Крадецът на камъни

Обича да ‘краде’ камъни – от края на улицата, от двора на дюкянчето… Първо диктаторът открадваа града с камъните от детството, после фанатиците унищожават хората, къщите, камъните…

Сълзите отдавна са пресъхнали. Думите са несръчни заради чуждия език, на който съвсем не можеш да назовеш неназовимото. Думите са накъсани от непоносимостта на вината, че си жив, а другите от спомена с камъните – не….

„Мир вам“ – страхотен спектакъл на Червената къща. Несръчните и накъсани думи на бежанците – най-висша поетика.

Евромания е новата мода. Гражданите не искат екзити, сега е времето за стратегическо лидерство

 

„Европа не е супермаркет“. С тези думи остро и критично се обърна Еманюел Макрон към евроскептичните източно-европейски лидери. „Без уроци по ценности, моля“, отвърна на удара Виктор Орбан. Тези искри очертаха двата полюса и на последната среща на върха на Европейския съвет (22-23 юни) в Брюксел. Къде се разполага България в тази поляризирана картина? Ще потърся отговора в четири перспективи.

  • http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2017-06-26&article=285195

    Евромоторът тръгва с френско гориво

    Брекзит, Фрекзит, и още 4-5 екзита – това бяха страховете на европейските граждани само преди година. Днес вятърът задуха в противоположна посока. Брекзит е факт, както и Тръмп, но европейските граждани не се очароваха от тях и решиха да потърсят промяната в себе си. Макрон най-силно усети новия повей и реши да го оглави. Заложи на Европа и спечели. Но не на ЕС на статуквото, а на ЕС на промяната. „Реформиран ЕС или Фрекзит“ – това предизвикателство хвърли през кампанията си и се устреми да го реализира след победата. Брюксел го посрещна като рок звезда – ефект на хъса на младостта, лидерската харизма и амбициозния политически проект. Направиха обща пресконференция с Ангела Меркел – ясен сигнал, че европейският мотор тръгва с ново гориво и ново ускорение. „Когато Франция и Германия говорят с един глас, Европа върви напред.

    Понякога това не е достатъчно, но е необходимо условия. То е повече от символ, то е работна етика“, резюмира новата политическа алхимия Макрон. Меркел го подкрепи за идеята за реформиране на еврозоната чрез засилване на вътрешната интеграция и финансов министър на този елитен клуб.

    На противоположния полюс се строиха вишеградските лидери. Две са ключовите разделителни линии. Първата е по отношениие непреклонния отказ на Полша, Унгария, Чехия и Словакия да споделят тежестите на миграционната политика. Западните партнъори открояват парадоксалността на тази позиция: не може да ползваш еврофондове и да третираш ЕС като дюкян, в който взимаш само това, което ти харесва. Втората вишеградска претенция приема същата парадоксална форма: Орбан и сие непрестанно карат на задна европейска скорост, но настояват Европа да се двиижи на една скорост.

    Брекзит не стана голямата новина на срещата на върха на ЕС. Тереза Мей направи предложение за правата на европейските граждани, което не беше особено оценено от евролидерите. Брекзит не стана голямата новина и по две други причини. Първата е по-невидима и по-съществена: европейските граждани стават все по-еврооптимисти. 63% подкрепят ЕС и само 18% биха желали някаква форма на екзит. Втората причина е новата енергия на лидерска реформаторска динамика. Модерното днес е европейското. Евроскептичните гласове звучат по-приглушено и по-непрестижно – и на националните, и на европейската сцена.

    Тръмп – катализатор на европейската интеграция

    Най-парадоксално, тласък и катализатор на две ключови европейски политики – отбрана и климат -дойде не от Брюксел, а от Вашингтон.

    „Историческа стъпка“, така Доналд Туск определи едонодушната подкрепа на новата политика на отбрана. Идеята не е от вчера, но трябвашее решителността на Тръмп, за да намери и ЕС решителност да започне да се еманципира по отношение на своята отбрана и сигурност. Новата политика предполага интензивна работа за повишаване оперативната съвместимост на армиите на страните-членки. Тя ще бъде финансирана с по 2,5 млрд годишно до 2020 г. и с по 5,5 млрд от новото десетилетие. Променящите се заплахи пред сигурността, вкючително кибернетични, терористични и хибридни, изискват приоритизиране на политиките за сигурност и именно те са на първо място в заключенията на ЕС. Сред мерките бих откроила някои с пареща актуалност, а именно как тероризмът и престъпността са крачка напред в използването на дигиталнитее технологии. Политиките на противодействие се ориентират към радикализацията онлайн и криптирането, което позволява на престъпници и терористи да си общуват със средства, до които компетентните институции нямат достъп.

    Тръмп оттегли САЩ от споразумението за климата, с което отново мобилизира европейските лидери да го заковат като свой втори приоритет. Повече от любопитно е, че Тръмп се аргументира със съображения,че загрижеността за климата не бива да ограничава промишлеността. Точно същият аргумент, но в позитивна интерпретация, бива възприет и от европейските лидери. Парижкото споразумение за климата се разглежда като основен елемент за модернизирането на европейската промишленост и икономика и като ключово за изпълнението на Програмата до 2030 г. за устойчиво развитие.

    ЕС и глобаленият подход към миграцията

    Политиката е царството на парадоксите. Миграционната политика ни предоставя поредния. В момента, в който различията на европейските лидери за солидарността при управленето на миграцията се задълбочавваат, се постига гобален консенсус за миграцията. Не 27 , а цели 193 държави консенсусно приемат Глобален пакт за бежанци и мигранти. Последният е безпрецедентен като световно съгласие, но проггнозата ми е, че вишеградци ще продължат да чертаят разделителни линии в европейската миграционна политика.
    Какво можее да направи българското председателство за Западните Балкани?

    Със сигурност не може да ускори членството, но и със сигурност трябва да работи в две конструктивни насоки: да участва активно съвместно с Еврокомисията в разработването на гъвкави форми на поетапна европеизация; да се превърне в ключов фактор на нова външнополитическа доктрина на Балканите, извадила поуки от миналото, което ни разделя и ориентирана към бъдещето, където общият европейски проект ни сближава.

    Време за стратегическо лидерство

    Консенсус, конкурентноспособност и култура са обявените приоритети на българското председателство. Не са лоши, има от всичко по малко – само консенсусът включвал и консенсус за кохезионната политика, и консенсус за климата, но са от тези политически лозунги, коото забравяш в мига, в който ги чуеш, защото им липсва хъс и послание.

    Председателството е шанс за повишаване тежестта на България чрез реализилация на три позитивни роли: регионален лидер на Балканите като носител на външнополитичската доктрина за преход от травми и разделения към общ европейски проект; медиатор между между границата и центъра, Ердоган и Меркел, в управлението на миграционните потоци; източно-европейски лидер като отговорна страна, отстояваща своите национални интереси в баланс с европейските ценности, принципи и солидарност.

    Дали родните елите ще могат да се отлепят от ежедневието на пищни ремонти и министерски реорганизации и ще успеят да формулират вдъхновяващо послание и да реализират стратегическо лидерство – часовникът цъка, европейското време ускорено тече.

Да се огледаш в очите на колегите. Рецензия на Пламен Макариев на Еластичен пост-секуларизъм

 

 

Anna Krasteva is a political scientist and Professor at the New Bulgarian University, Sofia. Her main fields of study are immigration and refugees, ethnicity and citizenship, as well as political discourse. This publication is based upon an empirical study which was carried out by her and a team of PhD students as part of a large research project, “Religion and the Public Sphere. Interdisciplinary Approaches”, funded by the Ministry of Education and Science of Bulgaria.

Рецензия на ‘Еластичен пост-секуларизъм’, С: Фондация Медийна демокрация, 2014  ОТ Plamen Makariev . – Southeastern Europe, 2017, vol. 41, N 1, 79-81.

The book provides an insightful analysis of an extremely complicated and puzzling phenomenon – the return of the public role of religion in postcommunist Bulgaria. Certain obvious traits of this development demonstrate that it is quite different from the postsecularization processes in West-European and North American countries. That is why original research is needed in order to explain and better understand the events of this sort that are taking place in Bulgaria and in other postcommunist societies, as well as to draw conclusions about possible policies which would help the advancement of democracy in them.  Krasteva’s monograph is of great interest for anybody who is trying to make sense of the postcommunist development of Bulgarian society. This is particularly true for foreign scholars and consequently a translation of the text into English is highly recommendable.

In most general terms, Krasteva’s research targets a phenomenon which she calls “postcommunist postsecularism” and which, in her opinion, consists in the politicization of religion and “religionization” of politics. The crux of the book is the presentation and analysis of the various patterns in which these processes take place. The subject matter of the empirical research are the positions and the activities of the big political parties in Bulgaria in regard to the role of religion in Bulgarian society. They have been studied by means of analysis of media publications and by interviews with representatives of political parties.

The book consists of a short introduction, twelve chapters, and a conclusion. Regarding their content the chapters can be distributed into three types. The first four ones are primarily theoretical. The terms “secularism”, “desecularization”, “postsecularization” are introduced briefly but fairly comprehensively. The author formulates and substantiates her thesis that the postcommunist status of religion in Bulgaria can be characterized as politicization of religion and religionization of politics. The next four chapters refer to political opinions in Bulgaria about general issues related to the political status of religion. They are studied by means of analysis of media publications and of interviews with political activists. Several themes, important in this respect, are discussed: the specific position of the Bulgarian Orthodox Church in regard of social and political life (more specifically, the prioritization of the spiritual functions of religion at the expense of its social duties); the political discourses concerning the other denominations in Bulgaria – Muslims, Protestants, Catholics; and the attempts of nationalist political formations to use the East-Orthodox Christianity for their purposes. The final four chapters are in fact case studies. The author analyzes the discourses related to: the split of the Bulgarian Orthodox Church (1992 – 2012); a court suit against thirteen Islamic religious activists (most of them imams) which took place in 2012 – 2014 in Pazardzhik; the teaching of religion at school; and finally, a Bulgarian version of the head-scarf affair. In the conclusion Krasteva proposes and substantiates the formulation “elastic postsecularism” as most adequately capturing the complex, and in many cases self-contradictory, nature of the public role of religion in postcommunist Bulgaria.

To the best of my knowledge, Krasteva’s study is the first one to comprehensively analyze the public communication “mechanisms” of negotiating, legitimating and contesting the status of religion in contemporary Bulgarian society. Combining an up to date theoretical methodology and reliable first-hand empirical information (the interviews were conducted by the author’s research team under her guidance), this is a piece of high quality scholarship. Focused on the study of political discourses regarding the status of religion in postcommunist societies, this publication is an important contribution to the research on religion in Southeastern Europe.

Concerning possible directions for further development of  Krasteva’s work in this field, on the one hand I would recommend a clearer differentiation of its descriptive elements, and its evaluative and normative ones, on the other. Had this been a mere descriptive revealing of the discourse strategies applied by the various participants in the public communication concerning the politicization of religion and religionization of politics in Bulgaria, there would have been no methodological problem. However, at least in my opinion, there are substantial evaluative and normative moments in the study (especially concerning the critique of the instrumentalization of religion by the former communist regime and by the present nationalist political formations). If this is the case, then a demarcation line needs to be drawn between claims and argumentations which aim at granting to religion its due (according to the opinion of the respective “speaker”) place in political life, and the manipulative discourses of “zweckrational” (in Weber’s sense) type.

The logic of discourses which are a “product” of intrinsic motivation of the participants is quite different from the one of the discourses which are extrinsically motivated. In the latter instance “anything goes”. So, in such a case the following question should be discussed: to what extent and in what respect is the “elasticity” of postcommunist postsecularism due to real divergence of the views of the participants in public debates about the due role of religion in political life and to what extent and in what respect to the “monkey business” of cynical players on the Bulgarian political stage.

Of course, it is not realistic to expect that a single volume can fulfill such a task. However, to bring this issue to the fore would by itself play the role of a “regulative idea” (in Kant’s sense) in regard of public meta-discussions on this matter. Actually, the prompt public reaction on the internet by professional scholars, as well as by active citizens, to the publication of Krasteva’s book has demonstrated that it has already significantly influenced the “hearts and minds” of the participants in the discourses that have been studied by the author. And this effect is in itself a clear evidence of the “Elastic (Post)secularism”’s merits.

Prof. Dr Plamen Makariev, Sofia University, Faculty of Philosophy

makariev@phls.uni-sofia.bg

 

Политически парадокси и поуки по британски

Победата като загуба (Консерватори)
Загубата като победа (Лейбъристи)
Гражданите вече не прощават на политиците, които си свикват избори в собствен, а не на гражданите интерес.
И парадоксите и поуките днес са с британски адрес, но отекват навсякъде.

Кога родните елити ще подкарат европейския влак на България с висока скорост? Интервю за Радио Фокус в Деня на Европа

Водещ: На 9 май Денят на Европа – повод за разговор за бъдещето и предизвикателствата пред Европейския съюз. Проф. Кръстева, няма как да не започнем с отминалите вече президентски избори във Франция и победата на Еманюел Макрон. Все пак ще остане ли антиевропейската риторика една от заплахите за единството на Европейския съюз, въпреки че много хора си отдъхнаха от тази победа?
Анна Кръстева: Отдъхване наистина не е посланието, което френските граждани отправиха на президентските избори. Две мощни послания отправи франкският народ към Европа. Първото е, че потвърди жизнеността на европейския проект, а второто също толкова важно и съществено, каза мощно: „Европейският проект трябва да се реформира“. Това желание за реформи звучеше като червена нишка в дискурса на самия Еманюел Макрон. И това е неговата разлика с Марин льо Пен. При нея критиката на Европейския съюз е водещото й послание, но тя не вижда потенциал за реформи и счита, че просто Франция трябва да напусне еврото, трябва да напусне „Шенген“, трябва да напусне Европейския съюз, да осъществи „Фрекзит“. Френските граждани, видяхме, не харесаха нито излизането от Европейския съюз, нито излизането от еврото. Те са специфично привързани 3/4 от тях, 72% харесват еврото. Това беше един от най-слабите моменти, продължава да е в програмата на Марин льо Пен. Така че ключови институции на Европейския съюз са под въпрос, но градивната критика на Еманюел Макрон е тази, която трябва да кънти в Брюксел и в европейските институции. Самият Макрон дойде с обещанието за съществени реформи, за преосноваване на Европейския съюз. Парадоксално точно еврото е в центъра на позициите и на Макрон, и на Марин льо Пен – докато тя го отхвърля, Макрон казва, че около еврото трябва да се създаде една по-силна спойка и 19-те държави-членки на Еврозоната трябва да имат по-мощни институции, отделен бюджет, собствен финансов министър, една много по-висока степен на интеграция. Защо еврото, ще кажете. Защото еврото е начинът, по който Европейският съюз влиза в джоба на всеки негов гражданин. Стабилността или нестабилността на европейската валута наистина на най-жизнено, най-всекидневно, най-достъпно до всеки гражданин равнище е индикатор, резонатор на това, което се случва в Европейския съюз. Специално за Франция еврото се оказва за момента, с всичките му разбира се негови проблеми, но се оказва по-стабилно от франка, който беше преди това и чиито флуктуации имаха недобър ефект върху спестяванията на френските граждани. Така че реформи, дълбоки реформи – това очакват и френските граждани и мисля че в случая и много европейски граждани. Две послания на Еманюел Макрон имат общоевропейско звучене. Това са първо сближаването на Европейския съюз до гражданите, и второ, реформирането, промените, дълбоките структурни промени в политическата система на Франция чрез иновативен политически проект. Нещо, което много европейски граждани, включително и у нас, вероятно биха искали да видят в собствените си държави, в собствените си политически партийни системи.
Водещ: Проф. Кръстева, искам да насоча вниманието ви към Германия – другата много важна страна и един от двигателите на Европейския съюз. Настоящият канцлер Ангела Меркел спечели много убедително изборите в провинция Шлезвиг-Холщайн. Сигурен знак ли обаче е това, че тя може да постигне победа и на предстоящия федерален вот?
Анна Кръстева: Изключително интересни тенденции в Германия. Бих казала, че у нас може би по-трудно ги разбираме, отколкото другаде, защото последните 2 години някак си в нашето публично пространство изключително много звучат критични гласове към Ангела Меркел, които очевидно не осъзнават висотата, гъвкавостта, ефикасността на типа лидерство, който тя представлява. Немските граждани имат много по-конкретни наблюдения. И има една вълна „Меркел“, тя има няколко измерения. Първо, самата Меркел вече от месеци се качва в рейтингите, два регионални избора потвърдиха, чакаме сега в неделя на най-голямата провинция Северен Рейн-Вестфалия, която вече наистина е доста представителна за настроенията в страната какво ще се случи. Но тенденцията е, че Меркел затвърждава своя лидершип, увеличава се разстоянието в рейтингите – то вече е 8% спрямо следващите я социалдемократи. Социалдемократите имаха известен момент на подем след като Шулц се върна от Брюксел в Германия, за да оглави партията. Но пак казвам, на чисто управленско равнище Ангела Меркел звучи много по-убедително. Посланието към Европа все пак е изключително важно, че Меркел или Шулц – това е един вътрешнонемски, съвършено класически избор между десница и левица. По отношение на Европа и двамата имат ярко категорична конструктивна европейска позиция. Има дори вероятност, това естествено ще се обсъжда след резултатите от парламентарните избори на есен, те да работят в коалиция, имат опит в голяма коалиция, и Шулц да стане външния министър на Меркел. Третата тенденция, искам да обърна внимание, това е спадането на крайнодясната партия „Алтернатива на Германия“. И тук два аспекта има – тя се утвърди достатъчно, така че намира представителство, преминава бариерата, за да влезе и в регионалните парламенти, и в същото време от зашеметяващите 24%, които беше достигнала на едни регионални, сега е в рейтингите около 8, а в някои от местните избори е 5-6%. С други думи, много силен спад на тази антиевропейска, антиимигрантска алтернатива. Така че Германия в момента, в която една Франция много категорично променя партийната си система, Германия е обратен принцип на доказване на жизнеността на класически партии да се обновяват, да коригират, включително в крачка свои политики, да комуникират по-добре с гражданите, да им покажат и смисъла на политиките, които са провели и стъпките, които водят до тяхното променяне, в същото време да предлагат работещи решения във всички конкретни сфери от образование до транспорт, всички политики, които са ключови, особено на местно равнище. Всичкото това в духа на една силна Германия в силна Европа. Германия – това е голямата иронията, бих казала, съвършено позитивна днес, че ако Германия исторически е искала да бъде центъра на Европа, тя днес не иска да бъде единствения двигател в Европейския съюз, тя беше страната, която може би с най-голяма страст следеше френските избори, защото не искаше Европа да й поднесе това, което тя исторически е искала и Първата, и Втората световна война, да бъде този икономически и политически център на Европа. Сега иска в този център да не бъде сама и да има силен убедителен партньор, какъвто е Еманюел Макрон. Изключително символно за Франция, за Германия, за Европа, за целия свят е вече назованото първо външнополитическо посещение на Макрон, което ще бъде в Берлин. Така че настина реформаторски дух звучи от Париж, стабилен европейски дух звучи от Берлин. Чакаме европейските институции по-ясно да преведат гражданското очакване за реформи в по-конкретни, по-ориентирани към гражданите политики.
Водещ: Ще видим Европа на няколко скорости в бъдеще и гарантирано ли оставаме в периферията нашата страна?
Анна Кръстева: Има такава тенденция, която има множество водачи. Скоростите се определят не само в Брюксел, а и в националните столици. Будапеща например, кара на задна скорост. Брюксел не би желал да е така, но това е скоростта европейската, която е избрала Унгария. Често към тази задна скорост се присъединяват други източноевропейски страни. На каква скорост ще реши да кара България, това трябва нашите елити да го разберат, включително и ние като граждани да им помогнем да изберат скоростта, която се решава не толкова в Брюксел, решава се в България. Един конкретен пример – Еманюел Макрон предлага по-голяма интеграция на Еврозоната, ще видим дали ще спечели парламентарните избори, за да започне да прилага тези политики и европейските му партньори дали ще го предприемат. С други думи, искаме ли да бъдем в центъра на най-динамично развиващите се, най-интегрирани, най-координирани европейски икономически пространства, трябва да имаме ясна позиция вървим ли към Еврозоната. Не можем да стоим извън големите процеси в Европейския съюз и в същото време да настояваме да бъдем в първия център. Така че това са стратегически решения, които се вземат в България. Вторият конкретен пример – колко мониторингови доклади пише Брюксел. И в това отношение Брюксел е най-големият приятел на българските граждани, защото на висок и критичен глас заявява това, което ние също мислим. Когато Брюксел казва не ви върви реформата в правосъдието и дава съвсем конкретни насоки накъде да се върви, а у нас се чуват гласове, че ако няма осъдени на високите етажи на властта, то е защото няма корупция там. Е, българските граждани на кого вярват? Така че като ни пише Брюксел тези мониторингови доклади, някой трябва да ги взима на сериозно, за да можем от една периферна позиция на бедна, на най-бедната държава, на една от най-корумпираните, ние самите да се придвижим напред, както доста убедително и в едното и в другото отношение – и икономическо, и антикорупционно, вече постига Румъния. Така че на каква скорост ще се движи България в Европейския съюз зависи основно от волята на българските елити, от София. Това, което ние като граждани сме им осигурили е един европейски комфорт. Българските граждани в своето мнозинство са проевропейски настроени. Има и тук гласове критични, от яростно критични антиевропейски, то съвсем конструктивно критични, както би трябвало да бъде, но има тази проевропейска нагласа, нашите елити имат политическата и стратегическа за България отговорност да започнат да карат европейския влак на България на висока скорост.

Евелин ЦАНЕВА

‘Невъзможното е нищо’  или френската президентска приказка на Еманюел Макрон 

 

Мечтае да стане писател, а става най-младият президент, прави невъзможното – разтърсва френската политическа система, бие политически рекорди– истински политически роман. Ще разкажа френската президентска приказка на Еманюел Макрон на десет стъпки.

http://www.standartnews.com/mneniya-komentar/frenskata_prikazka_na_emanyuel_makron-354806.html

Младостта като политическа иновация. 39-годишният Макрон е най-младият президент във френската история, по-млад дори от Наполеон. Ентусиазирана млада фенка резюмира младостта като послание: „младост, оптимизъм, прогрес“.

Невъзможното е нищо’. Не, това не е слоган на Макрон, но е мото на млого млади европейци днес – от моите студенти до поколението ‘Макрон’. Макрон е звездата и вдъхновението на това поколение: от малко известен министър само преди тодина, без голяма партия, дръзва да създаде собствено движение и се изстрелва на върха. Кометата Макрон има двигател от три съставки: иновативен политически проект, огромен политически талант и амбиция, политически късмът. И в политиката, както и в живота, късметът е важен – скандалът, който елиминира Франсоа Фион от надпреварата, разчисти пътя на Макрон и повиши чувствителността на френските избиратели към нови, непетнени лица.

Взривяване на класическия кливидж ляво – дясно. Нито една от двете големи партии, управлявали Франция за последните деесетилетия – Социалистическата и Републиканците – не достигна до вторя тур – безпрецедентен политически катаклизъм.

Морализириране на политиката. Това е първият приоритет на новия президент –  връщане на морала в политиката, борба срещу конфликтите на интереси. Другите му приоритети също звучат абмициозно и обещаващо – малка революция в администрацията. Макрон я нарича ‘правото на грешка’ – ако малката ви семейна фирма е допуснала малка грешка, държавата не да ви санкционира, а да ви асистира – и за нейното корегиране, и за не допускането на пропуски в бъдеще.

Не ляво – дясно, а реформа. Проектът на Макрон е да направи синтез от икономически либерализъм и социална защита, да реформира кодекса на труда, да оптимизира администрацията и да я обърне към гражданите.

Кой е вторият? Не, не става въпрос за избирателите на Марин льо Пен, а за абстенционистите. Вторият електорален блок на втория тур на президентските избори се формира от рекордният брой негласували (25%) или гасували с бяла или невалидна бюлетина. (8.9% или 4.2 милиона фрранцузи). Тези цифри са исторически и посочват високата степен на неудовлетвореност на множество френски граждани. Крайно-левият кандидат Меланшон не даде указания за втория тур на своите симпатизанти, което три четвърти от тях разчетоха като призив да се въздържат.

Кибер война при силно гражданско общество и отговорни медиии. Денят на размисъл рискуваше да бъде взривен от мощна кибер атака – имейли на щаба на Макран бяха пуснати в публичното пространство. След САЩ, откриваме и във Франция как кибер атаките и хибридната война агресивно нахлуват в кампанията. Още Бил Клинтън беше посочил  заличаването на границата между вътрешна и външна политика, наблюдаваме дигитално-агресивните им аватари днес. Атаката беше мощна, но и отпорът – също. Сериозните медии подходиха отговорно и ги игнорираха, гражданите не позволиха друг да оредели избора им. Две важни поуки: кибер атаките мощно ще присъстват и в следващите европейски избори, особено в Германия; най-ефикасната защита са отговорни граждани и медии.

Краят на проекта Национален Фронт. Говорим за Русия и веднага се сещаме за Марин льо Пен. Ако изборите бяха в Русия, тя би била безспорният победител, феновете й там са легио. Ако се върнем към Франция, вторият тур се оказа парадоксален на Марин льо Пен – тя загуби президентската битка, тя я загуби с много повече отколкото самата тя искаше, но и с повече, отколкото проучванията на общественото мнения предвиждаха. Очакаваше се тя да спечели 40-ина процента гласове и разликата с победителя да е около 20%, а постигна едва 33.9% и разликата с президента Марон (66.1%) е впечатляваща – почти два пъти по-малко или 32.1%. Сриването й се дължи и на президентския дебат – повече сблъсък отколкото дебат, където тя заложи на агресивността, а Макрон – на експертизата и лидерството. В същото време тя постигна и безспорни успехи: достигна до втория тур на президентските избори;10 милиона французи я подкрепиха, като увеличи подкрепата си от 7 милиона от първия тур с нови 3 милиона. Политическа новина на президенския ден е краят на проекта Национален фронт, дълбоката трансформация на партията и проекта за създаване на по-широк Патриотичен алианц. Целта е да се откъсне от образа на крайна десница, за да разшири електоралния си потенциал. Парламентарните избори ще преброят феновете на новия проект.

Колко Франции има днес във Франция? Франция е президентска република. Но президент без мнозинство в Парламента има ограничени възможности да прокарва своите политики. Толкова повече когато става въпрос за нов, амбициозен и реформаторски проект. Ако на президентските избори се сблъскаха две Франции – Франция на гнева и Франция на надеждата, на параментарните шпаги ще кръстосат четири елеекторални блока: либерално-реформаторският на Емануел Макрон, за който е жизнено важно да осигури така важното за новия президент парламентарно мнозинство; дясно-консервативният на Републиканците, които след елиминирането им на първия тур, са силно амбицирани за реванш; националистическия на Марин льо Пен, която се стреми да надгради над постигнатото чрез новия си проект; крайно-левият евроскептичен проект на Мелоншон за нов екологичен хуманизъм. На президентските избори Франция избра най-доброто от себе си – реформаторство, промяна, оптизъм. Ще следим с интерес какво ще избере на парламентарните избори.

Президентът и неговите граждани. След поетиката на битката следва прагматиката на упрравлението. Но за да завърша разказа за френската президентска приказка като в приказка: „За мен е чест да ви служа със скромност, сила и любов“. Как да не се размечтаеш за лидери, които разбират властта като служене, а служенето на своите граждани правят със скромност, сила и любов.

 

Eрдоган – новият Ататюрк

  • Как ще гласуваш – за или против? -пита турски избирател свой приятел.
  • О, има ли опция против? – учуден пита приятелят.

Този анекдот  на сатирично турско издание резюмира опасенията за ‘предизвестен край’. Референдумът за конституционна реферма се превърна в пплебисцит за или против Ердоган.

Има два типа държавници – едните успяват да реализират значителни постижения в рамките на съществуващите институции и правила, другите искат да променят институциите и правилата в името на големи постижения. Ангела Маркел е от първия тип, Ердоган е ярка илюстрация на втория.

Стандарт, 13.04.17

http://standartnews.com/mneniya-komentar/referendum_s_otvoren_final-353408.html

В очакване на резултатите от историческия референдум, ще скицирам лидерският стил Ердоган в две направления: как използва инструмента на референдумите и как трансформира турската държава – преди, по време и след референдумите.

За малко повече от половин век (1961 г.- 2017г) Турция е гласувала на 7 референдума, почти половината от тях – 3 – са инициирани и реализирани от Ердоган. Родните ни дебати – особено горещи след (не преди) референдума на Слави, ги свързват с пряката демокрация, волята на народа, гласът на суверена. Турската история на референдумите е изключително интересна, защото далеч не би потвърдила такова високо и демократично разбиране за употребите на референдумите. Два от тях (1961 г. и 1982 г.) са проведени след военни преврати, вторият издига ръководителя на преврата Кенан Еврен за президент. Любопитно и показателно е и следното сравненние – референдумите след преврати протичат при висока избирателна активност и подкрепят ‘Да’–то също с висок процент (62% през 1961 г. и 91% през 1982 г.); референдумът през 1987г. , който трябва да възстанови демократичните практики и да премахне забраната за политическа дейност на партиите, постига крехкия резултат от 50.1%.

Опрян на тази поучителна история на турските референдумите, скоро след като става премиер през 2003 г., Ердоган ги вклюва в своя арсенал и ги превръща в мощно средство към постигане на целта за свръхконцентриране на властта. Първият е през 2007 г. – днес разбираме по-добре от тогава неговата ключова логика – въвежда пряк избор на президент. 69% подкрепят това засилване на легитимността и властта на президента. Ердоган става първият пряко избран президент. Вторият – само три години по-късно, през 2010 г. – продължава по пътя на предизайниране на турската държава, като цели да ограничи ролята на военните – кючовият фактор на републиканския модел, установен от Ататюрк. Този рефеерендум помним със забележителнатаа фраза за тотална мобилизация: „И мъртвите от гроба трябва да станат, за да гласуват ‘За’”. Тя не е на Ердоган, а на неговия най-близък съратник тогава – Гюлен. Мобилизацията е тотална и увенчана с резултат – 58% одобряват реформата. Днес се чудим защо гюленистите са толкова много и на толкова ключови позиции и в институциите, и в армията, а то е, защото е трябвало да бъдат много и силни, когато Ердоган ги използва по пътя си към властта.

Какъв е залогът на референдума на 16 април? Ключовият е превръщането на Турция в президентска република – постът министър-председател се премахва, президентът назначава министрите и определя колко и кои ще бъдат вице-президентите. Турция не изобретява президентските държави, САЩ и Франция отдавна са такива – защо толкова многобройни са опасенията и критиките? Разликатаа не е в самата институция на президента, а в равновесието на властите и в тяхното разделение. Именно те са проблематични в турския случай и Венецианската комисия вече предупреди за риска от персонален режим и авторитарна президентска система. Коментатори предложиха колоритния термин султан-президент. С увеличения мандат от 4 на 5 години, Ердоган иска да гарантира и циментира лидерството си до 2029г. – хоризонт, за който никой западен лидер не може и да мечтае.

Кратки щрихи от задушаването на другите власти. Ще започна с комичен пример – тв платформа сваля от разпространение филм със заглавие ‘Не’. Филмът е на чилийски режисьор, ощe през 2012 г. има номинация за Оскар, няма нищо общо нито с турската политичесска сцена, нито с референдума, но свалянето му покаазва обсесията за хегемоннно говорене, което трябва да заличи алтернативно слово дори и като речник. По-сериозен пример в същата насока е спиране на интервю на Нобеловия лауреат Орхан Памук, който би желал публичнно да аргументира своето ‘Не’.  Асиметрията е фрапантна – западни журналисти пресмятат, че ‘Да’-то е отразявано десетина пъти по-често от ‘Не’-то. Драматични примери за заглушаване плурализма на четвъртата власт са арестите на над 500 журналисти и закриването на множество критични медии.

Липсата на здравословното разделение на властите е и една от амбициите на конституционната реформа, според коят президентът ще предлаага 12 от 15-те члена на Конституционния съд.

Референдумът не е предрешен. Турското общество е плуралистично и жизнено. Бих откроила четири групи на алтернативно мислене и действие – партийна, институционална, гражданска, интелектуална. Партията на справедливостта и развитието няма монопол на партийната сцена. Опозиционните Републиканска народна партия и кюрдската Демократична партия на народите не подкрепят конституционната реформа. Референдумът прокарва разделителни линии и вътре в партиите – Партията на националистическото действие е разделена между партийните лидери и дисиденти като Мерал Акшенер. Поради дисидентската й позиция, но най-вече покрай активната й дейност за пропагандиране на ‘Не’-то, отнасям Акшенер по-скоо към граждаанскитее форми на мобилизация. Тази 60-годишна ултранационалистка събири препълнени зали и митинги с хиляди участници с призива си “Да продължим ли да изповядваме идеалите на Републиката или да предадем съдбата на Републиката на един единствен човек“. Прекъсваат тока в хотела, където има предвидена реч, дават й малка зала на закрито вместо голямо пространство на открито, но тя продължава неуморно своята ‘Не’-кампания. Армията е силно отслабена и доста превзета от Ердfган отвътреq но в нея все още има сили, които се считат за устои на Репу/ликата. Критични интелектуалци все по-рядко достигат до медиите, но те са част жизнено важна част от алтернативно мислещото турско общество.

Защитници на Републиканските идеали на Ататюрк  и защитници на пост—републиканската и пост-секуларна визия на Ердоган – референдумът ще ги преброи.

Какво ни очаква след?

Какъвто и да е резултатът от референдума, Ердогаан ще продължи по своя път на трансформиране на турската държава. 2023 година е честването на сто-годишнината от основаването на турската република от Ататюрк. Мега-политическият проект на Ердган е да превърне честванията в ново начало, възвестяването на новият исторически лидер – Ердоган и на новата епоха – пост-републиканската пост-секуларна Турция.

Предизвикателствата пред България са големи, без да бъдат драматични. Турция ще се отдалечава от ЕС политически, но не и икономически, и няма да се отдалечава от НАТО. Колкото повече Турция ще се отдалечава от ЕС, толкова по-силна трябва да става интеграцията на България в ЕС. Ясно дефинирани национални интереси и европейски формат на тяхното отстояване е умереният и разумен отговор на нарастващи регионални амбиции.