Всекидневен фашизъм

Груб жест отхвърля перуката на пътничка в трамвая. Когато тя смаяно се обръща, за да види дали е случайно поради препълненост, агресорът с вид на футболен фен й показва среден пръст и започва да крещи „Гадина” и множество други обиди, които не мога да повторя, гарнирани със заплахи “Аз тебе….” Втрещената и ужасена пътничка слиза панически на следващата спирка след агресора….
Във всеки момент всеки от нас може да стане жертва на всекидневния фашизъм. Всички вече сме жертви на стремително засилващата се фашизоидност навсякъде около нас….

Advertisements

Истинският преподавател е този, който вдъхновява студентите. Интервю с проф. Анна Кръстева

1. Професор Кръстева, като начало, вие сте една от малкото жени професори в България. Как се случи така, че сте професор по политически науки?
Две причинни ме вдъхновиха за избора на политологията – демократична и теоретична. Комунистическият режим дълго време не признаваше полтологията като наука, тя беше въведена късно като университетска дисциплина, така че за мен тя носи духа на свобода, на правото да мислиш критично за упправляващите и да изследваш динамиката на демократизацията.
Теоретичните ми предпочитания към политологита са свързани с нейния иновативен характер – аз самата се занимавам с нови и перспективни направления като дигиталната политика, контестаторната гражданственост, нови граждански мобилизации, миграция и глобализация.
Професурата е професионално признание на изследователска и преподавателска дейност, които върша със страст и вдъхновение. Само миналата година съм изнесла 20 доклада на международни конференции в 16 страни от 3 континента – от Бостън до Банког, от Талин до Берлин и Белград. Ръководя глобален проеккт по секуритазация и човешки права с участници от всички контитенти. Огромна чест беше и поканата да участвам в Глобалния форум по демокрация.
2. Какво е за вас да преподавате на млади студенти?
Преподаването е призвание. Следя всички новости в моята област и преподавам на студентите най-интересното от световната и родната политология. Още по-важно, уча ги на самостоятелно и критично мислене. Невероятно удовлетворение е да виждам как студентите израстват като мислещи и отговорни млади хора и да допринасям за тези креативни трансформациии.
Преподавам на три езика – български, френски и английски, на студенти от различни страни, които ме зареждат с пъстротата на своите реакцции, разнообразието и богатстввото на интеркултурните си перспективи. Най-красивото в преподавателската работа е шансът да се учудваш, а студентите винаги успяват да ме изненадат.
Преподаването е диалог, двупосочно обогатяване, израстваме заедно.

https://news.nbu.bg/bg/in-the-media/istinskiqt-prepodavatel-e-tozi-kojto-vdyhnovqva-studentite!24453

Защо трябва да запишем „Политически науки“?

В някои страни като Франция политическите науки имат статута на ‘висше учелище’, по-висок и престижен от университетска дисциплин и подготвят политическия и управленския елит.

Съвсем правомерно питате за политически нуки в множествено число, те вкючват и политологията, и международните отношения, дипломацията, европеистиката – нови и пеерспективни направления, които карат младите да мечтаят.

Най-важният въпрос е какво можем да работим, след като завършим тази специалност?

Разнообразни професионални пътища и бърза реализация – така бих синтезирала пътя на нашите диппломанти. Политолози работят в щабовете на всички партии и на всички изборни кампани. Публичната администтрация на всички нива е широко отворена за нашите кадри, ще ги откриете с най-висока концентрация в отделите за международни отношения, европейски проекти и инеграция. Говорим за Европа и наистина все повече млади политолози избират европейска кариера в европейски и международни институции.

От тв екраните виждате много политолози, което е българска реализация на европейското разбиране, че журналистиката трябва да се надгражда над образование по конкретни дисциплини: първо трябва да станеш експерт в определена област – политика, европеейска интеграция, мееждународни отношения, и т.н. и над тази експертиза да надграждат журналистически умения.

Неправителственият сектор – граждански организации и асоциации – търсят активно нашите дипломанти заради критичното и кретивното им мислене, способностите им за проектна дейност и за екипна работа.

По-теоретично ориентираните се насочват към докторантури, преподателска и изследователска кариера. На другия полюс – най-привлечените от динамиката на практиката се ориентират към бизнеса, който цени иновативността, способността за работа в бързо променяща се среда.

Няма по-голямо удовлетворение от това навсякъде – от София до Брюксел, от родни до международни институции и организации – да срещам успешно реализирани млади политолози.

Много важен въпрос е защо българските политици масово не са с „Политически науки“, а с какво ли не. Не се ли обезсмисля тогава ученето на такава наука?

Прав сте в критичното си отношение към неудовлетворителното качество на нашия политически и управленски елит, към ниското ниво на публичния дебат, към манипулиращото поднасяне на информация от не малко медии.

Живеем във време на фейк новини и пост-истина. Какво можем да направим политолозите, за да променим тази публична среда?Един малък, но показателеен пример от миналата година.  По време на разгорещените страсти за избирателна система, които се водеха от тв звезди с много патос и малко знания, Българската политологична асоциация излезе с авторитетно становище за реалните предимства и ограничения на избирателните системи. Целта бе да се информират българските граждани, така че да могат да сравнят екзалтирани идеализации на определена избирателна система с анализ на политическите последствия от различни начини на избор на нашите представители.

И аз, и други професионални политолози, се опитваме в медиите да коментираме аналитично, а не партизански и пристрастно, и родната, и международната политика.

Какво научихте най-вече от преподаването през всичките тези години?

Истинският преподавател е този, който вдъхновяява студентите, открива им нови хоризонти, стимулира ги към непрестанно саморазвитие и самоусъвършенстване. Истинскит преподавател е този, който сам непрестанно се саморазвива и самоусъвършенства.

Младите хора в България са… ?

непокорни, нетърпеливи, търсещи, устремени

Проф. Анна Кръстева: Ние виждаме национал-популизма на улицата, но той е изключително мощен в дигиталната сфера. Интервю за Маргиналия

 

Проф. Анна Кръстева: Ние виждаме национал-популизма на улицата, но той е изключително мощен в дигиталната сфера

Национал-популизмът получава все повече електорална подркепа през последните години в страните от Европейския съюз, особено след възникването на бежанския въпрос във второто десетилетие на 21. век. Темите „бежанци“, „имигранти“, „малцинства“ се експлоатират от национал-популисти и биват засягани в негативни дискурси. А млади хора все по-често стават обекти на вербуване в екстремистки организации, тъй като вербовчиците вече използват социалните мрежи за тази цел.

За това дали има национал-популистки възход в Европа и в България, както и за връзките между национал-популизма с враждебната реторика и екстремизма, разговаряме с политолога професор Анна Кръстева.

Интервю с Теодор Спасов за Маргиналия

http://www.marginalia.bg/aktsent/prof-anna-krasteva-nie-vizhdame-natsional-populizma-na-ulitsata-no-toj-e-izklyuchitelno-moshten-v-digitalnata-sfera/

Проф. Кръстева, на какво се дължи значителното увеличение на враждебната реч и екстремизма в Европа през последните години?

Няколко са ключовите причини. Това е глобалният преход от политика, основана на интереси и идеология, към символна политика. Това е преходът от политика, която е била базирана на класови и групови очаквания, към политики на идентичности, където емоционалното замества инструменталното отношение към политиката.  Символната политика изтласкват политиките, от които хората биха имали конкретна полза. В Македония повече от 20 години въпросът за името на държавата спира пътя на страната към ЕС и НАТО.

Очевидно има нарастващ гняв у европейците, който се изразява чрез словото на омразата. На какво се дължи този гняв?

Да, живеем в епоха на гняв, на бушуване на улицата – и реална, и дигитална.  Елитите биват мощно отхвърлени – и националните, и европейските, и глобалните. Парадоксът на този гняв е, че го наблюдаваме в масови и мащабни проявления както по време на дълбоки кризи, каквито хванаха за гушите и Гърция, и Испания, и много други страни, така и в ситуации на просперитет. Европа, слава Богу, излезе от икономическата криза. Навсякъде в момента има икономически подем. Но гневът не намалява. Причината е изчерпването на политическото преставителство – гражданите не се чувстват повече представени от политиците. Този гняв има и позитивни каузи – екологичните са най-емблематичните.

Наблюдаваме нарастваща тежест на политики, свързани с регионални, национални, етнически и културни каузи. Каталуния е емблематичен пример за политика на идентичности при икономически възход – самоизграждаща се регионална идентичност, която се чувства натясно в рамките на провинция и иска национален суверенитет. А Каталуния е най-проспериращият икономически регион в Испания.

Може ли да говорим за възход на национал-популизма?

Отговорът е парадоксален – и да, и не. Има възход, но няма цунами. Алтернатива за Германия проби на политическата сцена, която считахме за непробиваема за националпопулизма след трагичните уроци на Втората световна война. В същото време германската политическа сцена продължава да е структурирана около класическата десница и левица на А.Меркел  и М.Шулц. Либералният Макрон убедително ‘отвя’ националистката Марин льо Пен, чиято партия изпадна в криза и схизма. Холандия също избра десния мейнстрийм пред крайно-деснния екстремизъм.

Има ли разлики в техниките на национал-популизма в Западна Европа и България?

Самият генезис на българския национал-популизъм е парадоксален. Първата екстремна национал-популистка партия, самоназовала се Атака, за да няма съмнения в нейната политеческа идентичност, възникна преди 12-ина години в ситуация, в която няма нито един от ‘обичайните заподозрени’, от очакваните предпоставки – преди икономическата криза и много преди миграционната криза, преди неуспеха на декадата на ромското включване.

Независимо от това, „Атака“буквално влетя в парламента от телевизионното предаване „Атака“ на Волен Сидеров по телевизия СКАТ. Ако разгледаме политическата биография на Волен Сидеров, той вече е пробвал различни политически роли. Бил е част от синята демократична вълна, бил е главен редактор на вестник „Демокрация“. Той има ярък профил на политически опортюнист, който търси ниша. Вкарването на национал-популистката карта всъщност е много точна политическа преценка, че тази политическа ниша, която в Европа тогава има подкрепата на 10-15% от електората все още е празна в България. Партийното инженерство по модела копи-пейст е първото обяснение за пробива на първата екстремистка  партия. Второто е гладът за национално-ориентирано говорене като контрапункт на европеизацията и глобализацията. Третото е антисистемният характер. Атака идва по време, когато циркулираше „за когото и да гласуваш, получаваш ДПС“. Атака убеди гневните си избиратели, че е единствената алтернатива на статуквото.

Все пак има ли промяна в техниките на национал-популизма преди и сега?

Основните послания, които Волен Сидеров формулира тогава, са валидни и до днес, независимо от смяната на националистическите играчи и от затихването на екстремизма по време на евро-председателство. Символната им картография има три полюса. В центъра на символния триъгълник е радикалната демофилия и радикалният анти-елитизъм. Анти-полюсът – анти-роми, анти-турци, анти-бежанци, анти-ЛГБТ – е структуриран около политиката на страха. Вторият полюс се изгражда около национализма и политиката на суверенитет. Третият ярък полюс е православната солидарност – така Атака системно нарича своите кампании. Православието е мощен начин за предефиниране на нашата национална идентичност не като споделена  гражданска идентичност на общи права и задължения, а като изключваща, защото едни са православни и са истински българи, а всички други са втора ръка. Друго геополитическо послание, което този национал-популистки фронт заявява още тогава и отстоява и до днес, е стремежът към геополитически съюз с Русия по линия на православието. Чрез православието национал-популизмът ни оттласква от европейската орбита и ни прибутва към руската.

Защо национал-популистите успяха да се превърнат в стълб на правителството след последните парламентарни избори?

Национал-популистите се оказаха по-добрите политически стратези и успяха да надмогнат своите лидерски противоречия. И бяха електорално възнаградени с добро представяне и на президентските, и на парламентарните избори. Евро-председателството чудодейно трансформира Брюксело-мразещия Сидеров, който за изумление на своите фенове и за радост на евро-гостите заяви: „Бог да пази България, която сега пази цяла Европа“.

Защо бежанците и търсещите убежище са толкова често употребявани в негативната реторика на национал-популистите, въпреки че вече не личи да има реална „опасност“ от нова бежанска вълна?

Кризата отмина, но не и непресъхващият глад на национал-популистите от кризи. Традиционните политици губят не доброто управление на кризите. Национал-популистите, обратното, процъфтяват при кризи, те не искат да ги преодоляват, а да ги умножават Те буквално превръщат в електорат страха, опасенията и гнева на хората, породени от  нестабилността на кризисността.

Жан-Пол сартр е казал, че ако евреите не съществуваха, антисемитизмът щеше да ги изобрети. Ако кризите и бежанците не съществуваха, национал-популизмът щеше да ги изобрети – толкова обилен е елеекторалният му урожай от тях.

Обикновено почти всички говорят по темите, които са удобни за експлоатация от страна на национал-популистите. Защо?

Политическото влияние на национал-популистките партии е несравнимо по-високо отколкото е тяхното електорално влияние. Политическото влияние означава да водиш публичния дебат по два начина – да му задаваш темите и да му задаваш рамките. Те го правят виртуозно. Национал-популистите задават темите за политическия дебат, както и рамките и разказите, в които тези теми биват вплетени. Вижте колко време вече обществото говори за Истанбулска конвенция. Първо, вкараха темата в публичния дебат. И второ, зададоха насоката на неразбиране.

Същото е и по отношения на миграцията. В момента у нас има не повече от 1000 бежанци, защото повечето напускат, заминават за Германия, Щвеция… 8-милионна България днес трябва да интегрира по-малко от 1000 бежанци. Няма европейска държава, която да не може да се справи с такова предизвикателство.

Както става в действителност обаче – отива едно сирийско семейство в малко населено място. Семейство с деца, мирно, което бяха от война. Но хората го посрещат на кръв и на нож. И гонят католическия свещеник. Защо? Защото от медиите са получили катастрофичен образ на бежанците като терористи. Има два разказа: единият е за войни, страдания, и невинни жертви, които търсят закрила, другият е терористи,  опасни пришълци, носещи зараза. Родните медии предпочитат втория.

А на какво се дължи интересният феномен, че реториката на най-голямата социалистическа партия у нас твърде често съвпада с тази на национал-популистите?

В интелектуалните среди се шегуваме, че трябва да започнем подписка за изключване на българските социалисти от ПЕС, защото водят политики, които се различават радикално от тези на европейската левица. Ако следи човек дебатите в Германия, ще забележи, че социалистическата партия там поставя като условие за коалиция с Меркел по-отворено и интеграционно виждане по отношение на бежанците. А нашите представители на БСП – не бих ги нарекла „социалисти“, защото смятам, че тотално противоречат на това определение – имат изключително консервативна реторика. У нас има националистическа електорална ниша и всички искат да се настанят в нея. И БСП се е устремила към същата ниша на анти-брюкселско, анти-мигрантско, анти-ценностно говорене.

Защо доста млади хора често подражават на национал-популизма?

Правила съм интервюта с млади представители на национал-популистки партии и организации, включително участници в Луковмарш. Повечето младежи имат смътна представа кой е генерал Луков. За тях той е герой на тяхното движение. Това, което ги привлича, е театралният характер на проявата. Той се организира традиционно вечер, привлича камерите и го излъчват в праймтайма. Омайват ги факлите, обяснено им е точно под какъв ъгъл да ги държат, за да бъде ефектно и красиво, стройните редици, множеството. Това е наситено преживяване за тях, което чрез символиката и сплотеността на групата им създава силно чувство за общност и ги изпълва с  политическа възбуда. Всичко това са измерения на новата символна политика и тя привлича младите.

А алтернативните политически оферти не им предлагат такъв силен ефективен и общностен заряд.

Как виждате връзката между социалните мрежи в интернет и легитимирането на национал-популизма?

Ние виждаме национал-популизма на улицата, но той е изключително мощен в дигиталната сфера. Той е по-мощен, по-видим, по-екстремистки и по-ефективен, отколкото е либералният Нет. В дигиталната битка екстремизъм-либерализъм в момента либерализмът е тотално губещ. Така е и в родната, и в глобалната виртуална агора. Причините са различни. Първо, интернет е доста свободна сфера. Няма филтрите на публичната сфера, така че е много отворен за екстремистки дискурси. Второ, хейтърските дискурси са крайни и неумерени – точно това, в което младите хора се разпознават повече, отколкото в едни аргументативни дискурси. Хейтърският дискурс е на един туитър разстояние, кратък и ефектен.

Социалните мрежи свързват и усилват екстремизма. Защото в реалния живот не всички хора показват екстремистките си лица. В хеътарските форуми има хора, които в живота имат улегнали позиции, постове и служби, които не предполагат екстремистко поведение. Но чрез анонимността и свързаността на социалните мрежи те се включват в хейтърските дебати. Огромна е ролята на интернет платформите за възпитание на младите хора.

А как се вписват паравоенните формирования в сферата на национал-популизма? Този феномен ли експлоатира национал-популизма или национал-популизмът експлоатира тези формирования?

Националистите във властта, които не могат да говорят вече така екстремно, са изключително щастливи, когато масата отдолу предлага ‘аматьорски’ екстремистки дискурси. От друга страна, има доста сведения, че тези формирования са свързани с трафиканти – хващат някой, който не е платил на трафикантите, го набиват, за да знаят следващите, че трябва да си платят на правилните.

Гонещите бежанците са медиен конструкт, те ги превърнаха от маргинали в герои, трансформираха криминално явление в национален героизъм.

Маргинализация на правозащитниците, героизация на екстремистите – така често изглежда родната медийна панорама.

Как според Вас може да се оказва ефективна превенция на словото на омразата и екстремизма?  

Няма магическа рецепта, работещата смес би била политико-образователен-дигитален микс. Чакаме партии, които категорично да застанат на анти-екстремистки позиции, а да не загребват от анти-реториката. Интернет чака дигиталните си просветители, които да научат младите да разпознават словото на омразата и да му противопоставят конструктивни алтернативи.

***

Професор Анна Кръстева е преподавател в НБУ. Изследователските ѝ интереси са в областта на миграционната и бежанската политика; политиката на граници; крайно десния популизъм, младежкият  екстремизъм; гражданските мобилизации он и офлайн, контестаторната, дигитаната, солидарната гражданственост.

2017 – година на мегалидери и кризи

Всяка година има профил, лице и специфика. Бих резюмирала 2017 г. по следния начин – мегалидери, нов глобален международен ред, изненадващи кризи и неголеми, но все пак неочаквано добри новини. Когато говорим за мегалидери, безспорно, на първо място, трябва да се има предвид Доналд Тръмп, който олицетворява и гради новия портрет на днешното глобално политическо лидерство, което бих нарекла конфликтогенно. Ако традиционно мислим лидерите като  решаващи конфликти, то повечето от днешните мегалидери създават конфликти. Бих казала, че това е една от големите изненади от 2017 г., защото никой не очакваше толкова амбицозно и радикално президентство. Видяхме една абсолютно безпрецедентна и неочаквана кампания, в която той буквално смаза всичките си противници, но никой не очакваше, че когато влезе в системата, той така радикално ще се опита да я промени – не само в САЩ, но и световния глобален ред.

Анна Кръстева. 2017-година на мегалидери и кризи.

Стандарт, 21.12.17

http://m.standartnews.com/mneniya-komentar/2017__godina_na_megalideri_i_krizi-366545.html

Статията е на база устно интервю.

Големи благоодарности на Антония Куюмджиева,

която всеотдайно и компетеентно превръща устното слово в писмено.


Тръмп направи не една и две резки крачки. Пример е едностранното оттегляне от климатичното споразумение. То бе сключено преди 2 г. в Париж с безпрецедентен консенсус на страните на ООН. Друг радикален жест е признаването на Ерусалим за столица на Израел. Това решение предизвика опасност от нова интифада и изключително влошаване на климата в Близкия Изток. Като говорим за лидери, създаващи конфликти, нека си припомним, че буквално преди броени месеци Тръмп беше посрещнат в Саудитска Арабия по безпрецедентно топъл и гостоприемен начин. Не след дълго обаче буквално зашлеви жестока плесница на целия арабски и мюсюлмански свят. Третият пример – споразумението за Иран, където също едностранно се оттегли.
Друг лидер, който има амбицията да бъде мегалидер, е безспорно френският президент Еманюел Макрон. Той е една от ярките лидерски фигури на 2017 г. Както много анализатори подчертават, за 5 месеца във външнополитически и международен план

той направи повече отколкото предшественика му Франсоа Оланд

за целия му петгодишен мандат. Тук бих дала два примера. Единият е яркото противопоставяне на Тръмп. Макрон предприе съвсем конкретни инициативи като позитивния му лозунг: „Да направим планетата велика отново“. Неотдавна на годишнината от климатичното споразумение събра в Париж международните лидери. Форумът бе повод и да се декларира ярко една алтернативна визия за глобалния ред. Тази визия противопоставя на бизнес и управленския егоизъм отговорността за бъдещето на планетата – не да се съзздадат известен брой работтни места за днешни избиратели от замърсяващи индустрии, а да нее сее отнемат работни места  от децата и внуците на днешните избиратели.

Тук има един интересен щрих. Отварям една скоба, за да видим как по-отговорни за общи, глобални цели започват да стават представители на бизнеса, а не толкова политически лидери. И в Париж видяхме да присъстват големите бизнеслидери – Бил Гейт, Блумбърг, които декларират своята съпричастност към климатичните приоритети, за разлика от политици, които се оттеглят от това споразумение.
На второ място в лидерската стратегия на Макрон е реформирането на Европейския съюз. Той спечели безпрецедентно с едно двойно послание – силна подкрепа за Европа и мощна амбиция за дълбока реформа на ЕС. И продължава да работи и по двете линии.

Когато говорим за големи лидери, нека да откроим един изключително интересен парадокс на реформатора. Макрон е ярък пример, че хората гласуват мощно за лидери-реформатори, възлагат им големи надежди и очакват от тях промени. Но когато тези лидери започват да осъществяват реформите, които са обещали, една част от общественото мнение се обръща срещу тях, защото дълбоки реформи винаги означават болезнени промени поне за част от хората. Израз на този реформаторски парадокс бешее безппрецедентното падане рейтинга на Макрон в пъвите месеци на президенстването му. Друг позитивен израз на решителното лидерство е новото, също беезпреецедентно бързо, покачване на рейтинга – обществена награда за неотклонната енергия и реформаторски дух.

На трето място, голям лидер, който беляза 2017 г., е

безспорно турският президент Реджеп Ердоган

с две противоположни послания, които отправя към Европа. Едното, което беше ясно отдавна, но най-категорично ясно го формулира през изтичащата година, е, че Турция спокойно може без ЕС. В същото време обаче Турция спазва миграционното споразумение с Брюксел. Европейските лидери са на нокти всеки божи ден. Ердоган е ярък пример на феномен, който наблюдаваме все повече и в Европа, и на границите на Европа – електорален авторитаризъм. Т.е. авторитарни лидери, които идват на власт чрез избори, чрез подкрепата на гражданите. Проблемът е, че след това те употребяват тази електорална легитимност за ограничаване на демократични свободи. Драматично наблюдаваме това в Турция с безбройните арести във всички сфери – от учители до армия, от интелектуалци до журналисти.

Не можем да завършим прегледа на големите лидери на 2017 без Владимир Путин, който даде заявка да бъде ключов лидер за 2018 като обяви, че ще се кандидатира за нов мандат. През следващата година вероятно ще продължи и сагата Тръмп-Путин. Виждаме безпрецедентно сближаване между двамата лидери, в същоото време радикално разлибни позиции по ключоови геополитически конфликти като този в Украйна. Тази сега ще продължи да бъде една от големите интриги на 2018 г.

Тази година бе белязана и от няколко кризи. Изненадващо те дойдоха оттам, откъдето не ги очаквахме – от богати и стабилни региони в Европа като Каталуния и Германия. На 21 декември наблюдаваме с изключително внимание изборите в Испания. Това, което предварително мога да кажа, че какъвто и да е техният резултат, тези избори няма да сложат край на политическата криза. Тя е толкова дълбока, така фундаментално разделено е каталунското общество, че ще минат много години преди да се намери политическата модалност, която да съедини отново това общество. Каталуния ще продължи да бъде един от кризисните центрове в ЕС през новата година.

За Германия прогнозата е по-оптимистична. Там събитията бяха неочаквани – най-опитният политик и мегалидер Ангела Меркел, символ на предвидимост, изведнъж се оказа в изключително проблематична позиция. Два демокатиичнни урока от германската криза са иинтересни – институциоалени граждански. Институциите продължават да бдат стабилни и управлението ефикасно. Гражданите проявиха висока политическа култура, като подкрепят намирането на консенсусно решение на политическата криза и понижиха подкрепата към младия лидер на Свободдните демократи, който предизвика политическата криза, като напусна коалиционните преговори.


Трябва да се опитаме да видим и добрите новини, бих ги откроила  на три нива – глобално, европейско и балканско. Глобалната добра новина е краят на Ислямска държава, на псевдо-държавнаната институционализация на тероризма. Това, разбира се, не е край на ислямския тероризъм, но поне е краят на това новопровъзгласено държавно формирование, което беше предизвикателство към системата на ООН, към съвременната цивилизация, защото институционализираше форма на варварство, каквото и Средновековието не е виждало.

В европейски план бих казала следното: „На Европа с любов“.  Откриваме освежен еврооптимизъм по две линии след Брекзит и във Великобрания, и в Европа.. Ако изборите за референдум във Великобритания бяха днес, привържениците на оставането в ЕС щяха да спечелят 10% повече от желаещите напускането му. В самия ЕС след Брекзит

европейското обществено мнение се вгледа в себе си и се запита – искаме ли Брекзит или други екзити? И си отговори – не, не искаме.

По отношение на нашия регион бих отбелязала позитивното активизиране на Западните Балкани. За това България с основание се радва на своя принос. Това изпълни със смислено вътрешнополитическо, но най-вече външнополитическо съдържание нашето предстоящо председателство на ЕС. Това доста демократизира нашата роля като регионален лидер и това все повече ни утвърждава като носител на европейското начало на Балканите. Заинтересовани сме да живеем в стабилен регион. Ако миналото и идентичностите все още чертаят рзделителни линии, това, което може да ни обедини, е европейското ни ставане и интеграция. България като ярък говорител на тази европейска перспектива е роля, която по мои лични наблюдения се оценява позитивно в балканските ни съседи.

 

Колко национализми могат да се съберат на върха на една кампания или как новият хегемонен дискурс взриви класическите кливиджи

 

През Средновековието са се водили оживени спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Тези дебати са отправяли комплексни послания, от които за целите на моя анализ ще откроя четири:

  • Легитимират специфичен тип персонажи – имагинерно-реални.
  • Образно-живописно илюстрират колко необятно може да бъде полето на религиозното въображение.
  • Ясно показваат кой е хегемонният дискурс – религиозният.
  • Недвусмислено открояват, че символната политика е топ.

Президентските избори 2016 г. ни впечатлиха с дебати колко национализми могат да се съберат на върха на едва каампанния. Сходно-различни със средновековните дебати, и те отправиха комплексни послания, от които тук ще отбележа три:

  • Конструираха нов реално-имагинерен персонаж – бежанеца, почти по-страшен от дявола, магически видим дори при полу-празни бежански лагери.
  • Категорично наложиха новият хегемонен дискурс – патриотично и религиозно оцветен.
  • Поставиха на пиадестал символната политика като преход на политиката от интереси към идентичности и от аргументи към афеекти.

Статията ще бъде сруктурирана в три части.  В първата ще анализирам кампанията на Красимир Каракачанов – кандидатът на Обединените патриоти. Втората ще въведе диахронична сравнителна пеерспектива, която ще бъде разгърнатаа в две напправления – електорално и символно. Първото ще очертае етапите по пътя на  националистическия вот. Второто направление ще сравни символната картография на посланията и образите на президентските кампании на двамата симтоматични националистически кандидати – Волен Сидеров и Красимир Каракачанов. Третата част ще въведе синхронна компаративистка пеерспектива, като потърси националистически послания у останалите кандидати и ще очертае тенденцията на хегемонизация на националистическия дискурс, пресичащ класическиите идеологичесски кливиджи.

Анна Кръстева. Колко национализми могат да се съберат на върха на една кампания или как новият хегемонен дискурс взриви класическите кливиджи.- Политически изследвания, 2016, 1-2, 41-58.

Патриотичната оферта на президентски избори 2016г.

Политическата иновация на патриотичната оферта на президентски избори 2016 г. е нейното единствено число. На предходните президентски избори от 2011 г. националистите са в периода на диверсифициране на кандидатурите и се явяват с две: Волен Сидеров от Атака и Красимир Каракачанов от ВМРО – Българско национално движение. Електоралната цена е висока – ниски резултати: 122 466 гласа за Сидеров и 33 236 за Каракачанов.

Президентските избори 2016 г. са политическата ’премиера’ на новото националистичееско обединение – коалиция Обединени патриоти, включваща партиите Атака, ВМРО и Национален фронт за спасение на България. Самата кандидат-президентска двойка също е двупартийна: Каракачанов от ВМРО и Явор Нотев от Атака. Една политическа иновация изисква политическо време за узряване и кристализиране. Партийното обединение на до вчера яросто критикуващи се партии[1]  би било по-убедително с  гражданска легитимация и такава се представя в писмо на инициативен комитет.[2]  Той предлага Красимир Каракачанов и Явор Нотев за кандидат-президентска двойка: „Считаме, че подходящ тандем биха били историкът д-р по международно право и международни отношения Красимир Каракачанов за президент и доказаният юрист и зам. председател на НС Явор Нотев за вицепрезидент.”[3] Аргументите на Инициативния комитет могат да сее синтезират в две групи. Първата описва апокалиптина картия на България: „от две десетилетия страната ни пропада в страшна бездна – демографска, икономическа, политическа, по линия на здравеопазването, социалните дейности, образованието, културата, морала и т.н.; обществото ни е обезверено и отчаяно; стигнало се е до разграбване активите на държавата, които по криминален начин са преминали в частна собственост на малък брой брутални и неуки персони, безконтролното властване на различни алчни и продажни политически сили. “[4]. Втората група аргументи  са свързани с необходимостта от „нова мощна национална алтернатива.[5]

Ще анализирам патриотичната оферта в две направления: кампанията и символната картография.[6]

 

Кампанията като хепънинг

Нацоналистическата оферта на избори 2016 се отличи в редица отношения, едно от които беше отговорното и ангажирано отношениее към кампанията. Докато ГЕРБ убеждаваше избирателите, че кампанията трябва да бъде сведена до минимум, националситите взеха противоположото политическо решение – да разгърнат кампания до максимум. Бих я резюмирала в три измерения – ранно начало, плътно иззпълване на кампанийното време с разнообразни – и типичини, и нетипични за кампания събития; театрално-ефектен край.

Кампанията се обявява на 28 септември 2016 г.  Откриването въвежда основните теми, които ще са стожери на кампанията. Първата е сговорът, постигнатото обединение, което патетично се представя не политически като преодоляване на лидерски противоречия, а като  кауза: „Изключително удовлетворен съм от постигнатото. Дадохме пример как трябва да се работи и как личното трябва да остане на заден план в името на каузата”, коментира Волен Сидеров.[7]  Героизирането на кампания е характерно за афективно-патетичната стилистика, където дори обяваването на датата на кампания може да се описва като мъжество: “Отговорността на Патриотите си личи от това, че имаха мъжеството да излъчат кандидатите си първи от парламентарните партии и това е честният начин за отношение към българските избиратели”. [8] Второто послание на откриването е утвърждаването на анти-говореното, ясното формулиране на тематичните центрове, които ще се разгърнат като клъстери и на други сходни теми: – анти-имигрантска, анти-ислямска, анти-европейска реторика:

„Нямаме абсолютно никакъв интерес и не трябва да допускаме България да бъде наводнена от нелегални мигранти“[9]

„Не можем да позволяваме България да бъде жертва на безотговорната европейска политика на някои големи държави.”[10]

“Бяхме свидетели на това, че лидерите в ЕС водят една абсолютно сбъркаана политика, която позволи Европа да се наводни с над 2 милиона нелегални имигранти, всички те принадлежащи към мюсюлманска религия, която няма нищо общо с културния облик на християнската същност на Европа“[11]

Спецификата на кампанията на националистите е провеждането й като хепънинг. Двата пик момента са протестът против радикалния ислям и клетвата за вярност към България.

Протестът в Пазарджик срещу радикалния ислям[12] има две цели – театрализация на кампанията  и континуитет между кампанията и националистическата политика. Първата се постига с ефектно авто-шествие: “Десетки автомобили се включиха в автошествие срещу религиозната омраза и радикалния ислям в Пазарджик, организирано от „Обединени патриоти – НФСБ, АТАКА и ВМРО„. [13] Втората цел е по-амбициозна, защото преминава от стилистиката към политиката, от ефектните визуални приоми към ключови послания:

„През есента на 2012 г. отправихме сигнал към обществото, че има опасност за конституционния ред в страната, че у нас се заражда радикален ислям, чийто последователи не желаят да живеят по нашите закони. Тогава бяхме наричани как ли не, сега – след надигналия се фундаментализъм в Европа, доказва се правотата ни, обясниха Красимир Каракачанов и Явор Нотев, кандидати за президент и вицепрезидент“.[14]

Националистистите настояват за първично авторство върху анти-имигрантската тема – тя предхожда и кампанията, и развития в Европа и България: „В Пазарджик сме от 2012 г., когато започна делото срещу 13 имами, ислямски проповедници, обвинени в проповядване на религиозна омраза и антидемократична идеология. По време на последвалите заседания бяхме тук…” [15] Кампанията се настройва на вълната на националистическата политика, като се представя като мост между миналото и бъдещето. Анти-имигрантската тема е ключов стълб на националистическата символна картография и пулсира с трайна интензивност в различните политически темпоралности – кампанийна, парламентаарна, управленска и т.н.

Факелна стража и клетва[16] е театрално-афективният финал на кампанията. Като неин апотеоз той включва всички атрибути на националистическата стилистика. Провежда се на символното място на паметника на незнайния воин в София – концентратът на памет, героизъм, слава, саможертва, идентичност, дълг, родина. Вечер, здрач и факли носят гарантиран ефект на визуалност, театралност, афективност. Този ефект е апробиран многократно на Луков марш и е запазена марка на националстическите мобилизации. Друго измерение на този спектакъл е демонстрацията на обединеност: той е повод редица други патриотично-националистически организации – БГ Патриот, Защита, За честта на пагона, Народен съюз и други[17] – да изразят подкрепа за общия кандидат.

Каракачанов завършва пламенната си реч с клетвата[18] и с думите “Да живее България[19], патетично ни информираа платено съобщение в Труд и  Offnews. Клетвата с факелна стража е издържана повече в стилистиката на ритуала отколкото на кампанията и основното й послание е утвърждаването на символната политика пред ангажимента за политики: кандидатът не акцентира на ключови политики, за които избирателите да го държат отговорен, а се заклева пред идеала на родината, а този идеал е абстрактен, по-точно конструиран от дискурса на самия кандидат и в тази огледална образност – лидерът, верен на патриотичния идеал, конструиран от самия лидер – лидерът е и център, и връх, и неотчетен.

За да подсили лидерския ефект и да да се придаде кампанийно-политическа плътност на символиката на ритуала, платеното съобщение във вестник Труд ни информира, че “Председателят на ВМРО се оказа и фаворит по време на предизборните дебати, проведени в ефира на Би Ти Ви. Неговите аргументи са се харесали на 24,7 на сто от гледалите предаването, Далеч назад остават опонентите на Каракачанов в дебатите – Ивайло Калфин (15,2%), Веселин Марешки (11,4%) и Трайчо Трайков (7%).”[20]

Протестите срещу радикания ислям и клетвата с факелна стража са двата пика на кампанията като хепънинг. Бих ги обобщила в две характеристики:

  • И двете събития са част от регулярния арсенал на националистите – мобилизации в Пазарджик при всяко заседание на съда по делотто срещу имамите; факелните шествия на Луков марш – така че осигуряват континуитет и вплитат каампанията в националистическата протестна стилистика.
  • Протестът е в афективната гама на гнева и яростта срещу радикалния ислям; клетвата се цели в приповдигнатото чувство на гордост и мисия на служене на нацията като кауза. Първият полюс е негативен, вторият – позитивен, високо позитивен, но и двата целят нажежаване на страстите и трансформиране на капанията от политическа комуникация в ритуал на отхвърляне на чуждостта и възпяване на идентичността.

 

Символната картография на българския национализъм

 

Символната картография на българския национализъм е структурирана и лансирана на президентскки избори в десетилетието, предхождащо избори 2016. За да откроя спецификата на версия Каракачанов 2016, ще я анализирам диахохронно. По-интересната перспектива на този анализ е сравнението не между Каракачанов 2016 и Каракачанов 2011, а между Каракачанов  и Сидеров. Символната картография се конституира и кристализира от два източника – посланията, слоганите, имиджите, които кандидатите изграждат, както и тези, които резонират сред избирателите и произвеждат електорален ефект. Вторият почти липсва при Каракачанов, убедил незначителните 33 236 избирателя през 2011г., а електоралният ефект от символната картография на Сидеров е апробирана на поредица избори – президентски, парламентарни, европейски. Втори аргумент за избора на тази сравнителна перспектива е изключително широката палитра коалиционни партньори, които характеризират политическия път на Каракачанов, докато Сидеров от основаването на Атака остава в регистъра на екстремистката националистическа реторика.

Ще структурирам символната картографиия на нацонал-социализма – версия Сидеров, около център и три полюса. Натизивизъм, авторитаризъм и популизъм са трите стълба на крайно-десните партии (Mudde and Kaltwasser 2014: 497). Всички те присъстват в символната вселена на Атака. Последната обаче по-добре може да бъде разбрана чрез друга триада – идентитаризъм, пост-секуларизъм, етатизъм. Идентитаристкият полюс концентрира свръхпроизводството на другост и политиката на страх. Религионизация на политиката е ключова пост-комунистичека тенденция на политическа инстррументализация на политиката (Krasteva 2015).  Тя е още по-централна в националистическата символна карта и конституира нейния втори стълб.  „Православна солидарност“ е названието на програмата на Атака на редица избори и то е ключово за пост-секуларното й послание.  Връщането на държавата в политиката и ревитализирането й срещу нейлибералното й отслабване е центърът на третия стълб – етатизъм и политика на сувееренитет. Той приема парадоксалната форма на ‘международеен национализъм’, тясно свързан с Русия. Народът – sin qua non

на всеки национал популизъм – е в центъра на триполюсната система. Радикалната демофилия е деефинирана и защитавана през призмата на радикалиня анти-елитизъм (Krasteva 2016).

 

Символната картография на национал-социализма на Волен Сидеров

 

Радикална демофилия

и

радикалеен анти-елитизъм

 

 

 

Програмите на Атака – не само за мажоритарни избори – са силно персонализирани: ‘Планът Сидеров’. Програмата на Караканов за мажоритарните президнтски избори е деперсонализирана с емблематичното заглавие ‘Българската платформа’. Тя е структурирана около 11 приоритета:

1.Българската политика

  1. Имигрантското нашествие
  2. Българската независимост и външната политика
  3. Българската сигурност
  4. Българската армия
  5. Демографската криза и човешкият капитал
  6. Българските обшности зад граница
  7. Българското производство
  8. Българският потребител и монополите
  9. Българското образование и духовност
  10. Българските региони и села

Самият кандидат-президент при представянето на програмата си свежда 11-те приоритета до  четири ключови оси: “циганската престъпност, опасността от огромна мигрантска вълна, агресивната политика на съседна Турция, демографската катастрофа[21]:

Циганската престъпност’. Любопитно е, че първият приоритет, който Каракачанов подчертава при представянето на програмата си, не е изведен като такъв в Българската платформа, която е значително по-лаконична по темата. Там тя не фигурира сред 11-те ключови теми, а е включена като елемент от ‘Българската сиурност’: „циганска престъпност, за която никой не говори, но която тероризира обикновения гражданин.“ Това разминаване между ключовия приоритет, с който кандидатът започва да представя своята програма, и самата програма, не е случайно, то е част от арсенала на двойнствената комуникационна стратегия, която цели два противоположни ефекта. Първият е адресиран към по-широката публика и цели да демонстрира балансираност и умереност: с изключениее на втория приоритет[22], останалите са формулирани неутрално-позитивно. Второто послание, което устното слово отправя, е към по-твърдото ядро симпатизанти, на които ясно се казва, че дискурсът не е сменен, таргетите са същите, характеристиките им също – ромите не са представени като уязвима група, към която да се прилагат социални, образователни, трудови политики, а като заплаха за сигурността.

Имигрантското нашествие’ . Тук дискурсът е експлицитен и не търси дори привидна балансираност:

“България е изправена пред заплахата да бъде залята от огромни маси нелегални имигранти, чужди по култура, религия и манталитет. Ние няма да допуснем да станем жертва на сбърканата европейска политика по този въпрос. Трябва спешно действие, а не послушание пред „началниците“ в Брюксел. България трябва да денонсира Дъблинското споразумение, защото то може да ни превърне в огромен бежански лагер. Категорично недопускане на трайно заселване на т.нар. имигранти – това е едно от най-важните ни усилия. Това означава затваряне на границата, повече войска и полиция там и никакво колебание, ако се наложи да се употреби сила за защитата ѝ.”[23]

Този приоритет е изключително важен за националистите, защото той синтезира три от ключовите им анти-таргета: анти-имигранти, анти-ислям, анти-Брюксел.

Агресивната политика на съседна Турция.“Тук отново откриваме разминаване между речите и програмата, която първо, е относително по-умерена и второ, е дефинирана като заплаха за цяла Европа в цивилизационен смисъл, а не конкретно за България в смисъла на агресивна политика :

Мястото на Република Турция не е в Европейския съюз. Преговорите с тази страна за членство трябва да бъдат спрени, защото тя е заплаха за цивилизационната същност на Съюза.“[24]

Демографската катастрофа. Никое правителство – дясно, ляво, коалиционно – след демократините промени не успява да обърне отрицателната деемографска тенденция, но ОП са удебени, че техният кандидат има маггическа рецепта как да се справи:

Ние имаме ясен план за справяне с демографската катастрофа. Нова социална политика, поощряваща грамотната раждаемост, и програми за привличане в България на наши сънародници от чужбина. Гетоизацията и циганизацията на страната трябва да бъдат спрени.”

След открояване на акцентите в програмата за националистическата  президентска кампания 2016, да я сравним с предхождащата я националистичееска символна карта:

Първият полюс – идентитаризъм, политика на страх, производство на чуждост -продължава неизменно да бъде централен с двата ключови таргета: ‘циганската престъпност’ и ‘мигрантското нашествие’.

Вторият полюс – пост-секуларизъм, религионизация на политиката, православна солидарност – не е изведен като приоритет. Така е само на пръв поглед. Всъщност, той също неизменно и трайно присъства, като е вплетен в различни други приоритети:

  • Имигрантското нашествие – „България и Европа трябва да запазят своята традиционна култура и християнски дух!“
  • Българската независимост и външна политика” – “Нужна е реформа в ЕС, нужни са нови лидери, които да скъсат с ултралиберализма и да отстояват изконния християнски дух на Съюза.”
  • Българското образование и духовност – “Православието е водеща религия, която, заедно с другите традиционни вероизповедания, трябва да има висока социална роля.

Третият полюс – етатизъм, политика на суверенитет, национализъм срещу неоколониализъм – продължава да бъде един от стълбовете на символната националистическа картография. ‘Българското’ е водещо в реториката и посланията на кампанията. И програмата не е наречана Планът Каракачанов, а Българска платформма, и слоганът е ‘България над всичко’, и всички приоритети са неизменно придружени с високия епитет български.. Разбира се, всички позитивни приоритети – българска спправедливост, българска армия, българска сигурност. Когато приоритетът назовава криза или катастрофа като демографсската, тя пак е родна, но това определение е спестено – ‘демографската криза и човешкият капитал’. Акцентът върху суверенитета е проявен в рестриктивното разбиране за Европейския съюз: „Европа има смисъл, ако е Европа на отечествата.“ Нативизмът е ярко деклариран в изклюващото етническо разбиране за нацията: „българското гражданство трябва да е достъпно само за етнически българи. Президентът трябва да спре опитите на тези 3 милиона турски изселници, които искат да го получат, въпреки че не се чувстват българи.“

Неоколониализмът е любома тема в програите на Сидеров и той подробно я разгръща, но и пълната версия на неговия план е стотина страници. Българската плаформа лаконично в стил манифест поднася познатите послания, без да си прави труда да ги обяснява или дори илюстрира: „Да заличим последните следи от робството!“. ‘Робството’ не е експлицирано – за историческото османско ли става въпрос, за глобалноото неолиберално ли – важното e кампанията да се представи като борба, битка, кауза.

Липсата на информатиивна и съдържателнна плътност в употребата на ‘робството’ не е случаен пропуск, а ключов дискурсивен прийом на националистическата комуникативна стратегия. Колкото по-минималистично е дефинирано, толково по-ефикасно действа като ‘празен символ’. Знаем от Ернесто Лаклао, че празният символ е достатъчно отграничен, за да очертае контурите на известно смислово поле, но и пределно отворен, за да даде възможност на всеки да изпълни това поле със съдържанието, което най-плътно резонира със собствените му нагласи. Така за едни робство ще мобилизира историческа памет и травма, за други – гнева срещу чужди монополи – ‘експлоататори’, за трети  – възмущението от брюкселски бюрократи – ‘диктатори’. Всички тези семантичнни перспективи са заложени в дискурсивната националистиеска палитра, така че избирателят няма нужда сам да се лута в херменевтичната вселена на интерпретациите, но пък е достатъчно свободен да избере тази от твърде различните интерпретациии, която най-точно превежда собсствените му страхове, загриженост, гняв.

Второто измерение на ефикасността на посланието за робството като празен символ е перформативният стремеж за конструиране фигурата на кандидата като безстрашен борец: „Няма да бъдем майка, баща или пилот на нацията. Ние ще бъдем сърцето на българската нация, което ще тупти с проблемите на тази нация. Щe бъдем меча, който ще се стовари върху всички, които предават България„.[25]

Континуитет, а не иновативност – така бих синтезирала сравнението на символната картография на националистическата кампания 2016 г. с тази на Волен Сидеров от предходните президентски и парламентарни избори.

 

Националистическият вот в диахронна перспектива

Три оси на сравнение ще очертаят диахронната динамика на националистическият вот: Каракачанов 2016 и Каракачнов 2011; Каракачанов 2016 и Сидеров 2006; Каракачанов 2016 и общият националисстически вот .

 

Националистически вот[26] на президентските избори през последното десетилетие

2006, 2011, 2016

 

 

    Първи тур Втори тур
Кандидат Партия Гласове % Гласове %
2006 г.
Волен Сидеров Атака 597 175 21.45% 649 387 24.05%
2011 г.
Волен Сидеров Атака 122 466 3.64%    
Красимир Каракачанов ВМРО – Българско национално движение 33 236 0.99%    
Общо   155 702 4.63%    
2016
Красимир Каракачанов Обединени патриоти 573 016 14.97%    

 

Първото сравнение – вотът на Каракачанов на последните два президентски избора през 2016 г. и 2011  – е най-впечатляващо: той нараства 17 пъти или 1700% от 33 236 на 573 016.

Второто сравнение – общият националистически вот на избори 2016г, когато патриотите се явяват обединени, с този през 2011г., когато се явяват разделени – също е много интересно: през 2011 г. гласовете на Сидеров (122 466) и Каракачанов (33 236), които общо наброяват 155 702, са 3.6 пъти по-малобройни от вота за Каракачанов, подкрепен от трите националисттически формации през 2016 г. – 573 016. Този резултат илюстрира политическата ефикасност на стратегията на съгласие между лидерите и обединение на сродните партии, защото резултатът е не просто сумата от вота за отделните кандидати от предходните избори, а значително по-висок.

Третото сравнение – на Каракачанов 2016 г. и Сидеров 2006 г. – хвърля различна светлина върху диахронната динамика на националистическия вот. Десет години делят двата вота, а резултатът е впечатляващо сходен: eдва 20 000-ина хиляди гласа е разликата между Каракачанов 2016 (573 016) и Сидеров 22006 (597 175)[27].  Сравнението на резултатите на първия тур е в полза на Сидеров, то се засилва на втория тур през 2006 г., когато Сидеров печели 649 387 гласа или 76 371 гласа повече от Каракачанов на първия тур. Третатата диахронна перспектива съществено ревизира изводите от втората в две направления:

  • Броят кандидати е важен фактор, но не решаващ – подкрепената кандидатура на Каракачанов през 2016 г.. носи значително повече гласове отколкото разделените кандидатури на Сидеров и Каракачонов, взети заедно на предходните избори, но соло канидатурата на Сидеров през 2006 г. не само на втория, но и на първия тур печели повече гласове от общата кандидатура на Каракачаноов в края на анализираното десетилетие.
  • Националистическият вот на президентските избори през последното десетилетие е не стрела, а вълни, не бележи тенденция на непрестанен възход , а на приливи и отливи.

Има една кардинална разлика между националистическото представяне на президентски избори 2006г. и 2016г, но тя не е толкова в броя гласове, колкото във влиянието на националистическата реторика и послания върху цялостната кампания. Именно тя е предмет на анализ във финалния параграф.

 

Взрив на класическите клиивиджи

Моите предпочитания естествено са към Марин льо Пен” – декларира депутат от БСП в седмицата[28], в която финализирам този текст. Две послания от този кратък цитат са ключови за моя анализ  – политическата близост на левия български депутат с френската крайна десница и ‘естествеността’ на тази парадоксална политическа близост. Самият депутат[29] е станал такъв[30] чрез полет от телевизионния екран към парламентарната банка, именно защото системно и обилно проповядва анти-европейска, анти-глобалитска, анти-елитистка реторика. Този пример е показателеен за преобръщането на ситуацията от началото на демократичния преход: тогава системните партии, включително БСП, аутсорсваха националистическия дискурс, сега кооптират и ‘награждават’ националистическо-популистки говорители.

Започвам с цитатата на социалистическия депутат, защото той е показателен за тенденцията, която е предмет на анализ в този параграф – хегемонизацията на националистическия дискурс. Ако трябвва да откроим diferentia specifica на президенски избори 2016, тя е доминацията на националистическата реторика. Два феномена допринесоха за този уникален резултат: мултиплициране и диверсифициране на националистическите говорители извън националистическия партиен спектър; мощно проникване на националистическата реторика най-вече в левия спектър. Подробното разръщане на това явление би било предмет на самостоятелно проучвване, тук ще се огранича до показателни примери от различни участници в президенската надпревара.

Бежанската тема трайно присъства в реториката на Румен Радев:

  • Децата ни заминават за Европа, управляващите ги заменят с бежанци.“[31]
  • Трябва да знаем има ли сценарий за трайно заселване на бежанци, с европейски средства да се финансират допълнително бежански лагери и може ли нашата демография да се решава с внос на чужденци.”[32]
  • “Трябва да има гаранции, че България няма да се променя в своя етнически състав, ценности, демография и религия.”[33]
  • В момента нашата позиция е да чакаме ЕС, а докато чакаме, виждаме как на запад и на север от нас се затварят граници, а при нас бежанците влизат и излизат. Те ще излизат все по-трудно, но продължават да влизат със същите темпове”. [34]
  • “В страната ни влизат млaди мигранти без семействa. По време на обиколката ми в София видях места, на които хората се притеснявaт да замръкнат заради присъствието на мигрантите.” [35]
  • “Трябват по-спешни мерки за екстрадиция на чужденци.”[36]

В същия дух са и изказванията на кандидата за вице-президент Илияна Йотова – член на БСП: “България няма суверенитет по отношение на миграцията. „Моята тежка прогноза е, че Шенгенска Европа ще се изолира. Тя ще се затвори – дали с огради или с повече полиция. За съжаление, най-тежкият въпрос ще трябва да се решава тук, в граничните държави[37].

Бежанската тема играе ключова роля в президентската платформа на Румен Радев. Две групи наблюдения подкрепят това заключение  – дискурсивни и политически. Радев обговаря темата много по-подробно и често от колкото кандидата на Герб Цецка Цачева, която се спира на нея, най-вече когато тя е аксплицитно поставена – например в телевизионния дебат между двамата основни претенденти. Още в началото на своя мандат Румен Радев трансформира в политики своя секуритарен подход към бежанците, като оказа натиск на назначеното от него служебно правителство да отмени наредбата за интеграция на бежанците, приета от ГЕРБ през лятото на 2016 г. Ключовите послания на Радев – Йотова могат да се обобщят в три групи:

  • Бежанците не са хуманитарен, а секуритарен проблем – дискурсът пропуска опасностите, от които бягат бежанците – война, насилие, и се съсредоточава върху опасностите, които нелегалната митрация представляват за сигурността. Съвсем не случайно се размива разликата между бежанци и нелегална миграция. Самите бежанци биват описвани не в разнообразието на техния възрастов и джендър профил – жени и деца, а като ‘млади мигранти без семейства’.
  • Бежанците са опасност за промяна на етническия и религиозен състав на българския народ. Пренебрежимо малкият брой бежанци, които остават в България, не се споменава, акцентът се поставя върху “етнически състав, ценности, демография и религия“.
  • Анти-европейска реторика. ЕС е представен като заговорник срещу интересите на България: „Трябва да знаем има ли сценарий за трайно заселване на бежанци, с европейски средства….“, която е поставена в невъзможност да защити своята позиция пред големия брюкселски брат: “В момента нашата позиция е да чакаме ЕС, а докато чакаме…”. Евро-депутатът социалист Йотова е силно критична към европейската политика, която собствената й европейска фамилия подкрепя в Брюксел: „Новите предложения на ЕС са за още по-голям натиск върху граничните държави.[38]

Изкусеността на лявото от анти-имирантския нционализъм може да бъдее детайлизирана и с други кандидати: Ивайло Калфин със сериозна експертиза в социалната политика избира да говори за бежанците не в ключа на интеграцията, а на сигурността. На радио-дебат на представители на щабовете на кандиидат-президентите, за заключиителното си последно изречение депутатът от АБВ Мариана Тодорова избира да отправи антибежанско послание. Маргиналният кандидат Александър Томов също избира да напада бежанците. Любопитно е, че когато отправят експлицитни анти-послания, дори националистите често предпочитат термина със секуритарни конотации ‘нелегални имигранти’, е не толкова този с хуманитарно звучене ‘бежанци’.

Президентска кампания 2016 ярко демонстрира взривянето на класическите кливиджи ляво – дясно и силното сближаване на лявото с крайно-дясното по отношение на анти-имигрантската и анти-европейската реторика. Взрив на класическите кливиджи нааблюдаваме и в Европа, но родният има съществени специфики. Президентските избори във Франция 2017 г. показаха сближаване на крайно-дясното с крайно-лявото[39] – а не с класическото ляво[40]. Това сближаване във Франция, за разлика от българските афинитети между полюсите, е по отношение на анти-брюкселската и анти—глобалистка реторика. Френското крайно-ляво не е изкусено от ксенофобията, точно обратнот – защитава солидарността, и не загребва от секуритарната реторика за разлика от българското ляво.

 

Националпопулизмът – от аутсорсинг към хегемон

‘Санитарен кордон’ (Minkenberg 2015))  е понятието, с което се концептуализира критичното отношение на мейнстрийм партиите към национал-популизма. Самото отношение на системните към несистемните партии варира от изолирането и маргинализацията на национал-популистите на политическата сцена до разнообразни форми на колаборация между системни и несистемни играчи.

Бих скицирала пост-комунистическата еволюция на отношението на мейнстрийма към нацинал-популизма в четири етапа:

Първи етап – началото на демократичният преход през 90-те години. Аутсорсинг на национализма. Опиянението от чара на отвореността след затвореното комунистическо общество някои от първите демократични лидери[41] ‘преевеждат’ в леко отстранено и дистанцирано говорене за България като ‘тази страна’.  Националзмът не е забравен, но двете големи партии предпочитат да го аутсорсват в по-малки играчи: СДС на ВМРО и БСП на Обединения блок на труда (Krasteva 2016).

Втори етап – 2005 – край на десетилетието. ‘Чудодейното’ раждане на екстремизма.  Волен Сидеров буквално влетява от тв екрана на предаването си ‘Атака’ в Парламента с партията си ‘Атака’. Каква е социално-политическата панорама в България през 2005 г?. Страната се е съвзела от икономическата катастрофа на социалистическото правителство от 1997 г., икономиката е в относителен подем, кризата още не се е задала на хоризонта. България е на прага на европейското си членство. Ромската интеграция получава нов шанс с Десетилетието на ромското включване, кризата с бежанците ще се случи едва през 2013г. Симеон Сакскобурготски очаквано не е оправдал големите надежди, които е създал, но и не е докарал страната до хиперинфлацията и блокираната икономика като социалиста Виденов. В тази по-скоро спокойна и заредена с умерен оптимизъм ситуация се появява първата радикална партия с емблематично име. Каква е политическата логика, довела до появата на Атака, след като липсват ‘обичайните заподозрени’: тежка икономическа криза, политическа нестабилност, бежански вълни?  Всички те ще се случат по-късно и не могат да бъдат държани отговорни за появата на първата радикална партия. Отговор на тези въппроси търся в “Пост-комунистическияв възход на национал-популизма: българските парадокси“ (Krasteva 2016). За настоящия анализ съществен е парадоксът, че в първия период на пост-комунистически преход и крехна демокрация, в Българиия няма влиятелна екстремистка националистическа партия. Националистиеският екстремизъм възниква, когато вече демокрацията е консолидирана.

Трети етап. Началото на 2010-те – 2016. Мултипликация на националистическите актьори. За изключително кратък период възникват множество разнообразни националистически партии: ГОРД, НИЕ, Национална демократична партия, Национален фронт за спасение на България, Националистическа партия на България. Каква е електоралната логика на това мултиплициране на националистически партии? Увеличава ли се значително търсенето, нараства ли националистическата електорална ниша? Или нараства предлагането, лидерски апетити към тази относително нова електорална ниша? Изборните резултати наклоняват везните към втория отговор. Те не показват увеличаване на националистичните гласове. Намалява изборният резултат, защото тези гласове се разпределят между повече националистични партии: Атака (148262), НФСБ и ВМРО  (239 101)  получават общо 387 363 гласа, което е по-малко от резултата на Атака на парламентарните избори 2009 (395 656 ) и много по-малко отколкото на втория тур на президентските избори 2006 (649 307) (Krasteva 2016). За отбелязване в този период е и коалиционната специализация: след буреносн период на подкрепа на ГЕРБ, Атака по-трайно се ориентира към БСП, която подкрепя със златния пръст на Сидеров в 42 НС, докато НФСБ трайно се ориентира към ГЕРБ.

Четвърти етап –    след 2016 г. се очаква дълго продължение). Mainstreaming of nationalism. Националистическа реторика започва да звучи от всички страни, дори политическите гафове имат националистичесски привкус. Сред последните ярко се откроява един от ключовите гафове на президентска кампания 2017г. – определението ‘майка на нацията’, с което Бойко Борисов се опита да лансира кандидата на партия Граждани за европейско развитие на България Цецка Цачева. Този пеpиод е предмет на анализ в целия текст.

 

Как един дискурс става хегемонен?

Хегемонизацията на националистическата реторика ще артикулирам на четири стъпки. Те синтезират етапите и елементите на пост-модерното националистическо дизайнране на политическия дискурс:

  • Автономизране на дискурсите от реалностите. Кресчендото на анти-имигрантската тема звучи не във време на нарастваща, а на намаляваща бежанска вълна. Ако през 2015 г. 4708 търсещи убежище са получили бежански статут, а 889 – хуманитарен статут, тези цифри са значително по-ниски за 2016 г. – респективно 764 и 587. [42]Публична информация е, че повечето бежанци не остават в България. Още по-фрапантен е фактът, че по Наредбата за интеграция на бежанци на местно ниво, няма нито един интегриран бежанец и нито една община, която да е пожелала да интегрира бежанци.

 

Брой лица, получили бежански и хуманитарен статут

за 2014, 2015 и 2016 г.

Година Предоставен статут на бежанец Предоставен хуманитарен статут
2014 5162 1838
2015 4 708 889
2016 764 587

Данни: Държавна агенция за бежанците

  • Конструиране на реалност, съответваща на дискурса. Понеже няма (достатъчно) бежанци, тя се констуира от страха от бежанци. Реалностите биват подменени от перцепциите и опасенията. А последните не могат да бъдат верифицирани – хората се страхуват не само от реалните, но и от възможните бежанци: ‘опасност от огромни бежански вълни’ (К. Каракачанов). Дискурсът непрестанно им го предлага с тези за вълните мигранти, които ще ни залеят – всеки момент или някой момент. Данните на ДАБ за намаляването на бежанците са публични, но колкото повече хората се страхуват, толкова по-малко са склонни да верифицират и корегират причините за своите страхове.
  • Медиатизиране на страха. Инвазия, потоп, вълни бежанци са любими теми на медиите, които масовизират и нормализират тези реално-имагинерни персонажи. Тези реално-имагинерни персонажи произвеждат реални ефекти – социални и политически. Семейство от средната класа, живееща в добър софийски квартал решава да напусне сталицата: „Не съм срещала бежанци, но решихме да напуснем София, преди да ги срещна“[43]. Вторият реален ефект е еелекторален: щом решаваш да промениш живота и да платиш професионална цена за адаптация на зрели години в извън столична среда, естествено е да гласуваш за лидер, който конструира социално-политическия свят, в който взимаш решението си.
  • Мейнтрийминг на национализма. Той се проявява по разнообразие от начини, от които тук ще скицирам три – мълчалива неутралност, маргинализация, островно говорене. ГЕРБ избра стратегията на мълчалива неутралност – избягване на миграционната тема и съзнателен отказ от конфронтация с националистиеските говорители по време на кампанията – и крайно-десни, и леви.Таргет на стратегията на маргинализация са либерални интелектуалци и граждански активисти, които със синхоринизирана и постоянна стратегия биват окарикатурявани с изобилие на негативни еетикети – толерасти, соросоиди и т.н. Тази страатегия се прилага и от националистически актьори, и от медии. Островното говорене е стратегия на само-изолиране на самите либерални интелектуалци и граждански активисти, които във все по-враждебната публична среда все повече избират комуникационния и ценностен комфорт на затворени групи в социалните мрежи като „Помощ за бежанците“, „Хуманитарна помощ за бежанците в България“ и други.

 

Електорална  versus символна победа

Бих общила заключенията на анализа на националистическия кандидат Красимир Каракачанов в четири  перспективи – електорална, политическа, кливиджи и символна политика.

В електорален план представянето може да се характеризира като силно, но не върхово. Електоралната подкрепа за Каракачанов е рекордно по-висока – 17 пъти – спрямо собственото му участие на предходнит президентски избори. Той подобрява и общия резултат наа неговата и на Сидеров кандидатура през 2011, което потвъждаава политическата ефикасност на стратегията за обединение на националистическите формации. В същото време не успява да достигне до гласовете, спечени от Волен Сидеров на президентските избори 2006 г., което илюстрира тезата за развитието на национал-популизма не толкоа като стрела, а като вълни.

В политически план – за разлика от електоралния – победата на ОП е огромна и безспорна. Те успяха да наложат на кампанията собствения с дневен ред на антиимигрантска и анти-европейска реторика. От маргинален националистическият дискурс стана централен. Хегемонизацията на националистическата реторика е diferencia specifica на президентски избори 2016г.

Взривяването на класическите кливиджи ляво – дясно се реалзира по два начина: силно сближаване на БСП и ОП. За разлика от Западна Европа, където популистите от двата полюса се сближават по оста анти-Брюксел, но се разграничават в ксенофобската и изключващата реторика, у нас сближаването е all inclusive.

И хегемонизацията на националистическия дискурс, и трансформацията на класическите кливиджи са израз на преход от партийна към символна политика, от политика, основана на интереси и идеологии, на политика, основана на идентичности. Тази политичесска трансформация ще продължи да белязва политическия живот.

 

 

Кrasteva A. (2015) Religion, politics and nationalism in postcommunist Bulgaria: elastic (post)secularism. In: Nationalism and ethnic politics, 2015, vol. 21, issue 4, 422-445

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.

Minkenberg, Michael (2015) Profiles, pattersn, processes: studying the East European radical right in its political environment. In: Minkenberg, Michael (ed) Transforming the transformation? The East European Radical Right in the political process. Routledge, 27 – 56.

 

Mudde C. & Kaltwasser C.R. (2013) Populism In: M. Freeden & L.T. Sergent (eds) Oxford handbook of political ideologies. Oxford: Oxford University Press, 493 – 512.

[1] Особено Атака и НФСБ.

[2] Писмото е подписано от: доц. Йордан Величков – ЮЗУ; Никола Алтънков – професор от Калифорнийски университет САЩ; Петър Харалампиев – Сдружение „БГ патриот“; Николай Захариев – Съюз на патриотичните сили „Защита“; ген. Петър Илиев – председател на Национално сдружение „За честта на пагона“; Акад. Иван Юхновски – БАН; проф. Марин Деведжиев; полк. Ангел Тюфекчиев – председател на Националния съвет на Военния съюз и на Независимия    национален съюз на офицерите в България; проф. Трендафил Митев – УНСС; Тодор Кондаков – Българско геополитическо дружество (https://news.bg/politics/karakachanov-i-notev-kandidat-prezidentskata-dvoyka-na-natsionalistite.html)

[3] https://news.bg/politics/karakachanov-i-notev-kandidat-prezidentskata-dvoyka-na-natsionalistite.html

[4] Ibid

[5] Ibid

[6] Първоначалният вариант на статията предолагаше и анализ на дигитализацията на националистическата комуникация, но поради важността на темата тя ще бъде предмет на самостоятелна ппубликация.

[7] Каракачанов и Нотеев представиха „България над всичко“, 28.09.116. http://www.nbox.bg/politics/item/36755-karakachanov-i-notev-predstaviha-balgariya-nad-vsichko.html

[8] Обединените патриоти представиха кандидатите Каракачанов и Нотев. 28.09.2016 БЪЛГАРИЯ 24.  http://bulgaria24.tv/%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%B0/; Красимир Каракачанов и Явор Нотев представиха „Българската платформа“  Bgnovinite. 28.09.16  http://bgnovinite.eu/index.php/2016-04-21-18-53-38/2016-04-21-19-02-43/3356-krasimir-karakachanov-i-yavor-notev-predstaviha-balgarskata-platforma.html

[9] Каракачанов и Нотев представиха „България над всичко“, 28.09.116.

[10] Ibid

[11] https://www.novini.bg/news/380700-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B5-%D0%B6%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5.html

[12] Патриотите отново в Пазарджик срещу радикалния ислям. Крос, 4.11.16 http://www.cross.bg/islyam-pazardzhik-karakachanov-1524786.html#.WPd1o4iGPzA

[13] Ibid

[14] Ibid

[15] Ibid

[16] С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html; Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

[17] С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html

[18] „Тук, пред паметника на падналите за свободата на България
Ние, Обединените патриоти
се заклеваме в Бога, вярата и честта си
и в името на България
да пазим целостта на Родината
и нейния суверенитет.
Ще защитавам интересите и достойнството
на всички българи
в границите на Отечеството и извън тях.
България над всичко!
Заклех се!“

С факелна стража Каракачанов закри кампанията си за първи тур. Offnews, 3.11.17 https://offnews.bg/news/Izbori_18760/S-fakelna-strazha-Karakachanov-zakri-kampaniiata-si-za-parvi-tur-vide_639152.html

[19] Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

 

[20] Каракачаанов закри кампанията си с клетва към България.-Труд, 3.11.17 https://trud.bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81-%D0%BA%D0%BB%D0%B5/

[21] Красимир Каракачанов и Явор Нотев представиха „Българската платформа“  Bgnovinite. 28.09.16  http://bgnovinite.eu/index.php/2016-04-21-18-53-38/2016-04-21-19-02-43/3356-krasimir-karakachanov-i-yavor-notev-predstaviha-balgarskata-platforma.html

[22] Имигрантското нашествие

[23] Българската платформа

[24] Българската платформа

[25] Каракачанов се зарече да бъде меч срещу предателите на България.. News.bg, 8.10.16.

https://news.bg/politics/karakachanovsezarechedabademechsreshtupredatelitenabalgariya.html

[26] на основните националистически кандидати

[27] На президентските избори 2006 г. се явяват още две националистически двойки :  Петър Берон и Стела Банкова, издигнати от Инициативен комитет, пеелят 21 812 гласа или 0.78%; Григор Велев и Йордан Мутафчиев от „Целокупна България“ – 19 857 гласа или 0.71%.

[28] Началото на май 2017г.

[29] Иво Христов

[30] На парламентарните избори на 26 март 2017г

[31] http://bulpress.info/%D0%B3%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82/

[32] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[33] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[34] http://www.cross.bg/bezhantzi-radev-rymen-1521379.html#.WH9f7lN97cs

[35] https://trud.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%BB%D1%8A%D0%BA-%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%BC/

[36] http://www.segabg.com/article.php?id=832314

[37] http://www.blitz.bg/politika/kandidatt-za-vitseprezident-iliyana-yotova-stranata-ni-nyama-suveren-po-otnoshenie-na-migratsiya_news456718.html

[38] http://www.webcafe.bg/newscafe/bulgaria/id_859949647

[39] ‘Непокорна Франция ‘на Жан-Люк Меланшон

[40] Социалистическата партия, чийто кандидат е Беноа Амон.

[41] Типичен пример е Филип Димитров.

[42] Данните са на Държавната агенция за бежанците. http://www.aref.government.bg/?cat=8

[43] Цитат от теренна работа от септември 2016 г, софиянка на 50-ина години.

If Borders Did Not Exist, Euroscepticism Would Have Invented Them, or on Post-Communist Re/De/Re/Bordering in Bulgaria.- GeoPolitics

 

The thesis of this article is that if borders did not exist, Euroscepticism would have invented them. If Sartre is paraphrased, it is to emphasize  that Euroscepticism needs borders in the same intense political and symbolic way as anti-Semitism needs Jews. This thesis is argued in three steps. The first analyses the paradox of the intense theoretical deconstruction of borders in the era of an overbordered world and argues the ideas of the ‘revenge of the state’ and of the emergence of the ‘neo-post-Westphalian order’. The second part examines the post-communist Europeanisation as de-bordering and distinguishes three forms: Europeanisation through utopianization, Europeanisation through ethnic de-bordering and Europeanisation through de-territorialization. The third part analyses the interferences and intensification of re-bordering and Euroscepticism. The stato-national and the ethno-identitarian bordering practices are analysed through the images of wall and body. Two types of Euroscepticism – extremist and crypto – are distinguished and compared.

С колкото по-голямо вдъхновение пиша една статия, с толкова по-голямо нетърпение очаквам срещата с читателите й.

 Anna Krasteva. If Borders Did Not Exist, Euroscepticism Would Have Invented Them, or on Post-Communist Re/De/Re/Bordering in Bulgaria.- GeoPolitics, 21.11.17

(a few) Free online copies:
http://www.tandfonline.com/eprint/UfXZXeYjt5y9tSjH8AiK/full

 

 

 

 

 

 

Колко нацинализми могат да се съберат на върха на един уик-енд

През Средновековието са се водили оживени спорове колко дявола могат да се съберат на върха на една игла. Тези дебати са отправяли комплексни послания, от които през настоящия уик-енд са актуални четири: легитимират специфичен тип персонажи – имагинерно-реални; образно-живописно илюстрират колко необятно може да бъде полето на политическото въбражение; ясно показваат кой е хегемонният дискурс: през днешния уик-енд –националистическият; недвусмислено открояват, че символната политика е топ.

Уикендът на  22 октомври ни впечатли с три вида национализъм: европейско-тръмповски в Чехия; софт-автономизма на Ломбардия и Венето в Италия; нарастващото кресчендо на регионалния национализъм на Каталуния.

http://standartnews.com/mneniya-komentar/tri_vida_natsionalizam_na_varha_na_edin_uikend-363950.html

В Чехия има 12 бежанци, но анти-бежанската вълна стремително и успешно изведе на върха две партии, събрали 40% от гласвете на парламентарните избори: 30% за АНО на милиардеа Андрей Бабиш и 10% за крайно-дясната “Свобода и демокрация” на родения в Токио бизнемен Томио Окамура. Три политически послания чухме от Прага. Традицонните партии са окончателно погребани – двете партии, трайно на власт след разделянето на Чехословакия – Социалдемократичската и Граждданската демократиеска партия – заедно не успяват да достигнат и 20%. Непопулярни лидери като Бохуслав Соботка са като авто-торпедо и могат да сринат управляваща до вчера партия в малка партия (7.4%). Няма нужда Европа да търси собствена алхимическа формула на успеха, след като Тръмп вече я е създал и тя е кратка и ясна: милиардер плюс анти-корупционна -анти-истеблишмент реторика плюс имагинерно-реални персонажи като несъщетвуващите бежанци.

Референдумите в Ломбардия и Венето италианците шеговите определят като „Да питаш Милано и Венеция дали искат повече автномия и пари е като да питаш италианците дали обичат майките си“. Сходството с Каталуния е, че богатите не искат повече своите бедни, просперищият Север не иска данъците му да съживяват ‘мързеливия Юг’.  Във всичко останало се различават – Северната лига, управляваща в двата регииона, не цели да взриви единството на Италия, а да множи електорат с евроскептична и критична реторика – и към Рим, и към Брюксел.

Каталунският случай навлезе в гореща фаза. Парадоксално, колкото повече се нагорещяват страстите, толкова по-сходни стават взаимните обвинения. К. Пучдемон обвини Мадрид в пуч, в най-драматичното вмешателство в автономията на Каталуни след франкиската диктатура. В играта на огледални образи Мадрид обвини Каталуния в пуч, в погазване на конституцията и чрез незаконен референдум, и чрез заплаха за едностранна декларации на независимост.

Каталуния е нажежена и поляризирана до предел. Обществето е разцепено от разделения: или си за независимост, или си против нея. Индепендисти и юнионисти са настръхнали едни срещу други, разделенията прорязват и най-личните отношения на съседи, приятели, семейства. Микро-конфликти никнат като гъби: банки напускат нестабилния регион; лидерите призовават гражданите да изтеглят влоговете си от тях, като оставят 155 евро – символна сума като прословутия член от Конституцията.

Взривоопосната ситуация може да се излее в три сценария.

Едностранно обвяване на независимост. Индепендистите печелят и губят в един исторически миг. Печелят с декларативната реализация на мечтата си за независимост, губят по всички фронтове. Какво е необходимо, за да възникне нова държава? Народ, територия, годно правителство. И признание. Признанието на останалите държави е ключово, за да те приемат сред тях. Няма страна, която да е изразила подкрепа за независима Каталуния. Тереза Мей и европейските лидери – разделени във всичко, са единодушни в едно – твърдата си позиция в подкрепа на Мадрид и целостта на Испания.

Предсрочни избори. Ключова политическа грешка на М. Рахой беше, че вместо незаконен референдум не успя да предложи политическа формула на предрочни избори, когато конфликтонстта не беше достигнала точка на кипене. Те биха преброили по най-демоократичен начин привърженицте на двете противоположни визии за бъдещето на Каталуния и най-вероятно биха показали предимството на мълчаливото мнозинство, което успешно съчетава каталунска, испанска и европейска идентичност.

Ескалация на конфликта, нови форми на насилие, които могат да избухнат и от радикализирани индепендантисти, и от неумерени в реакцията си сили на реда.

Изумително е как един красива, просперираща Барселона, която свързваме с архитектура, арт, култура, може да бъде трансформирана от екзалтрани и безотговорни политици в горещия картоф на Европа.

Това е демократчният урок, който политици и лидери от всички цветове предстои да научат – националистиеската карта може да изглежда дори симпатична, със сигурност е печеливша до време, после става разрушителна и неуправляема.