е повод да разберем себе си, the political and the policies: ‘the refugee crisis reveals about us, the states we leave in and the EU” (p. 46).

Сред многобройните достойнства на книгата бих откроила реконструирането на ‘балканския път’, the lack of historical memory, достойнствата и гранците на хуманитарния подход към бежанците; ‘дълбокото’разбиране за бежанскта криза като криза на политическото.

Реконструкцията на ‘балканския път’ e истинска информационна мина, отворена и за нови анализи и интерпретации. Той е и богато концептуализиран чрез пъстра палитра от понятия като ‘corridor of convenience’,’prerogative state’, crimigration’, etc. Има отделни теми, по които словенският авторски екип се съсредоточава върху Словения, и една от силните е липсата на историческа памет. Тя e анализирана на пресечната точка на два парадокса:  в началото на 90-те годни Словения приема a large number of refugees from the war zones of former Yugoslavia без особено напрежение, защото политическите елити успяват да успокоят public concerns; днес ситуаццията е противоположна и по отношение броя на бежанците, и на ксенофобските нагаси на публиката, и на негативната роля на елитите: “ there are no refugees, and a large proportion of the population has become xenophobic  at the initiative of political elites” (pp. 197-198).

Солидно аргументирана е комлексната авторова интерпретация на хуманитарния подход: от една страна, като sine qua non на солидарността и споделената отговорност за удавените, жертвите, прокудените, отдруга страна, като недостатъчен, ако не е придружен от claims for the right to have rights (Arendth) (p.172) и критика на ‘fallacies of European and global migration regimes’ (p.180). “The sole humanitarian approach has also shown its shortcomings, as it helps to justify the bureaucratic government ‘emergency measures’….. that portend an increasing superfluousness not only of refugee’s but also of citizen’ political capacities”. (p.174) Най-силно – и като аргументация, и като нормативен патос – звучи радикалната критика, че бежанската криза е израз на кризата на политическото, при която politics is reduced “to the policy of elites and thus downsizes the true meaning of politics” (p.182). Бежанците не са причина, а катализатор на тенденции като ‘racism with velvet gloves’(p. 104), ‘totalitarian convictions, rising xenophobia, increasing social distance’ (p.198), започнали преди и независимо от тях: “Refugees are a catalyst of intolerance in Slovenia. The real cause …. is the political elite and the state…” (p.198).

Не всички концептуални и аналитични избори на авторите са достатъчно аргументирани и напълно убедителни. Най-пробематично е определението на хуманитарния коридор като ‘disorganised state of exception’ (p.39). Това теоретично сближаване е теоретично некоректно и към двете понятия: хуманитарният коридор наистина е policy of exception, но максимално близка до интересите на търсещите убежище, защото им осигурява възможно най-бързо и сигурно преминаване през транзитните страни и достигане до желаната дестинация без ‘услугите’ на smugglers; state of exception of Giorgio Aganbеn, точно обатното, концептуализира драматични реалности, чието пространство са camps, а човешкото състояние бива запратено в негативната екстремност на ‘conditio inhumana’.

Авторите предпочитат да разсъждават, анализират и критикуват отколкото да предлагат решения.  Едно от изключенията четем на с.99: “As an alternative to the ‘Fortress Europe’ the EU could recognize the demographic potential of refugees…”. Това предложение е водено от позитивни интенции, но нито е реалистично – дамографският импакт на бежанците[1] в Европа е незначителен, както показава друга статия (pp. 225-236), нито е политически и правозащитно издържано, защото бежанският проблем е хуманитарен, а демографски и икономически дефицити държавите могат да решават с миграция.

Авторите с убеденост устояват своето високо нормативно разбиране за миграцията като ‘global political demand for equality and justice’ (p. 173), но не винаги успяват да преведат правозащитния патос в аналитични термини, с които да обяснят, че everyday Othering on and off line, xenophobic populism са не просто слабости, но и предизвикателства пред европейските и национнални миграционнни политики, още по-малко да предложат работещи решения.

Достойнствата на книгата безспорно и категорично надхвърлят неизбежните дефицити по тази гореща политическа и хуманитарна тема. Книгата ще заинтригува широка публика – изследователи, политици, активисти, журналисти, интересуващи се както от европейски бежански и миграционни политики, така и от балканските им проекции.

 

 

 

 

 

[1] За разлика от този на мигрантите.

От поетиката на жадуваното пътуване към прагматиката на реалната мобилност. Анна Кръстева в Капитал

Какви са общите тенденции при българските мигранти – какви са мотивите им да заминават в други европейски държави, остават ли в тях дългосрочно или се връщат/местят в друга такава?

Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

Георги Господинов. 1968.Сувенир и символ.

В: Георги Господинов. Невидимите кризи.С.:Жанет, 2013, 27 – 32, с.27.

Георги Господинов е ненадминат в поетиката на жадуваното невъзможно комунистическо пътуване. Българите днес станахме истински европейци и с пълна сила се наслаждаваме на поетиката и още повече на прагматиката на миграцията и мобилността.

Съществена тенденция е преходът от миграция към мобилност. Все повече българи ‘се установяват в мобилността’ в пъстро разнообразие от мобилни проекти: лятото на бригада или гурбет, зимата – следване или работа в родината. Друга любопитна форма е транснационализмът – 6 меесеца кара такси в родината, която обича и където е семейството, 6 месеца работи в парници в Полша, което осигурява стандарта, към който се стреми. Много 30-40 годишни използват миграцията за втори професионален старт – добра работа и заплата у дома, но желание за по-рязък скок във финансов и професионален план, който само по-развита и динамична трудова среда може да катализира.

Миграцията е и свобода, и възможност да  отвържеш собственото си развитие от родната страна. Миграцията е огромен ресурс, който мигрантите притежават и консумират в креативни форми. А най-привлекателното е, че тези решения могат да не бъдат окончателни и миграционните проекти да се трансформират – образователна мобилност прераства в семейна миграция, временен гурбет води до трайно установяване, успешна реализация в чужбина продължава с успешна реализация в родината.

Статията в Капитал_9.08.19

Какъв е профилът на българския емигрант? От данни на Евростат става ясно, че повечето българи, които напускат страната в последните 10 години, са нискоквалифицирани. На какво се дължи това – какви възможности има за тях, каквито тук няма?

Дипломи, езици, квалификация са социален капитал, който улеснява миграцията на висококвалифицраните и затова тя се случи по-рано и по-бързо, продължава и досега. Ниско-квалффицираните се радват на друг вид социален капитал – мигрантските мрежи: техни роднини, съседи, приятели, познати се вече в чужбина и подпомагат новите мигранти и за избор на дестинация, и за по-бърз достъп до жилище и работа. Ако за същата работа може да получаваш двойно повече, защо да не заминеш, ако за по-нискоквалифицирана работа може да получаваш повече, защо да не я смениш (от детска учителка на детегледачка, от майстор на строителен работниик) – все повече българи не се примиряват да бъдат сред 30%  свои съграждани, които нямат въможност да почиват дори един път годишно, искат достойно заплащане и живот днес и сега.

Ако в първата вълна на българска емиграция емигрантите бяха висококвалифицираните, сега мобилността е характерна вече и за нискоквалифицираните? Какви ефекти има върху обществото тази промяна според вас?

Вместо на родното Черноморие и млади, и млади по дух българи избират да работят в туризма, селското стопанство или строителството в Гърция, Италия, Испания и т.н., а родното Черноморие, туризъм, строителство все повече наемат имигрантск работна ръка от Украйна, Молдова и т.н. Миграцията е флуиден феномен с огромен потенциал да запълва дефицити и ниши в пазара на труда.

Във Вашата книга “От миграция към мобилност. Политики и пътища” разглеждате европейския миграционен феномен. Какво е участието на България в него?

Миграцията и мобилността са най-атрактивната европеизация, защото се осъществява отдолу, от гражданите. България участва в европейския миграционен феномен по три начина – емиграция, имиграция и ангажирана диаспора. Мобилните българи с радост се ползват от правото на свободно движение и достъп до пазара на труда и в класическите европейски миграционни дестинации като Германия, Франция, Обединеното кралство, и с още по-голям хъс в новите средиземноморски миграционни лъвове – Испания, Италия, Гърция.

България е привлекателна дестинация както за европейски експерти, мениджъри, служители в чуждестранни фирми. Любопитна тенденция е, че след края на договора им някои избират да останат в България. Още по-същественото е, че относително немногобройната имиграция у нас – около 150 000, е много добре интегрирана, или имат собствении фирми, или работят във фирми на други имигранти, говорят български, привързани са към втората си родина. България може да се гордее – и е изумително, че не го пправи – с позитивната интеграция на немногобройната имиграция.

Третата форма е ангажираната диаспора – множество трайно уседнали в чужбина български емигранти също така трайно остават свързани с родината чрез граждански каузи и активности, благотворителни акциии, медийно присъствие и т.н.

Според вашите наблюдения и изследвания расте ли броят и на завръщащите се в страната? Защо?

Завръщането в родината понякога е окончателно, по-често е етап от мобилни траектории и именно втората тенденция е по-интересна и характерна.

И работата хубава, и прятелят българин е в динамичния европейски град, но млада юристка решава да се завърне. Не завинаги, просто до следващия професионално-екзистенциален етап. Със спестените на гурбет пари ром напуска махалата и си купува апартамент в друг квартал на родния град, превръщайки завръщането в ново начало. Пенсиониран инженер след десетилетна трансатлантичека кариера се връща в България, където отдавна не живее семейството му – първо във вихъра на столицата, после в спокойствието на родното му градче. Експерт в туризма загува работа покрай кризата и се завръща, докато бившите й работодатели не я свързват със свои партьори в друга европейска страна, където тя след кратък престой в България успешно се установява. Продавачка в супер след завръщането си отваря малък плод зеленчук и всички клиенти се радват на ‘немското’ обслужване.

Завръщането има много лица – понякога може да е окончателно в най-силния екзистенциален смисъл ‘да умрееш у дома’, друг път е начало на нов професионален проект, още по-често е  спирка в мобилните пътища.

Прелюбопитно е и множеството на тези, които не се завръщат, а биха искали, но не могат да приемат да работят в прихваната държава, корумпирана и шуробаджанашка среда, защото са свикнали да живеят по правила и да бъдат издигани меритократично, според постиженията им. Тези достойни български европейци са огромен капитал. Ако една реформирана България един ден успее да ги привлече, завръщането им ще е голямо признание, че държавата се е освободила от мафия и корупция и се е върнала при гражданите.

 

 

Post-democratic crisis and political leadership. From Crisis Management to Crisis Creation.

Anna Krasteva. Post-democratic crisis and political leadership. From Crisis Management to Crisis Creation.- In: Salvatore S. et al (eds) Symbolic universes in time of (post)crisis. The future of European societies. Springer, 2019, 3-23.

Cover_Symbolic universes in times of (post)crisis

This chapter substantiates the idea of a post-democratic crisis – a new type of political crisis characterized by its growing dissociation from ontological reality – the political crisis over migration is reaching white-hot peaks today despite the substantial decline of migration flows. The post-democratic crisis is liquefied – it depends less and less on external manifestations and determinants, and more and more on the voluntaristic strategies of mega leaders. The new crisis is examined in the analytical triangle of post-democracy – post-truth – mega leadership. This challenging interpretation of the crisis is substantiated in three steps. The first part of the chapter argues that the crisis is not (only) a problem of inefficient governance but, rather, a fundamental self-definition of contemporary society and politics. This part combines conceptual history a la Koselleck, looking at the evolution of paradigmatic ideas and value systems over time, with discourse and political analysis of the concepts, narratives, images and imaginaries of the crisis. The second part analyses the paradox between the decrease of migration flows and the increase and exacerbation of the migration crisis. This is an emblematic example for the author’s thesis that “If the migration crises did not exist, post-democratic leaders would have invented them”. The third part asks the question how legitimacy, borders, politics and security are reshaped in times of post-democratic crises and examines four major trends the latter interfere with: from a crisis of legitimacy to legitimacy of the crisis; from migration crisis to rebordering; from party politics to symbolic politics; from managing (in)security to mainstreaming securitization.

https://www.springer.com/gp/book/9783030194963

От пост-комунизъм към пост-демокрация

 

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004, Krasteva et al 2017). Колин Крауч дефинира пост-демокрацията чрез две характеристики – изборите като стриктно контролиран спектакъл и политиката като представляваща не общи и публични, а тесни и частни интереси: “Изборите със сигурност се провеждат и могат да сменят правителства, но публичният електорален дебат е строго контролиран спектакъл, мениджиран от конкуриращи се екипи от професионалсти – експерти в техниките на убеждаването и разглеждащ малък набор от теми, избрани от тези екипи. Зад този спектакъл на електоралната игра политиката в действителност е формирана във взаимодействие между правителствените елити и елити, които представляват частни бизнес интереси“ (Crouch 2004: 4).

01

Анализът на концепцията на пост-демокацията надхвърля целите на настоящия текст. Тя е въведена като продуктивна аналитична перспектива, в светлината на която ще бъдат интерпретирани и  тееоретизирани резултати от изследването на европейските ценности. Пост-демократичната перспектива позволява ценностите и нагласите да се анализират в динамичното им взаимодействие и взаимно влияние с трансформациите на пост-комунистическата демокрация (Minkenberg 2015).

Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст. Тя ще бъде обоснована с шест аргумента.

 Текстът е от колективния труд под съставителството на проф. Георги Фотев

 ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ. Новата констелация

София:Изд на НБУ, 2019,  161-179.

02 

 Пост-демократичното изпразване на демокрацията от съдържаание не е от страна на гражданите

Множество резултати илюстрират демократичните нагласи на блгарските граждани, ще посоча три от тях.

Изключително високо одобрение на демокрацията като политическа система: 52.9% я считат за много добра, 40.4% – за доста добра. За 93.3% от българските граждани демокрацията е безалтернативна.

 Доверие в демократичната система

 

  Много добра Доста добра Доста лоша Много лоша
2008 25.8% 54.3% 15% 4.9%
2018 52.9% 40.4% 5.3% 1.4%

 

Високо демократично разбиране за демокрацията и за ролята на гражданите в нея. На много висок полюс на одобрение (9 от скала от 1 до 10) българските граждани поставят твърдението „Хората избират чрез свободни избори кой ще ги управлява”.  Значително по-слаба, две пъти по-ниска (4.6 от 10) е подкрепата на твърдението “Хората се подчиняват на управляващите”. Делегирането на власт не се разбира като подчинение, а като обосноваване на демокрацията отдолу, чрез активната роля на гражданите при селекцията на елитите.

В отношението гражданидържава гражданите ценят защитните пояси: “Гражданските права защитават хората от потисничеството на държавата” (8 от 10).

 По-стабилният център на българската демокрация не е в България, а в Брюксел

Ще илюстрирам това твърдение с три парадокса.

Доверието в европейските институции стабилно превишава доверието в българските институции[1]

 В каква степен имате доверие в Европейския съюз?

Скала от 1 до 4, където 1 е никакво доверие,  а 4 – много голямо

 

1999 2008 2018
2.37 2.60 2.57

Въпреки нарастващото кресчендо на множеество анти-европейски дискурси, положителните нагласи към ЕС остават относително устойчиви. Анти-дискурсите – анти-Брюксел, анти-роми, анти-мигранти, анти-ЛГБТ и т.н. (Krasteva 2016, 2017) – имат мощна перформативна сила и формират множество и силни негативни нагласи, които ще бъдат анализирани в следващите аргументи.  Тази перформативност още повече подчертава българския европейски парадокс: независимо от нарастващия евро-скептицизъм и евро-критицизъм на множество лидери, партии и политици, про-европейските нагласи на гражданите сравнително слабо се понижават: от 2.60 на 2.57 за последното десетилеие. Тази резистентност има редица причини, от които тук ще скицирам две: поради недостатъчния капацитет на гражданското общество да държи политиците отговорни и отчетни, българските граждани възприемат брюкселските институции като съюзници, като коректив на политическата ни класа с трайно най-високи нива на корупция в ЕС; за разлика от управляващите, които бегло отразяват и рядко изпълняват препоръките на редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка , българските граждани четат в тези доклади собствените си критики към липсата на съществен напредък в съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престпност.

Доверието в ЕС е съвместимо с ярка българска идентичност, а тя се споделя и цени от огромното мнозинство (84.1%):  47.7% се чувстват много горди, че са български граждани, 36.4% са горди с националнат си принадлежност.

Интересен парадокс на динамиката на европейската и българската идентичност са мобилните българи – трайно установени в европейски страни или ‘установени в мобилността’. Дългогодишните ми изследвания върху миграция и мобилност показват (Кръстева 2014), че  емиграцията не рядко усилва привързаността към българската идентичност, културата, езика, особено когато съхранението им не е очевидно или грижа на общността, а за тях трябва да се полагат персонални усилия – а колко големи, системни и дългогодишни са тези усилия знаят всички българи в смесени бракове и в чуждо-езикова среда.

03

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2% – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Доверие в Парламента и политическите партии 

  Много голямо Голямо Не много голямо Никакво
Парламент
2008 2.4% 8.9% 35.8% 52.9%
2018 1.7% 14.5% 46.7% 37.2%
Политически партии
2008 1.2% 7.6% 34.7% 56.4%
2018 2.4% 11.4% 44.3% 41.9%

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Доколко важно е да уважаваш българските институции и закони?

  Много важно Доста важно Не е важно Никак не е важно
2008 46.2% 43% 8.8% 2%
2018 60.2% 33.7% 5% 1.1%

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘елипсата’ на ‘обръчите от фирми’: “Фирмите, които все повече се концентрират около партийното ръководство, могат да осигурят на партията парите за националната – най-вече медийна – кампания, която все повече замества местните активисти за осигуряване на гласове. От гледна тока на партийните лидери отношенията с новата ‘елипса’ са много по-лесни и възнаграждаващи отколкото със старите кръгове на активистите …. и техния аматьорски ентусиазъм” (Crouch 2004: 74).

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? В останалата част на статията ще отговоря на три стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни български ценности; 2/българските партии от европейските ценностии на съответната европейска партийна фамилия и идеология; 3/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

05

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на българските евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанци, търсещи нова родина след геноцида, и на руските белогвардейци,  търсещи убежище от опустошенията на болшевишката революция. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

Толерантност/Уважение към Другите

 

2008 г. 2018 г.
63.6% 66.7%

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от изследването е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Любопитна е разликата в динамиката по отношение на двата типа Другост – раса и имиграция: тя е 50% по отношение на расата и над 300% по отношение на имиграцията. Ключова причина за отликите в диахронията на дистанциите към двете фигури на Другите е политическият дискурс, който е по-пестелив по отношение на расата, но обилно обговаря имиграцията и я прави публично видима и негативно таргетирана.

Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

  • исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
  • перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
  • изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
  • ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? Отговорите на тези въпроси авторът търси в множество свои изследвания и публикации (Krasteva 2016, 2016a, 2017) , тук ще скицирам два пост-демократични механизма, широко прилагани от политическите елити – пост-истината и пост-идеологията.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[2] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017a). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[3].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[4]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ (Austin 1975) и да създава нагласи[5]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[6] [7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

  • Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
  • Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

Пост-идеологията  или изпразване на българските партии от европейските ценности на съответната европейска партийна фамилия и идеология

Най-яркият пример е БСП, която заема не просто различни, а противоположни позиции спрямо европейката си фамилия – Партията на европейските социалисти: и по отношение на Истанбулската конвенция, и по отношение на миграцията, и по отношение на цялостния си идеологически имидж. ПЕС е класическа мейнстрийм умерена партия с прогресистка платформа, БСП под лидерството на Корнелия Нинова се превръща в крайно нацоналистическа ксенофобска неумерена партия, предпочитаща екстремността и в политическя дскурс, и в политическата практика – бойктиране на Парламента без съществени политически основания. Тази идеологическо-политическа ‘шизофрения’ на българска партия с платформа, радикално различаваща се от тази на европейската си фамилия, поражда пъстра палитра парадокси, от които ще откроя два – електорален и ценностно-политически:

  • за кого да гласуват българските избиратели на европейските избори, на които те трябва да изберат български евро-депутати, които да изпълняват програмата на европейската партия.
  • как политически да бъдат представени гражданите, които споделят ценностите на европейската социал-демокрация.

Определям като пост-идеология разминаването между номиналната, декларирана в названието на партията, идеологическа принадлежонст и ценностното ядро на съответната идеология. Пост-идеологията на определени български политически лидери и партии е още една причина за изпразване на представителите от легитимността да представляват гражданите, които споделят съответната идеология.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация.

Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%) и която е във възходяща тенденция: за последното десетилетие значението й като ключово качество, в което трябва да се формират бъдещите поколения, нараства с 3.4% – от 79.6% през 2008 г. на 83% през 2018 г.  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

 

  2008 г. 2008 г. Увеличение в %
Чувство за отговорност 79.6% 83% + 3.4%
Решителност, постоянство,

упоритост

63.6% 67.9% + 4.3%

Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце.

Хората или държавата да носят

по-голяма отговорност за изръжката?

1 – отделните хора

10 – държавата да поеме повече отговорност

  1 2 3 4 5 6 7 8 9 10
2008г. 16.2% 6.8% 11.0% 8.0% 17.9% 7.3% 6.8% 8.9% 3.7% 13.6%
2018г. 20.0% 10.4% 10.7% 7.3% 14.8% 8.3% 6.5% 6.3% 5.0% 10.5%

Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10].

Доколко смятате, че имате свобода на избор и контрол

върху начина, по който протича животът ви?

По скала от 1 (никак) до 10 (в голяма степен)

 

Никак 2 3 4 5 6 7 8 9 В голяма степен
3.3% 3.5% 5.1% 7.1% 14.9% 10.9% 14.4% 16.8% 8.1% 15.9%

Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016b). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В резюме: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси. Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите; пост-идеологията изпразва партиите от ценностния клъстър на съответната идеология и от отговорността към осъществяване на съответните политики.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията.

Цитирана литература

Austin  J. (1975) How to do things with words. Clarendon Press.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A.et al (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication. In: Pajnik M. and Sauer B (eds) Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe.  Routledge, 2017, 14-35.

Krasteva A. (2017a) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.

Krasteva A. (2016a) Re/De/Constructing the far-right youth: between the lost generation and contestatory citizenship. In: Lazaridis G. and Campani G. (eds) Understanding the populist shift. Othering in a Europe of crisis. London and New York, Routledge, 2016, 150 – 178.

Krasteva A. (2016b) Occupy Bulgaria or the emergence of postcommunist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

Minkenberg M. (2015) Transforming the transformation? The East European radical right in the political process. Routledge.

Кръстева А. (2014) От миграция към мобилност: политики и пътища. София: Изд. на НБУ.

 

 

 

[1] Анализирани в следващия аргумент.

[2] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[3] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[4] Ibid

[5] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[6] а бежанците са едва 1000-2000.

[7] Любопитна илюстрация е българската извадка на изследването за европейките ценности, 99.6% от която са родени в България.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.

Пост-демокрация. Що е тя и защо е толкова атрактивна за родните елити?

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004).  Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст.[1] Той анализира резултатите за България на European Values Survey (EVS).

http://www.marginalia.bg/aktsent/anna-krasteva-shto-e-post-demokratsiya-i-zashto-e-tolkova-atraktivna-za-rodnite-eliti/?fbclid=IwAR3Hu0Z3_bK2PvwbAv3_fy6WJdghRCCfliu6eG5pT9gDQbp9lVH7E94VFjU

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2%[2] – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘обръчите от фирми’.

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? Ще отговоря на две стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни ценности като толерантността; 2/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на 48000 български евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанции на руските белогвардейци. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от EVS е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

  • исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
  • перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
  • изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
  • ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? В този кратък анализ ще цитирам само един от пост-демократичните механизмr, широко прилагани от политическите елити – пост-истината.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[3] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[4].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[5]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ и да създава нагласи[6]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

  • Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
  • Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация. Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%).  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г. Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце. Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10]. Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В заключение: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси.

Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията. Ако елитите са така привлечени от пост-демокрацията, то е поради двойния й ефект: тя запазва институционалната и процедурна видимост на демокрацията, но в същото време я превръща в празна черупка, изпразва я от съдържание, маргинализира гражданите от нейното функциониране и я подчинява на частните интереси на взаимосвързани икономико-политиески елити.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A. (2017) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) Occupy Bulgaria or the emergence of post-communist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

 

 

[1] Резюмиран вариант на настоящия текст беше представен на дебата в Парламента на 26.02.19, а по- разгърната версия т е под печат в: Фотев, Г. (съст.) Европейските ценности. Новата констелация. София, Изд. на НБУ.

[2] Данните са от EVS, освен когато е посочен друг изтоочник.

[3] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[4] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[5] Ibid

[6] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[7] а бежанците са едва 1000-2000.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.