От поетиката на жадуваното пътуване към прагматиката на реалната мобилност. Анна Кръстева в Капитал

Какви са общите тенденции при българските мигранти – какви са мотивите им да заминават в други европейски държави, остават ли в тях дългосрочно или се връщат/местят в друга такава?

Чужбина за нас беше отделна държава, като Франция и Италия, само че далеч по-привлекателна. Родителите ни обясняваха, че в чужбина пък си нямали нашата природа и кисело мляко. Но на нас природата и киселото мляко не ни бяха вкусни.

Георги Господинов. 1968.Сувенир и символ.

В: Георги Господинов. Невидимите кризи.С.:Жанет, 2013, 27 – 32, с.27.

Георги Господинов е ненадминат в поетиката на жадуваното невъзможно комунистическо пътуване. Българите днес станахме истински европейци и с пълна сила се наслаждаваме на поетиката и още повече на прагматиката на миграцията и мобилността.

Съществена тенденция е преходът от миграция към мобилност. Все повече българи ‘се установяват в мобилността’ в пъстро разнообразие от мобилни проекти: лятото на бригада или гурбет, зимата – следване или работа в родината. Друга любопитна форма е транснационализмът – 6 меесеца кара такси в родината, която обича и където е семейството, 6 месеца работи в парници в Полша, което осигурява стандарта, към който се стреми. Много 30-40 годишни използват миграцията за втори професионален старт – добра работа и заплата у дома, но желание за по-рязък скок във финансов и професионален план, който само по-развита и динамична трудова среда може да катализира.

Миграцията е и свобода, и възможност да  отвържеш собственото си развитие от родната страна. Миграцията е огромен ресурс, който мигрантите притежават и консумират в креативни форми. А най-привлекателното е, че тези решения могат да не бъдат окончателни и миграционните проекти да се трансформират – образователна мобилност прераства в семейна миграция, временен гурбет води до трайно установяване, успешна реализация в чужбина продължава с успешна реализация в родината.

Статията в Капитал_9.08.19

Какъв е профилът на българския емигрант? От данни на Евростат става ясно, че повечето българи, които напускат страната в последните 10 години, са нискоквалифицирани. На какво се дължи това – какви възможности има за тях, каквито тук няма?

Дипломи, езици, квалификация са социален капитал, който улеснява миграцията на висококвалифицраните и затова тя се случи по-рано и по-бързо, продължава и досега. Ниско-квалффицираните се радват на друг вид социален капитал – мигрантските мрежи: техни роднини, съседи, приятели, познати се вече в чужбина и подпомагат новите мигранти и за избор на дестинация, и за по-бърз достъп до жилище и работа. Ако за същата работа може да получаваш двойно повече, защо да не заминеш, ако за по-нискоквалифицирана работа може да получаваш повече, защо да не я смениш (от детска учителка на детегледачка, от майстор на строителен работниик) – все повече българи не се примиряват да бъдат сред 30%  свои съграждани, които нямат въможност да почиват дори един път годишно, искат достойно заплащане и живот днес и сега.

Ако в първата вълна на българска емиграция емигрантите бяха висококвалифицираните, сега мобилността е характерна вече и за нискоквалифицираните? Какви ефекти има върху обществото тази промяна според вас?

Вместо на родното Черноморие и млади, и млади по дух българи избират да работят в туризма, селското стопанство или строителството в Гърция, Италия, Испания и т.н., а родното Черноморие, туризъм, строителство все повече наемат имигрантск работна ръка от Украйна, Молдова и т.н. Миграцията е флуиден феномен с огромен потенциал да запълва дефицити и ниши в пазара на труда.

Във Вашата книга “От миграция към мобилност. Политики и пътища” разглеждате европейския миграционен феномен. Какво е участието на България в него?

Миграцията и мобилността са най-атрактивната европеизация, защото се осъществява отдолу, от гражданите. България участва в европейския миграционен феномен по три начина – емиграция, имиграция и ангажирана диаспора. Мобилните българи с радост се ползват от правото на свободно движение и достъп до пазара на труда и в класическите европейски миграционни дестинации като Германия, Франция, Обединеното кралство, и с още по-голям хъс в новите средиземноморски миграционни лъвове – Испания, Италия, Гърция.

България е привлекателна дестинация както за европейски експерти, мениджъри, служители в чуждестранни фирми. Любопитна тенденция е, че след края на договора им някои избират да останат в България. Още по-същественото е, че относително немногобройната имиграция у нас – около 150 000, е много добре интегрирана, или имат собствении фирми, или работят във фирми на други имигранти, говорят български, привързани са към втората си родина. България може да се гордее – и е изумително, че не го пправи – с позитивната интеграция на немногобройната имиграция.

Третата форма е ангажираната диаспора – множество трайно уседнали в чужбина български емигранти също така трайно остават свързани с родината чрез граждански каузи и активности, благотворителни акциии, медийно присъствие и т.н.

Според вашите наблюдения и изследвания расте ли броят и на завръщащите се в страната? Защо?

Завръщането в родината понякога е окончателно, по-често е етап от мобилни траектории и именно втората тенденция е по-интересна и характерна.

И работата хубава, и прятелят българин е в динамичния европейски град, но млада юристка решава да се завърне. Не завинаги, просто до следващия професионално-екзистенциален етап. Със спестените на гурбет пари ром напуска махалата и си купува апартамент в друг квартал на родния град, превръщайки завръщането в ново начало. Пенсиониран инженер след десетилетна трансатлантичека кариера се връща в България, където отдавна не живее семейството му – първо във вихъра на столицата, после в спокойствието на родното му градче. Експерт в туризма загува работа покрай кризата и се завръща, докато бившите й работодатели не я свързват със свои партьори в друга европейска страна, където тя след кратък престой в България успешно се установява. Продавачка в супер след завръщането си отваря малък плод зеленчук и всички клиенти се радват на ‘немското’ обслужване.

Завръщането има много лица – понякога може да е окончателно в най-силния екзистенциален смисъл ‘да умрееш у дома’, друг път е начало на нов професионален проект, още по-често е  спирка в мобилните пътища.

Прелюбопитно е и множеството на тези, които не се завръщат, а биха искали, но не могат да приемат да работят в прихваната държава, корумпирана и шуробаджанашка среда, защото са свикнали да живеят по правила и да бъдат издигани меритократично, според постиженията им. Тези достойни български европейци са огромен капитал. Ако една реформирана България един ден успее да ги привлече, завръщането им ще е голямо признание, че държавата се е освободила от мафия и корупция и се е върнала при гражданите.

 

 

Реклами

Post-democratic crisis and political leadership. From Crisis Management to Crisis Creation.

Anna Krasteva. Post-democratic crisis and political leadership. From Crisis Management to Crisis Creation.- In: Salvatore S. et al (eds) Symbolic universes in time of (post)crisis. The future of European societies. Springer, 2019, 3-23.

Cover_Symbolic universes in times of (post)crisis

This chapter substantiates the idea of a post-democratic crisis – a new type of political crisis characterized by its growing dissociation from ontological reality – the political crisis over migration is reaching white-hot peaks today despite the substantial decline of migration flows. The post-democratic crisis is liquefied – it depends less and less on external manifestations and determinants, and more and more on the voluntaristic strategies of mega leaders. The new crisis is examined in the analytical triangle of post-democracy – post-truth – mega leadership. This challenging interpretation of the crisis is substantiated in three steps. The first part of the chapter argues that the crisis is not (only) a problem of inefficient governance but, rather, a fundamental self-definition of contemporary society and politics. This part combines conceptual history a la Koselleck, looking at the evolution of paradigmatic ideas and value systems over time, with discourse and political analysis of the concepts, narratives, images and imaginaries of the crisis. The second part analyses the paradox between the decrease of migration flows and the increase and exacerbation of the migration crisis. This is an emblematic example for the author’s thesis that “If the migration crises did not exist, post-democratic leaders would have invented them”. The third part asks the question how legitimacy, borders, politics and security are reshaped in times of post-democratic crises and examines four major trends the latter interfere with: from a crisis of legitimacy to legitimacy of the crisis; from migration crisis to rebordering; from party politics to symbolic politics; from managing (in)security to mainstreaming securitization.

https://www.springer.com/gp/book/9783030194963

От пост-комунизъм към пост-демокрация

 

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004, Krasteva et al 2017). Колин Крауч дефинира пост-демокрацията чрез две характеристики – изборите като стриктно контролиран спектакъл и политиката като представляваща не общи и публични, а тесни и частни интереси: “Изборите със сигурност се провеждат и могат да сменят правителства, но публичният електорален дебат е строго контролиран спектакъл, мениджиран от конкуриращи се екипи от професионалсти – експерти в техниките на убеждаването и разглеждащ малък набор от теми, избрани от тези екипи. Зад този спектакъл на електоралната игра политиката в действителност е формирана във взаимодействие между правителствените елити и елити, които представляват частни бизнес интереси“ (Crouch 2004: 4).

01

Анализът на концепцията на пост-демокацията надхвърля целите на настоящия текст. Тя е въведена като продуктивна аналитична перспектива, в светлината на която ще бъдат интерпретирани и  тееоретизирани резултати от изследването на европейските ценности. Пост-демократичната перспектива позволява ценностите и нагласите да се анализират в динамичното им взаимодействие и взаимно влияние с трансформациите на пост-комунистическата демокрация (Minkenberg 2015).

Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст. Тя ще бъде обоснована с шест аргумента.

 Текстът е от колективния труд под съставителството на проф. Георги Фотев

 ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ. Новата констелация

София:Изд на НБУ, 2019,  161-179.

02 

 Пост-демократичното изпразване на демокрацията от съдържаание не е от страна на гражданите

Множество резултати илюстрират демократичните нагласи на блгарските граждани, ще посоча три от тях.

Изключително високо одобрение на демокрацията като политическа система: 52.9% я считат за много добра, 40.4% – за доста добра. За 93.3% от българските граждани демокрацията е безалтернативна.

 Доверие в демократичната система

 

  Много добра Доста добра Доста лоша Много лоша
2008 25.8% 54.3% 15% 4.9%
2018 52.9% 40.4% 5.3% 1.4%

 

Високо демократично разбиране за демокрацията и за ролята на гражданите в нея. На много висок полюс на одобрение (9 от скала от 1 до 10) българските граждани поставят твърдението „Хората избират чрез свободни избори кой ще ги управлява”.  Значително по-слаба, две пъти по-ниска (4.6 от 10) е подкрепата на твърдението “Хората се подчиняват на управляващите”. Делегирането на власт не се разбира като подчинение, а като обосноваване на демокрацията отдолу, чрез активната роля на гражданите при селекцията на елитите.

В отношението гражданидържава гражданите ценят защитните пояси: “Гражданските права защитават хората от потисничеството на държавата” (8 от 10).

 По-стабилният център на българската демокрация не е в България, а в Брюксел

Ще илюстрирам това твърдение с три парадокса.

Доверието в европейските институции стабилно превишава доверието в българските институции[1]

 В каква степен имате доверие в Европейския съюз?

Скала от 1 до 4, където 1 е никакво доверие,  а 4 – много голямо

 

1999 2008 2018
2.37 2.60 2.57

Въпреки нарастващото кресчендо на множеество анти-европейски дискурси, положителните нагласи към ЕС остават относително устойчиви. Анти-дискурсите – анти-Брюксел, анти-роми, анти-мигранти, анти-ЛГБТ и т.н. (Krasteva 2016, 2017) – имат мощна перформативна сила и формират множество и силни негативни нагласи, които ще бъдат анализирани в следващите аргументи.  Тази перформативност още повече подчертава българския европейски парадокс: независимо от нарастващия евро-скептицизъм и евро-критицизъм на множество лидери, партии и политици, про-европейските нагласи на гражданите сравнително слабо се понижават: от 2.60 на 2.57 за последното десетилеие. Тази резистентност има редица причини, от които тук ще скицирам две: поради недостатъчния капацитет на гражданското общество да държи политиците отговорни и отчетни, българските граждани възприемат брюкселските институции като съюзници, като коректив на политическата ни класа с трайно най-високи нива на корупция в ЕС; за разлика от управляващите, които бегло отразяват и рядко изпълняват препоръките на редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка , българските граждани четат в тези доклади собствените си критики към липсата на съществен напредък в съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престпност.

Доверието в ЕС е съвместимо с ярка българска идентичност, а тя се споделя и цени от огромното мнозинство (84.1%):  47.7% се чувстват много горди, че са български граждани, 36.4% са горди с националнат си принадлежност.

Интересен парадокс на динамиката на европейската и българската идентичност са мобилните българи – трайно установени в европейски страни или ‘установени в мобилността’. Дългогодишните ми изследвания върху миграция и мобилност показват (Кръстева 2014), че  емиграцията не рядко усилва привързаността към българската идентичност, културата, езика, особено когато съхранението им не е очевидно или грижа на общността, а за тях трябва да се полагат персонални усилия – а колко големи, системни и дългогодишни са тези усилия знаят всички българи в смесени бракове и в чуждо-езикова среда.

03

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2% – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Доверие в Парламента и политическите партии 

  Много голямо Голямо Не много голямо Никакво
Парламент
2008 2.4% 8.9% 35.8% 52.9%
2018 1.7% 14.5% 46.7% 37.2%
Политически партии
2008 1.2% 7.6% 34.7% 56.4%
2018 2.4% 11.4% 44.3% 41.9%

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Доколко важно е да уважаваш българските институции и закони?

  Много важно Доста важно Не е важно Никак не е важно
2008 46.2% 43% 8.8% 2%
2018 60.2% 33.7% 5% 1.1%

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘елипсата’ на ‘обръчите от фирми’: “Фирмите, които все повече се концентрират около партийното ръководство, могат да осигурят на партията парите за националната – най-вече медийна – кампания, която все повече замества местните активисти за осигуряване на гласове. От гледна тока на партийните лидери отношенията с новата ‘елипса’ са много по-лесни и възнаграждаващи отколкото със старите кръгове на активистите …. и техния аматьорски ентусиазъм” (Crouch 2004: 74).

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? В останалата част на статията ще отговоря на три стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни български ценности; 2/българските партии от европейските ценностии на съответната европейска партийна фамилия и идеология; 3/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

05

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на българските евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанци, търсещи нова родина след геноцида, и на руските белогвардейци,  търсещи убежище от опустошенията на болшевишката революция. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

Толерантност/Уважение към Другите

 

2008 г. 2018 г.
63.6% 66.7%

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от изследването е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Любопитна е разликата в динамиката по отношение на двата типа Другост – раса и имиграция: тя е 50% по отношение на расата и над 300% по отношение на имиграцията. Ключова причина за отликите в диахронията на дистанциите към двете фигури на Другите е политическият дискурс, който е по-пестелив по отношение на расата, но обилно обговаря имиграцията и я прави публично видима и негативно таргетирана.

Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

  • исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
  • перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
  • изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
  • ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? Отговорите на тези въпроси авторът търси в множество свои изследвания и публикации (Krasteva 2016, 2016a, 2017) , тук ще скицирам два пост-демократични механизма, широко прилагани от политическите елити – пост-истината и пост-идеологията.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[2] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017a). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[3].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[4]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ (Austin 1975) и да създава нагласи[5]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[6] [7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

  • Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
  • Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

Пост-идеологията  или изпразване на българските партии от европейските ценности на съответната европейска партийна фамилия и идеология

Най-яркият пример е БСП, която заема не просто различни, а противоположни позиции спрямо европейката си фамилия – Партията на европейските социалисти: и по отношение на Истанбулската конвенция, и по отношение на миграцията, и по отношение на цялостния си идеологически имидж. ПЕС е класическа мейнстрийм умерена партия с прогресистка платформа, БСП под лидерството на Корнелия Нинова се превръща в крайно нацоналистическа ксенофобска неумерена партия, предпочитаща екстремността и в политическя дскурс, и в политическата практика – бойктиране на Парламента без съществени политически основания. Тази идеологическо-политическа ‘шизофрения’ на българска партия с платформа, радикално различаваща се от тази на европейската си фамилия, поражда пъстра палитра парадокси, от които ще откроя два – електорален и ценностно-политически:

  • за кого да гласуват българските избиратели на европейските избори, на които те трябва да изберат български евро-депутати, които да изпълняват програмата на европейската партия.
  • как политически да бъдат представени гражданите, които споделят ценностите на европейската социал-демокрация.

Определям като пост-идеология разминаването между номиналната, декларирана в названието на партията, идеологическа принадлежонст и ценностното ядро на съответната идеология. Пост-идеологията на определени български политически лидери и партии е още една причина за изпразване на представителите от легитимността да представляват гражданите, които споделят съответната идеология.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация.

Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%) и която е във възходяща тенденция: за последното десетилетие значението й като ключово качество, в което трябва да се формират бъдещите поколения, нараства с 3.4% – от 79.6% през 2008 г. на 83% през 2018 г.  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г.

За кои от следните качества смятате, че трябва децата

да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?

 

  2008 г. 2008 г. Увеличение в %
Чувство за отговорност 79.6% 83% + 3.4%
Решителност, постоянство,

упоритост

63.6% 67.9% + 4.3%

Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце.

Хората или държавата да носят

по-голяма отговорност за изръжката?

1 – отделните хора

10 – държавата да поеме повече отговорност

  1 2 3 4 5 6 7 8 9 10
2008г. 16.2% 6.8% 11.0% 8.0% 17.9% 7.3% 6.8% 8.9% 3.7% 13.6%
2018г. 20.0% 10.4% 10.7% 7.3% 14.8% 8.3% 6.5% 6.3% 5.0% 10.5%

Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10].

Доколко смятате, че имате свобода на избор и контрол

върху начина, по който протича животът ви?

По скала от 1 (никак) до 10 (в голяма степен)

 

Никак 2 3 4 5 6 7 8 9 В голяма степен
3.3% 3.5% 5.1% 7.1% 14.9% 10.9% 14.4% 16.8% 8.1% 15.9%

Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016b). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В резюме: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси. Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите; пост-идеологията изпразва партиите от ценностния клъстър на съответната идеология и от отговорността към осъществяване на съответните политики.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията.

Цитирана литература

Austin  J. (1975) How to do things with words. Clarendon Press.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A.et al (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication. In: Pajnik M. and Sauer B (eds) Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe.  Routledge, 2017, 14-35.

Krasteva A. (2017a) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.

Krasteva A. (2016a) Re/De/Constructing the far-right youth: between the lost generation and contestatory citizenship. In: Lazaridis G. and Campani G. (eds) Understanding the populist shift. Othering in a Europe of crisis. London and New York, Routledge, 2016, 150 – 178.

Krasteva A. (2016b) Occupy Bulgaria or the emergence of postcommunist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

Minkenberg M. (2015) Transforming the transformation? The East European radical right in the political process. Routledge.

Кръстева А. (2014) От миграция към мобилност: политики и пътища. София: Изд. на НБУ.

 

 

 

[1] Анализирани в следващия аргумент.

[2] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[3] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[4] Ibid

[5] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[6] а бежанците са едва 1000-2000.

[7] Любопитна илюстрация е българската извадка на изследването за европейките ценности, 99.6% от която са родени в България.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.

Пост-демокрация. Що е тя и защо е толкова атрактивна за родните елити?

Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004).  Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст.[1] Той анализира резултатите за България на European Values Survey (EVS).

http://www.marginalia.bg/aktsent/anna-krasteva-shto-e-post-demokratsiya-i-zashto-e-tolkova-atraktivna-za-rodnite-eliti/?fbclid=IwAR3Hu0Z3_bK2PvwbAv3_fy6WJdghRCCfliu6eG5pT9gDQbp9lVH7E94VFjU

Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват

Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2%[2] – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.

Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.

Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.

Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004).  На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘обръчите от фирми’.

Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? Ще отговоря на две стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни ценности като толерантността; 2/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.

 Драматичен пробив в темпоралността на толерантността

Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.

Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на 48000 български евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанции на руските белогвардейци. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.

Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“  толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.

Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от EVS е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г.  Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г.  Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:

  • исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
  • перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
  • изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
  • ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.

Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? В този кратък анализ ще цитирам само един от пост-демократичните механизмr, широко прилагани от политическите елити – пост-истината.

 Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност

Една парламентарна група[3] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос,  се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.

Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[4].

Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[5]

Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ и да създава нагласи[6]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното  им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани –  90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.

Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.

  • Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
  • Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.

И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.

От пост-комунизъм  към пост-демокрация

В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация. Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност  е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%).  Отговорност се римува със способност  системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3%  – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г. Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече  взимат живота си в свои ръце. Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10]. Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават  успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.

Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации.  Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.

В заключение: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е  фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси.

Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите.

Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс:  множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията. Ако елитите са така привлечени от пост-демокрацията, то е поради двойния й ефект: тя запазва институционалната и процедурна видимост на демокрацията, но в същото време я превръща в празна черупка, изпразва я от съдържание, маргинализира гражданите от нейното функциониране и я подчинява на частните интереси на взаимосвързани икономико-политиески елити.

Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Krasteva, A. et al (2018)  Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.

Krasteva A. (2017) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will

Krasteva A. (2016) Occupy Bulgaria or the emergence of post-communist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002

 

 

[1] Резюмиран вариант на настоящия текст беше представен на дебата в Парламента на 26.02.19, а по- разгърната версия т е под печат в: Фотев, Г. (съст.) Европейските ценности. Новата констелация. София, Изд. на НБУ.

[2] Данните са от EVS, освен когато е посочен друг изтоочник.

[3] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..

[4] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html

[5] Ibid

[6] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784

[7] а бежанците са едва 1000-2000.

[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.

[9] Отговорите от 6 до 10.

[10] Отговорите от 1 до 4.

Тройната популистка иновативност

Радикализмът не е идеология, нито концепия. Левицата …. и десницата…. умишлено и напълно разрушиха страната. Това, от което имаме нужда, е радикална…. хирургическа интервенция (Vona 2010 quoted in Kovac 2013: 226).

Гордо звучащата като манифест дефиниция на радикализма от един от най-изявените му промотъри Gabor Vona, лидерът на Йобик, ярко артикулира амбицията на крайно-десния популизъм да трансгресира политическите понятия и разграничения и да декларира различен политически проект. Това, което звучи като програма и проект, вече е реалност в множество европейски страни. Крайно-десните партии печелят значителна електорална подкрепа, след законодателната атакуват и изпълнителната власт, влизат в управленски коалиции. Този успех не трябва да се мисли линейно, като стрела, а по-скоро като “серия от отделни успехи на различни нива” (Kallis 2014: 59). Още по-съществено e, че крайно-десният популизъм (КДП) прилагат ‘хирургическа интервенция’ на публичните дебати, създаващи изключващи понятия за ‘народ’ и генерализищи шмитсианското разбиране за политика като контроверсии на приятели и врагове (Schmidt)

Кръстева А. Тройната популистка иновативност.-

Тематичен брой под съставителството на А. Кръстева “(Национал)Популизмът” в  

Политически изследвания, 2017, бр.1-2, 5-18.

Целта на уводната статия е да анализира популизма в специфична перспектива[1], а именно неговите политическия ииновации. Идеята е, че ако национал-популизмът[i] бележи такъв забележителен възход, то е защото е изразител, автор  и двигател на съществени политически иновации. Трите перспективи, в които популизмът иновира,  са комуникациитте, символната политика, пост/демокрацията,. Иновативността се схваща аналитично – като съществени политически промени, а не нормативно – като позитивни политически промени.

Дългият период на развитие на партийната система след Втората световна война е белязан само от две големи иновации: зелените и крайната десница  (Mudde and Kaltwasser 2013: 497, Krasteva 2016). Както зелените,  крайно-десният популизъм бележи поява на нова партийна фамилия, но за разлика от тях, той се изразява и в мейнстрийминг на популизма. След предизайниране на партийната система, КДП се заема с друга иновация – отслабва партийната политика в името на засилването на символната политика.

Другата иновация на крайно-десния популизъм е комуникационна: влиянието на дискурсите, темите, рамките (frames), диагнозите на КДП е по-съществено от партийното му влияние. Съществен аспект на многоликата иновативност на КДП е, че комуникационното влияние предшества и надвърля  политическото представителство. Наблюдаваме комуникационен обрат: ако класическата политическа комуникация предоставя глас, артикулира, ‘продава’ съществуващи мнения, визии, интереси, идентичности, популистката комуникация създава мненията, визиите, идентичностите, които твърди, че представлява.

Третата иновация е, че КДП е политически израз на пост-демокрацията, на правенето на политика в общество на генерализирано недоверие. Крайно-десните популисти са най-ефикасните политически брокери на недоверието: те инструментализират недоверието, като го трансформират в електорална подкрепа; те свръхпроизвеждат недоверие като среда, в която да предизвикват демокрацията със своя проект.

Популистката комуникационна революция

Популизмът е двигателят, катализаторът и изразът на фуундамеентално преобръщане в политиката, на радикално разместване на местата и ролите на политическия процес и политическата комуникация. Преди това философията на езика вече е изминала този път: ако в класическото разбиране езикът играе второстепенната роля да отразява, да изразява мисли, мнения, емоции, дискурсивният обрат преобръща приоритетите и дискурсът започва да свири първа цигулка, първо, като конституира широко пространство на комплексни и флуидни взаимоотношения между дискурси и реалности, и второ, започва да твори реалности. Този амбициозен демиургичен проект е резюмиран в емблематичното заглавие на J. Austin „How to do things with words“ (Austin 1975). Паралелен процес тече и в политиката. Класическата политическа комуникация се разбира като “интерактивен процес на пренос на информация между политици, медии и публика“ (Norris, 2004: 1),  който ясно дефинира каузалния ред: политически парти, групи по интереси, социални движения, политици използват политическата комуникация като инструмент да влияят на “политическото знание, политическите нагласи и политическото поведение”  (Norris 2004: 17).  Онтологията е ясна – както политическитее актьори, така и електоратът във формата на нагласи и поведениее съществува предварително и предшества политическата комуникация. Залогът ее влиянието и властта. Популистката комуникация формира идентичностите, мненията, нагласите, интересите, които прокламира, че представлява. Залог е самата политическа онтология, комуникацията става по-ключова от политиката: ”изкусната медийна перформативност изглажда да става по-съществена от политическия процес“  (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII).

Популистката комуникация изразява и катализира прехода от партийна политика към политика на обявяването (‘politics of announcement ) – “политика, доминирана повече от стила отколкото от съдържанието, от декларация на принципите отколкото от реализирането на политики“ (Ruzza and Balbo 2014: 164). Медийната политика е пространството, където днес се коват политическото лидерство и политическото влияние:. “диспропорционалният успех на някои крайно-десни популистки партии би могъл да се обясни от изключително интензивното присъствие в медиите и внимание от тях“ (Wodak and KhosraviNik 2014: XVII). Политическото влияние никога не е било свеждано до ‘парламентарна аритметика’ и ‘партийно-политически пазарлъци’ (Kallis 2014: 57), но ключова иновация на КДП е да изгради успех и влияние значително повече от комуникации отколкото от ‘парламентарна аритметика’ : “влиянието на популистките идеи и твърдения е впечатляващо диспропорционално на конкретните нива на електорална подкрепа на съответните партии“ (Kallis 2014: 57). Бежанско-миграционната политика и на европейско, и на национално равнище – любим лайтмотив н всеки КДП – илюстрира диспропорционалното влияние в две ключови форми – мейнстримийнг на КДП реторика и дефиниране на дневния ред.

Как с думи се правят неща. Когато Джон Остин (Austin 1975) пише един от най-забележителните  трудове на ХХ век, ‘правенето на неща’ е философско ппредизвикателство. Популизмът бестящо го трансформира в политическо предизвикателство. Ще го илюстрирам с механизма на създаване на идентичности, които КДП създава и прилага. Недоверието и неудовлетвореността не винаги са спонтанни, политици  често ги стимулират и канализират. Популистите са ненадминатите майстори на създаването и усилването на отрицателните емоции и нагласи, на които отговарят политически и които представляват. Marijn Oudenampsen установява впечатляващата трансформация от удовлетворреност в неудовлетвореност за рекордно кратък период в относително стабилна политическа ситуация: “За четири години при сходви условия и сходни политики, високото ниво на удовлетвореност на избирателите се променя до почти всеобща неудовлетвоореност. …. Pit Fortuyn сигурно е изиграл определяща роля в артикулирането и ферментирането на неодовлетвореността“ (Oudenampsen 2014:  203). Второто, по-дълбоко и по-невидимо ниво е това на нагласите, илюстрирано от ‘манталитета на нулев резултат’ (zero sum mentality) на Aristotle Kalis:

Най-ефективното рамкиране на дискусиите е чрез психологическото вкореняване на манталитета с нулев резултат, както на материално, така и на идентичностно ниво. Този манталитет се основава на принципа, че както благоденствието, така и идентичността са повече или по-малко ограничени ресурси, до които мнозинството трябва да има привилегирован достъп. Споделянето им би довело до загуба, а неуспехът от опазването им би създало сериозен еекзистенциален проблем на мнозинството в дългосрочен план“ (Kallis 2014: 59-60).

Принадлежността, груповата идентичост, националната гордост биват етницизирани, манталитетът с нулев резултат – генерализиран.

Ruth Wodak концептуализира един от основните инструменти на популизма като арогантност на невежеството: „призивите към здравия разум и анти-интелектуализмът белязват завръщане към пред-модерното и пред-просвещенсско мислене“ (Wodak 2014: 27).  Каскада фалшиви твърдения, казващи и неизговаряемото, трансгресиране гранците на позволеното, отричане на очевидното и т.н. формират необикновено мощен арсенал както за маргинализиране на опонентите, така и за мобилизиране на подкрепа. Дискурсът става магически нефалшифицируем. Популисткият дискурс създава свой собствен жанр, микс от скандал, провокацция, трансгресия, страст, при който рацоналните техники не функционират. Този нов жанр делегитимира фигурата на експертите. Тяхното софистицирано знание може да потвърди илли опровергае аргументативен дискрус, но е безполезен и безсилен пред конспирациите, страха, тревогата. Експертите са делегитимирани и чрез една втора процедура, която ги портретира като част от истеблишента, следователно не неутрални, а пристрастни. Брекзит е емблематичният пример. Реториката ‘Anything goes!’ (Wodak 2014: 32) е еднакво еффикасна и за неутрализиране на опонентите, и за привличане на поддръжници. ‘Калкулираната амбивалентност’ и ‘нарочнитее двойнствени послания’

(Wodak 2014: 33) радостно приемат ролята на ‘празен символ’  (Ernesto Laclau), отворен за смисли, интерпретации, визии, които публиката би искала или би била заинтересована да инвестира в него.

Мейнстримийнг на крайната десница. Как мейнстрийм партиите реагират на крайно-десниците предизвикателства? Две интерпретации концептуализират и оценяват по противопооложен начин техните динамичнни и противоречиви отношения. Ключовото понятие на първата – санитарен кордон – концептуализира стратегията на мейнстрийм партиите като форма на коалиция за противопоставяне, неутрализиране, маргинализиране на крайната десница. Санитарният кордон не е равномерно разпределен, но Minkenberg оптиимистично го представя като силен: „… в Западна Европа има санитарен кордон между много мейнстрйм парти и радикалната десница, както и между всички леви партии и крайната десница“  (Minkenberg 2015:35). Противоположната интерпретация преедлага контрастно ключово понятие – мейнстрийминг на крайната десница. Българският случай предлага повече емпиричен материал за втория подход. Патриотитичният блок в третото правителство на Бойко Борисов, както и НФСБ във второто са малкият коалиционен партньор в управляващи коалиии, но доминират формирането и провеждането на редица политики – от мигрантско-бежанска през избирателния кодекс до (не)еприемане на Истанбулската конвенция. Те илюстрирарат двойното въздействие на мейнстрийминга на КДП – комуникационно и политическо.

Рамкирането на политическия дебат, ‘колонизирането’ на медиите, заразителният ефект (Kallis 2014) са значими комникационни постижения на КДП: “Крайно-десните популистки партии умело мениджират рамкирането на медийните дебати: други политически партии и политици, както и медиите, са принудени на свой ред да реагират и неепрестанно да отговарят на нестихващите скандали.    Малко възможности остават да се представят други рамки, ценности и контрааргументи или друг  смислен дневен ред” (Wodak 2014: 34).

Политическият мейнстрийминг предизайнира партийната система дългосрочно:  “…политическата панорама бива повлияна много по-широко, като почти всички политически парти се преместват надясно, а някои открито примет крайно-десните поулистки дискурси“ (Oudenampsen 2014: 192).  Мейнстриймингът е най-значимият успех на КДП. Този успех се разгръща на три етапа. Трансформирането на бившите табута в новия здрав разум (Kallis 2014: 60) е амбицята на първия етап. Това, което се случва на втория – не непременно като стратегия на самите крайно-десни актьори – е мейнстриймингт на КДП. Политиката се движи от комплексна логика: замъгляването на границите между мейнстрйм и крайна десница не разпилява непременно електоралната подкрепа на крайната десниц (КД). В средносрочен и дългосрочен план от мейнстрийминга на КДП, от приближаването на класически партии до КД печели именно КД. КДП разширява и умножава тази печалба: мейнстриймингът на КДП благоприятства формирането на кохорти от крайно-десни избииратели. След първоначално разпръскване на нови играчи в разширената КД сфера, избирателите – стари и нови – предпочитат да се върнат към ‘оригинала’. Саркози – Марин льо Пен са емблематична илюстрация.

Дойде моментът, когато хората, стремящи се едновременно към справедливост и самоопределение не чакат повече промяната да дойде от политиката, а по-скоро сами правят промяната (Kovacs 2014: 226).

Всеки полтичски трибун може да се обърне към избирателите си с тези думи. Цитатът на евро-депутат на Йобик илюстрира капацитета на КД да трансформира вдъхновяващ и овластяващ лозунг в самосбъдващо се пророчество: в Унгария, като навсякъде, КД успява да увеличи електората с гласоподаватели, които не са гласували преди това.

От класова политика към основана на ценности политика,

от партийна политика към символна политика

Въпросът за мястото на популистките партии в партийните типологии е относително нов  (Pirro 2015, Pytlas an Kossack 2015):

До късния ХХ век, популистките партии не са считани за специфичен прототип за партия. Класическата литература – като Giovanni Sartori (2005) – не вижда популизма като програма, която да дефинира партийна фамилия по подобие на либерализма, консерватизма, социализма, фашизма, комунизма или социал-демокрацията (Pelinka 2014: 9).

За разлика от популизма, който е повечее техника, инструмент за мобилизация, отворен към всеки политик или политическа партия, крайно-десните популистки партии вече са инкорпорирани в типологиите на политическите партии и дори са предмет на специфични типологии. Anton Pelinka предлага класификация на четири под-категориии от съвременни крано-десни партии: с или без пред-полулистки корени; с или без национал-ревизионистичен дневен ред; от Западна или от пост-комунистическа Европа; с либертарианска или (национал) социалистическа програма  (Pelinka 2014: 12-17).

Крайната десница не е е просто елемемент от екстремистката част на политическия спектър; в редица случаи тя успява да промени политическия профил на страната. Холандия е характерен случай: „Дълго време считана за модел за толерантност и либерализъм, днес страната е в авангарда на политическото възраждане на национализма и анти-имигрантските чувства в Европа. Моторът зад този забалежителен поврат е впечатляващият възход на крайнаата десница“  (Oudenampsen 2014: 191).

Разнообразието от интерпретации на възхода и вълните на крайната десница би могло да бъде структурирано около два полюса: първият привилегирова силните тенденции, longue durée, факторите, структурите, вторият – дисконтинуитетите, актьорите, новите феномени и развития. „Развитието на популисткия Zeitgeist (Mudde 2004), еволюцията на европейските партии към популизъм и популистки аргументи (Mudde 2004: 550), както и появата на ‘нови’ и възходът на ‘стари’ популистки и крайно-десни партии след 1980-те са причинени от дългосрочни трансформации на партийната политика  и демократичните институции в западно-европейските демокрации след Втората световна война” (Krasteva et al, 2017: 14). Richard Saull резюмира този структурен и историзиращ подход:

Ако се приеме, че крайната десница би могла да се разглежда като ключов елмент на модерността, тогва тя ще бъде с нас толкова дълго, колкото социално-икономическите и политическите фактори, които дефинират устойчивостта на (капиталистическата)  модерност. Затова разбирането на крайната десница изисква не просто разглеждане на партиите и движенията, а също така и най-важно, особената композиция на взаимоотношенията държава-общество, политика и икономика, външна и вътрешна политика  (Saull 2015: 21-22).

Амбицията на този структурно дефиниран подход е да предложи ‘йерархия на кузалността’ (Saull et al 2015: 8). Онтологията, отговорна за устойчивостта и възпроизводството на крайната десница е тази на кризите, несигурността, ‘патологиите’ на капитализма и либералната политика (Saull et al 2015, Krasteva 2016). Тази историцизираща интерпретация цели да преодолее “съществуващите концептуализации на крайната десница чрез исторически дисконтинуитети като ограничени феномени, появяващи се при специфични исторически фактори”  (Saull et al 2015: 7), както и да подчертае “аналитичния приоритет на дългосрочните стурктурни фактори над моментни събития и контингентността” (ibid).

Алтернативната конструктивистка теоретична перспектива подчертава ролята на актьорите (agency) и се концентрира върху де/ре/конструкция на КДП както от политическите актори, така и от политическите иследователи: „Крайно-десните партии в Западна Европа стават партии без история. Избягвайки да споменава фашизма или нацизма, претендирайки, че представлява съвършено нов дневен ред, крайно-десният популизъм се опитва да избегне дебата, който би могъл да постави под въпрос неговия възход“ (Pelinka 2014: 11).

Продуктивният начин за да се допълни подхода на longue durée е не като се противопоставят контигентности и дисконтинуиитети на тенденции, а като се идентифицират нови феномени като обяснителни за нов тип крайна десница. Както показах в частта за комуникационната ревоолюция, емблематичен пример е “хайдеризацията на политиката” (Wodak 2014) – миксът от политика на страха, преднамерена амбивалентност, дискурсивна провокация, които стават новите правила на публичния дебат. Тази теоретична перспектива не подценява онтологията, но ако избира да приоретиизира дискурса, реториката, образите и въобразените фигури, то е защото в информационното общество на новите медии и новите социални мрежи дискурсът става повече ‘онтология’ отвсякога. Берлусконизацията на Европа или Сарко-берлусконизмът (Ruzza and Balbo 2014:  164-5) са само един израз на по-общата тенденция, която прави възможна и подхранва новата популистка вълна – теле-политиката, пипъл-изацията (people-ization) на публичната сфера, де-идеологизация на политическата реторика (Miscoiu 2014).  Харизматичната персонализация на властта е едновременно израз и двигател на трансформацията на партийната политика в символна политика. Анализът на тези тенденции не привилегирова дисконтинуитетите над longue durée, а е разширяване на концептуалния арсенал за по-проникновено разбиране на нерестанно променящите се образи на крайната десница.

Пост-комунистическите крайно-десни популизми:

обратимост на демократичия преход или парадоксална европеизация

“Регрисира ли Източна и Централна Европпа”?  The Journal of democracy (2007, vol. 18, N 4) задава въпроса и две интерпретации се конкурират в отговора му (Krasteva 2016:163). Първата аргументира неизбежността на нелиберализма във всичките му изрази: : “Новодишлите в ЕС са ‘нелиберални демокрации’, системи,  които имат всички спирачки на конституционните държави, но не и либералната култура, която да им позволи да функционират като здрави демокрации”  (Hockenos 2010: 18).  Липсата на демократична култура е мултиплицирана в разнообразие от липси, напр капацитета да се противодейства на крайната десница: “санитарен кордон не съществува в Източна Европа“ (Minkenberg 2015:35). Иван Кръстев разпределя нелиберализма асиметрично между елити и граждани: “фундаменталният сблъсък е между елитите с нарастващи съмнения относно демокрацията и гневното общество с нарастващи анти-либерални нагласи“ (Krastev 2007: 112). ‘Нстоящето на миналото’ резюмира подхода на Dieter Segert, който почертава важността на ‘следите на държавния социализъм’ (Segert 2009) за разбиране както на трехода, така и на популистката ‘контра-революция’. Дефинирам тази първа теоретична перспектива като идеологическа, защото тя генерализира общото комунистическо наследство, което прави пост-комунистическите страни една аналитична единица и надценява ниското качество на демокрацията като ключов обяснителен фактор.

АлтернативнаТА интерпретация е теоретично чувствителна към емпиричните доказателства на богата гама пост-комунистически крайно-десни партии и национални партийни констелации. От Йобик в Унгария (Kovacs 2014, Kreko and Mayer 2015) до Атака в България (Krasteva 2016, Piro 2015a, Avramov 2015, Todorov 2015), от Лигата на полските семейства  (Kasprowicz 2015) до Словашката национална партия (Piro 2015a, Gyarfasova and Mesernikov 2015),  от Националния алианс на всички в Латвия (Aures and Kasekamp 2014: 235) до Велика Румъния (Soare 2014) – източно-европейските крайно-десни партии са толкова разнообразни и динамични, колкото западно-европейските им двойници. Идеологическият подход е по-детерминистичен и подкопава капацитета за превенция или удържане на крайно-десния радикализъм. A. Полякова проблематизира тази интерпретация: “Източна Европа не е задният двор, както някои изследователи се страхуват. По отношение на електоралната подкрепа на изключващ етнически национализъм, Западът е по-изостанал. Страхът за ‘новата Европа’ не  е вече толкова за интеграция на Изтока, а по-скоро за дезинтеграция на Запада“ (Polyakova 2015: 71).  Тази втора перспектива тества емпирично идеологическите аргументи на първата и е по-чувствителна към условията, структурни и контингентни, които правят (не)възможна появата и развитието на крайно-десните партии. Не една история, а множество национални и партийни истории – такава е теоретичната панорама, конструирана от втората перспектива Ще я илюстрирам с две дойки примери.

Унгария и България илюстрират два различни пътя към крайната десница. “Веднага след падането на комунизма крайно десни организации и идеологии се появяват в Унгария. Много от тях се ползват със западен патронаж и стават мести клонове на западни фашистки и нео-фаашистки организации. Първата крайно дясна партя в мейнстрийм политиката – Партия на унгарската справедливост и живот – е основана през 2013 г.” (Kovacs 2014: 223). Българският случай може да бъде реезюмираан в два парадокса. През 1990-т годиини демокрацията е крехка, но няма влиятелни крайно-десни партии. След като демокрацията бива консолидирана, те се появяват и веднага постигат успех – Атака бива създадена през 2005 г. и същата година влиза в Парламента (Krasteva 2016). Този демократичен парадокс противоречи на идеологическото твърдение за ниското качество на демокрацията като благоприятна почва за крайно-десния радикализъм. Вторият политически парадокс противоречи на интерпретацията, че тежки икономически кризи, политическа неестрабилност, бежански потоци са структурни причини за възхода на КДП. Всички те в България ще се случат по-късно: ‘обичайните заподозрени’ отсъстват от българската политическа и социална сцена през 2005 г. и не могат да бъдат държани отговорни за генезиса на първата радикална партия (Krasteva 2016).

Може да замениим Унгария с Румъния, където изследователите идентифицират пет типа популизъм, както и много ранното му възникване (Soare 2014, Miscuiu 2014). Балканите и Балтика са по-скоро различни отколкото сходни, макар и в последната да наблюдаваме сходна двойка от контрастни ‘съдби’ (Aures and Kasekamp 2014: 235) на КДП в Естония и Латвия. И двете страни изпитват тежка иномическа криза, сурова политика на икономии. В сравним социално-икономически и политически контект КДП поема по различни пътища: през 2011 г.Естония избира политическата стабилност и непроменена партийна сцена, докато крайно-дясната Алианс на всички в Латвия удвоява електоралния си резултат и влиза в управлениеето като част от новата три-партийна коалиция  (Aures and Kasekamp 2014: 235).

Сравнителните истории (Minkenberg 2015, Goll et al 2016) на новия източно-европейски КДП могат да бъдат резюмирани в три големи трансформации: ‘трансформация на трансформацията’  (Minkenberg 2015), преход от партийна към символна политика (Krasteva 2016), радикално подмладяване на радикалните актьори (Krasteva 2016a).

Трансформиране на трансформацията’ е понятието, изковано от by U. von Beyme и M. Minkenberg за дефиниране на краайно-дясното предивикателство към теологичния процесс на пост-комунистическия преход към либерализация и консолидация на режимите (Beyme 2015: 12): “Може би е твърде силно да се приема тяхното съществуване като индикатор на неуспешна демократична консолидация. Но тяхната анти-системн офанзива в контекста на младите демократични режими с не напълно институционализирана партийна система и не разрешени етнически кливиджи наистина е фундаментално предизвикателство към процеса на демократизация“  (Minkenberg 2015: 2).

От партийна политика към символна политика. Пост-комунистическият преход е твърде зает с идеологии и елити. Контроверсията комунизъм-антикомунизъм избледня в края на 1990-те години и опитите на политически актьори да я възкресят поради липса на нови атрактивни оферти, претърпява неуспех. Умората на прехода с телеологичния му патоос и предизвестен край само подхранват глада за свеж проект. Елитите твърде често изоставят фундаменталната си роля да служат и да представляват: “Западно-европейските партии вече не представляват адекватно своите избиратели, докато източно-европейските партии още не са произвели адекватно представителство“  (Kriesi 2014: 373). Ожесточеният анти-елитистки, анти-истеблишмънт патос на крайнодесния популистки лидершип представлява тежката му артилерия за прикриване на собствения им политически опортюнизъм и за завладяването на символното пространство на идентичности, принадлежност, достойнство, което чакаше политически брокери, способни да преведат жинения свят в политика. КДП е израз и катализатор на прехода от класова към ценностна политика, от партийна политика към символна политика, от идеологическа политика към политика на идентичности (Krasteva 2016).

Радикално подмладяване на радикалните актьори. Попитан как би характеризирал своята организация, лидер на БНС отговаря: „Ние сме, на първо място, младежка организация, и на второ, националистическа организация“  (Krasteva 2006a). Тази само-идентификация илюстрира поврата в крайно-десните движения. Не просто младежта се утвърждава като ключова таргет группа, но и младостта – като ключова характеристика на крайно-десните организации. Ако преди 1980-те радикалната десница рекрутира по-скоро по-възрастни хора, често носталгични към нацизма, крайно-десните мобилизации последните години са повече младежки, по-слабо организирани в партии, повече повлияни от екстремистки суб-култури и повече флуидно свързани он- и оф лайн (Krasteva 2016a). Младежка е свързана с КДП на множество нива и по разнообразни начини. Йобик започва като младежка група: “Един от най-стряскащите аспекти на феномена Йобик е колко млади и обраазовани са много от привържениците му“ (Saltman 2011: 123). Младежта е резервоарът от ентусиазирани поддръжници и бъдещи избиратели: 24%  от поддръжниците на Йобик са твърде млади, за да гласуват (Saltman 2011: 122). and Lazaridis 2015). Те влизат в политическия екстремизъм, преди да влязат в гражданствеността.

Обратимост на демократичния преход или (парадоксална) европеизация – тази дилема структурира дебатите за източно-европейския КДП. Парадоксално, пост-комунистическият преход започва като край – ‘краят на иссторията’ вече е лансиран като марш към либерална демокрация. Краят на историята е удобна метафора за КДП, която му позволява да декорира радикалното си предизвикатеелство към либералната демокрация с атрибутите на ново начало – свежест, новосст, иновация

Евро-Пактът обезценява парламентите и правителсттвата, изборите и въобщее демокрацията. (Aтака, 2013)

Парадокс на цитирания евро-критицизъм е, че той може да бъде чут от Лондон до Париж, от Будапеща до Виена, от Амстердам до Варшава. Той е формулиран в София, но ако цитирам програмата на Атака, то е не заради специфичната й, а обратното, заради общата тоналност.Той е парадоксална илюстрация на европеизацията на източно-европейските партийни системи от анти-европейските партии. Иронично, ‘де-консолидирайки’ демокрацията (Mares 2015) и регресирайки (‘backsliding’) Източна Европпа, КДП съдейства за интегрирането на източно-еворпейските партийни системи в новите тенденции на западноевропейските.

Анти-Липсианска революция

или как се прави политика в пост-демократичното общество

Политиците и политолозите систематично разделят ‘народа’. Кливиджите на С. Липсет са eмблматичен пример: център – рприферия, църква – държава, градско – селско, работници – собственици (Lipset and Rokan 1967). Национал-популизмът обещава да съедини и обедини народа. Ако Липсет and co разделят народа чрез политически разделения, напрежения, конфликти, популизмът претендира да възстанови единството като общност. Липсианският подход конструира политическото тяло като съревнование и конкуренция, анти-липсианската популиската революция носи чувство за принадлежност. Ако в Липсианския свят победители са елитите, анти-липсенианската визия отваря и разширява символно пространство за споделени идентичности, значения, жизнени светове.

За разлика от историческия екстремизъм, съвременните крайно-деесни популисти не са против демокрацията per se: “Те не представляват алтернатива на политическата система като такава; те представвяват алтернатива на специфични политики като имиграцията и евро-интеграцията” (Pelinka 2014: 12). Именно в името на народда КДП реконструира политическото, центрирано и легитимирано от ‘народа’. Популисткият наратив изковава демократичната вселена по матрицата на ‘народа’: представителството бива осмивано като не-представително и елитистко; плебисцитните форми биват възхвалявани; референдумите издигнати на пиедестал като автентичният народен глас. Популизмът е противоположен на  ‘Медисонската демокрация’  като елитиски скептицизъм по отношение управлението на мнозинството и изразяващ се в разделението на властите и системата на check and balances (Pelinka 2014: 4). Популизмът е и реакция, и израз на ‘пост-демокрацията’ (Crouch 2004) – постепенното превръщане на демократичните институции в празни черупки. Нео-либералната глобализация и икономизация на обществата преместват енергията и иновативния двигател от демократичната арена в тесни политико-икономически кръгове. КДП  от една страна, яростно критикува пост-демократичното отслабване на демократичното съдържание, а, от друга, допълнително мощно го ерозира.

***

Настоящият брой има амбицията да  да предостави на българската политологична общност първата по-цялостна критична рефлексия върху национал-популизмаа на академичната трибуна ‘Политически изследвания’. Аналитичната дисекция следва две оси – теоретико-концептуална и политико-медийна.  Първата част въвежда основни дефиниции, изгражда концептуалните клъстери, в които популизмът се мисли в комплексните си и амбивалентни отношения  с демокрацията, елитите,  дискурсите. Втората част започва с отговор на въпроса на първата “Що е популизъм и има ли почва в съвременния свят’, като го търси по отношение на българската популистка крайна десница. Идеологическият арсенал с акцент върху антиевропеизма, национализма, антилиберализма, антиелитизма, както и дискурсивният стил и политическа реторика допълват панорамата на политическите контроверсии.

Авторите се различават по теоретични и методологически чувстителности, акценти и оценки, но се обединяват в една амбиция и едно очакване – да допринесат за разбирането на един от най-флуидните и изплъзващи се на прецизна концептуализация политически феномени, и да предизвикат информиран и аргументиран дебат за национал-популизма.

 

Цитирана литература

Avramov K. (2015) The Bulgarian radical right. Marching up from the margins. Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 299-300.

Auers D. and A. Kasekamp (2014) Comparing radical-right populism in Estonia and Latvia. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 235 – 248.

Austin J. (1975) How to do things with words. Harvard University Press. Second edition.

Beyme K. von (2015) Transforming transformation theory. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 12-25.

Crouch, C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.

Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Gyarfasova O, Mesernikov G. (2015) Actors, agenda and appeal of the radical nationalist right in Slovakia. In Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 224 – 248.

Hockenos P. (2010) Central Europe’s right-wing populism. The Nation, May 24, 2010.

Kovac A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary.In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Kallis A. (201) Breaking taboos and ‘mainstreaming the extreme’: the debates on restricting Islamic symbols in contemporary Europe. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 55 – 70.

Kasprowics D. (2015) The radical right in Poland – from the mainstream to the margins, a case of interconnectivity. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 156 – 181.

Kovacs A. (2014) The post-communist extreme right: the Jobbik party in Hungary. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 223 – 233.

Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan, 161 – 200.

Krasteva A. (2016a). Re/De/Construction the far-right youth: between the lost generation and the contestatory citizenship In Lazaridis G, Campani G. (eds)  Understanding the populist shift: Othering in Europe in crisis (Extremism and democracy). Routledge.

Krasteva, A., Sauer, B. Saarinen A. (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication In:  “Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe” Edited by Mojca Pajnik, Birgit Sauer. Routledge, 14-36

Kreko P., Mayer G. (2015) Transforming Hungary – together? An analysis of the Fidesz – Jobbik relationship. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 183 – 204.

Kriesi H. (2014) The populist challenge In West European Politics, vol. 37, No 2, 361 – 378.

Lazaridis G., Campani G., Benvniste A. (eds) (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave Macmillan.

Lipset, S.M., Rokkan, S. (1967). Party systems and voter alignments: cross-national perspectives. Free Press.

Mares M. (2015) The impact of the Czech radical right on transformation and de-consolidation of democracy after 1989. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East-European radical right in the political process. Routledge, 206 – 222.

Minkenberg M. (2015) Introduction. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 1 – 9.

Minkenberg M. (2015) Profiles, patterns, process. Studying the East European right in its political environment. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 27 – 46.

Miscoiu S. (2014) Balkan populisms: the cases of Bulgaria and Romania In Southeastern Europe, vol. 38 (1), 1 – 24.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist. Government and opposition, 39(4), 541-63.

Mudde C./Kaltwasser C. R. (2013) Populism. In: Freeden, M. & L. T. Sargent (eds) The Oxford handbook of political ideologies. Oxford University Press, 493 – 512.

Norris P. (2004) Political communication. https:www.hks.harvard.edu/fs/pnorris/Acrobat/Political%20Communications%20encyclopedia2.pdfo.

Oudenampsen M. (2014) Explaining the swing to the Right: the Dutch case on te rise of right-wing populism. In: Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 191 – 207.

Pelinka A. (2014) Right-wing populism: concept and typology. In Wodak R., KhosraviNik, Mral B. (ed) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 3-22.

Pirro A. (2015) The populist radical right in the political process: assessing party impact on Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 80 – 104.

Piro A. (2015a) The populist radical right in Central and Eastern Europe. Ideology, impact and electoral performance. Routledge.

Polyakova A. (2015) The backward East? Explaining differences in support for radical right parties in Western and Eastern Europe in Journal of comparative politics, vol. 8, N 1, 49 – 72.

Ruzza C., Balbo L. (2014) Italian populism and the trajectories of two leader:  Silvio Berlusconi and Umberto Bossi. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 163 – 176.

Pytlas. B., Kossack O. (2015) Lightening the fuse: the impact of radical parties on pparty competition in Central and Eastern Europe. In: Minkenberg M. (ed) Transforming the transformation. The East European radical right in the political process. Routledge, 105 – 136.

Saltman E. (2011) Radical right culture and the youth: the development of contemporary Hungarian political culture. Slovo.  Vol. 23, N 2, Autumn 2011, 114 – 31

Saull R. The origins and persistence of the far-right. Capital, class and pathologies of liberal politics. In: Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 21-43.

Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (2015) The longue durée of the far-right. Introduction. In : Saull R., Anievas A., Davidson N., Fabry A. (eds) (2015) The longue durée of the far-right. An international historical sociology. Routledge, 1-20.

Schmitt C. (2007) The concept of the political. Chicago: University of Chicago Press.

Segert, Dieter (2009) Democracy and Populism: Insights from a Post-Socialist Research. In: Buksinski, Tadeusz  (ed) Democracy in Western and Post-Communist Countries, Bern: Peter Lang Verlag, 125-137.

Soare, Sorina (2014) ‘Hit by populism: Democracy in ruins? Lessons from the Romanian transition’. In: Southeastern Europe 38 (1), p. 25 -55.

Todorov A. (2016) The extreme right wing in Bulgaria. In Goll S., Mlinaric M., Gold J (eds) Minorities under attack. Othering ad right-wing extremism in South-eastern European societies. Wiesbaden: Harrasowitz Verlag.

Vona G. (2010) What we mean by radicalism? http://www.jobbik.com/hungary/3138.html

Wodak R. (2014) ‘Anything goes!’ – The Haiderization of Europe. In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, 23 – 38.

Wodak R. & M. KhosraviNik (2014) Dynamics of discourse and politics in right-wing populism in Europe and beyond: an Introduction In Wodak R. & M. KhosraviNik & B. Mral (eds) (2014) Right-wing populism in Europe. Politics and discourse. Bloomsbury, XVII – XXVIII.

 

[1] Дефиниции на популизма, както и тяхното приложение към българския случаай, сее предлагат в множество статии на тематичния брой.

[i] За целите на настооящя ананализ национал-популизъм се употребява синонимно на крайно-десен популизъм.

Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха

 САЩ допуснаха сериозна грешка, като намесиха и темата за  национална сигурност в търговската война с  традиционните си партньори и съюзници. Това каза проф. Анна Кръстева, политолог и преподавател в НБУ, в предаването „Бизнес старт“ на телевизия „Блумбърг“. Тя коментира новите мита, наложени от Вашингтон върху вноса на алуминий и стомана, които засегнаха и близки съюзници на Америка като Канада и ЕС.

Проф. Анна Кръстева: САЩ разграждат реда, който десетилетия наред изграждаха. Интервю за ТВ Блумбърг, резюмирано от Епицентър

http://epicenter.bg/article/prof–Anna-Krasteva/155923/4/0

Нека не забравяме един основен аргумент, по който абсолютно се разлетяха позициите. Него считам за основната грешка на САЩ. Те вкараха елемента национална сигурност. И в Канада Трюдо много остро реагира като каза, че е смехотворно и обидно Канада – най-верният и близкостоящ съюзник на САЩ, да бъде третиран като заплаха за националната сигурност на САЩ“.

Политологът каза, че светът навлиза в нова епоха, в нов глобален ред, който се характеризира с дълбоки промени, не с изключения, не просто с нови мита, а с радикални промени.

„Първата е управлението на политиката като бизнес, второ е схващането на света като корпорация, където има конкретна печалба. Третото е може би най-впечатляващото – навлязохме в ситуация, където се обявява война на най-близките съюзници, а в същото време след броени дни ще се сключва мирен договор с най-емблематичния враг (Северна Корея). Като обобщение на всичко това виждаме САЩ да разграждат глобалния ред, който самите те десетилетия наред изграждаха“.

Ситуацията в света е много динамична и изключително сложна с две полярни разбирания за това що е търговска война, добави проф. Кръстева.

„Тръмп казва „търговските войни лесно се обявяват, лесно се печелят и трябва по-често да ги ползваме“. На другата страна е ЕС, където Тръмп има един радикален приятел и противник едновременно – Макрон. Той много драматично отговори на предизвикателството на САЩ като каза, че търговските войни не са невинни и лесно могат да прераснат във войни“.

Действията на американския президент доведоха до ответна реакция от страна на ЕС.

„Това беше почти единственият казус, в който Европа заговори с единна позиция. Това не означава непременно с един глас, защото двата характерни гласа на ЕС – Макрон и Меркел, прозвучаха все пак по различен начин. Макрон играе едновременно двете игри, както и Тръмп – на най-ярката конфронтация и на поддържане на контакта. Меркел е, както обикновено, по-разумният глас – тя казва, че не трябва да се стига до ескалация на напрежението. А и Германия е най-засегната с автомобилите, които са най-големият износ на страната в САЩ“.

По думите на експерта в ситуацията „реално има един голям играч“ и той е Китай.

„Защото, ако има дисбаланси, а такива ще има – става въпрос за стотици милиарди долари, те се дължат на Китай, като огромен глобален свръхпроизводител, който дърпа цените надолу и създава тези дисбаланси“.

Запитана в този контекст дали не е дошло време да се свалят санкциите срещу Русия, проф. Кръстева смята, че това би било недалновидна крачка на слабост. „Русия винаги печели от всякакви разклащания на североатлантическото пространство“, посочи тя. Анализаторът подчерта отново, че ядрото на глобалните дисбаланси не е Русия, а Китай. Търговската война, започната от Тръмп, обаче ерозира доверието между САЩ и ЕС.