Балканският миграционен феномен

„Миграцията днес е за работа” (ILO 2010a) – така кратко и ясно заключава Международната организация по труда и илюстрира с цифри: трудещите се и техните семейства са 90% от всички мигранти (ILO 2010a). Идентична е оценката на Международната организация по миграция: „Продължава да има търсене и интерес към трудовата миграция и в страните на произход, и на дестинация, независимо от икономическата криза” (IOM 2010: 17).

Югоизточна Европа измина дълъг път, преди да се впише в тази глобална миграционна нормалност. Тази глава анализира основните жалони по дългия път от принудителна към трудова миграция, от извънредна към нормална миграционна ситуация. Фокус на изследването е последният четвърт век след преломната 1989 г. Кратък исторически преглед ще конкретизира контекста, за да разположи миграцията в перспектива.

Балканите са пъзел от геополитика, памет, история, конфликти, травми, култури и какво ли още не – вдъхновяващ предмет на изследване, раждаш бестселъри като Imagining the Balkans на Мария Тодорова, геополитическо картографиране (Cattaruzza et Sintes 2012) и постоянни интердисциплинарни усилия на глобалната мрежа изследователи около международното списание Southeastern Europe.[1] Навлизането в необятната сфера на дефинирането и разбирането на Балканите не е амбиция на настоящия текст. За целите му е релевантно разграничението между Западни и Източни Балкани,[2] първите обхващащи страните от бивша Югославия и Албания, вторите – България и Румъния.[3] Албания в някои отношения е по-близка до миграционните тенденции в Източните Балкани като преход от затворено към отворено общество, от политизация към икономизация на Балканите. Критерият за теоретичния избор като аналитични единици да се разглеждат Западните и Източните Балкани е сравнимостта на миграционните процеси и тенденции, които са предмет на изследване в настоящата книга.

Едва ли има друг регион в света, където съвременната миграционна ситуация да е така значително повлияна от историята като Балканите. Миграциите са фундаментален елемент от историята на Балканите, придружавайки буреносните периоди….(Hersac and Mesic 1990, цит от Bonifazi and Mamolo 2004: 519).

Този цитат е забележителен в две отношения: от една страна, той описва типична миграционна ситуация на континуитет и longue duree, от друга, я представя като уникална именно за балканския регион. Теорията на миграционните системи и други не-икономически концепции солидно са концептуализирали влиянието на миналото на държавното устройство и на междудържавните отношения между настоящите миграционни потоци. Любопитно е защо това, което е отдавна известно на теорията като типична каузалност, се привижда като уникалност. Отговорите са в посока на конструирането на балканизма като радикална другост, но тяхното аргументиране надхвърля предмета на настоящето изследване. За него е важно разбирането за сплавта между континуитет и дисконтинуитет в обяснението на миграциите, първият проявяващ се в тенденциите, вторият – в пробивите, разривите, промените.

 AK_MM-PP_Cover1-3

Студената война – поляризация на миграцонните профили

 Периодът на Студената война е ключов за разбиране на миграциите след 1989 г, защото е техен огледален образ. Именно тогава се очертава полярната структура на миграционните модели. В духа на най-хард структурализма тази полярна структура ще се окаже изумително устойчива и независима от актьорите – съдържанието на всеки от миграционните полюси радикално ще се промени, политическият и геополитическият контекст ще бъдат взривени – в негативния смисъл на конфликти и войни на единия полюс, в позитивния смисъл на ‘велурена’ революция – на другия, но самата поляризация ще надживее с години тези промени и ще започне да избледнява и се размива дълго след тях.

Фокусът на настоящото изследване е периодът след 1989 г. Предходният период на Студената война ще бъде резюмиран с оглед анализа на континуитетите и дисконтинуитетите в миграционните тенденции след нея и ще бъде концентриран върху четири явления: поляризация на миграционните профили; (не)присъствие на балкански миграции в европейския пазар на труда; символния образ на националните миграционни профили; етническите миграции.

Поляризацията на миграционните профили се изразява в структурирането на два ясно очертани полюса по оста отвореност-затвореност. На единия е Югославия, която е отворена, утвърждава миграцията като ресурс и я схваща предимно икономически. Противоположният полюс на затвореността е по-населен – около него гравитират и Албания, и България, и Румъния. Албания се доближава до автархия. България и Румъния се разполагат в тясното пространство между изключително високата селективност (на миграцията и навътре, и навън) и затвореността. Миграцията е изключително политизирана.[4]

Включеността в европейския пазар на труда на балканските миграции е изключително асиметрична. Югославия през 60-те и 70-те е една от най-големите износителки на гастарбайтери. Югославската миграция в Западна Европа се оценява на около милион души (Morokvasic 2003). Нейният профил в този период напълно се вписва в средиземноморския модел – другите южноевропейски страни Гърция, Италия, Испания, Португалия след Втората световна война също изнасят многобройна работна ръка. Разривът със средиземноморският модел ще започне да се случва през 80-те години, когато южноевропейските страни навлизат в прехода от емиграция към имиграция и напълно ще се взриви през 90-те, когато бившите югославски страни преминават от трудови към принудителни миграции. По време на Студената война българите и румънците са напълно изключени от европейския пазар на труда. Те не са напълно изключени от международния пазар на труда, но достъпът им е силно ограничен само до страни от Третия свят като Алжир, Либия, Мароко, Египет.

Парадоксално, но въпреки противоположния миграционен профил на двата полюса, могат да се идентифицират известни сходства в образите. Югославия се радва на символния капитал на образа на ‘Запада на Изтока’ както поради отвореността си, така и поради някои иновативни социални и управленски практики като самоуправлението. Тя привлича с възможности за работа и търговияя някои източноевропейци като румънските си съседи (Morokvasic 2003). Въпреки затвореността си, но поради по-мекия политически режим в сравнение със съветския, руснаците също възприемат България като най-Запада на своя Изток.[5] Пост-модерната епистемологична перспектива е най-адекватна за разбиране на имиджите, защото те се конструират от определена локалност и могат да бъдат разбрани само по отношение на нейната релативност и релационността между мястото на конструиране на образа и локалността на самия образ.

Ако има континуитет в динамиката и дисконтинуитетите на балканските миграции, те са свързани с устойчивостта на етническите миграции. Следващата таблица ги показва в тяхното разнообразие и многобройност.

 

Етнически миграции в някои балкански страни

1945 – 1992/3

Страна на произход Дестинация Брой Период Етническа група
Югославния Източна и Западна Германия

Австрия

360 000 1945 – 1950 германци
Югославия Западна Германия 90 000 1950 – 92 германци

(Aussiedler)

Югославия Италия 200 000 1945 – 50 италианци
Югославия, Словакия, Румъния Унгария 315 000 1945 – 50 унгарци
Югославия

Румъния

Унгария 124 000 1988 – 93 унгарци
Югославия Турция 300 000 1950 – 66 турци, славяни-мюсюлмани
България Турция 630 000 1950 – 92 турци и други мюсюлмани
Румъния Западна Германия 402 000 1950 – 92 германци

(Aussiedler)

Румъния Израел

САЩ

500 000 1960 – 92 евреи
Румъния Западна Европа 240 000 1991 – 93 роми

Източник: Fassman and Munz 1995 цит по Bonifazi and Mamolo 2004: 521.

 

Откриваме колко значителни и в количествен израз, и като състав, са етническите миграции дори през периода на Студената война, ‘затворил’ някои от балканските страни за редица други форми на миграция като трудовата. Някои от етническите миграции ще станат доминиращи през 90-те. Пулсацията на етническите миграции ще затихва през последното десетилетие, но няма период, в който отделни или многобройни техни форми да не белязват миграционната картина.

 

Балканите:

дългото (пре)откриване на трудовата миграция

 

Миграционен шампион на Европа – с такава репутация внезапно се сдобиват Балканите в началото на 90-те години. Същият период се характеризира с противоречиви тенденции в източния и западния подрегиони. Ще се опитам да концептуализирам тази изключителна динамика и разнообразие чрез периодизация на основните етапи в развитието на миграционната ситуация, типология на основните потоци и артикулация на клюовите тенденции.

Бих разграничила четири периода след падането на Берлинската стена.

 

 

 

Периодизация

(1990 – 2013+)

 

IV етап

Криза и миграция

 

Първи период от 1989 г. до средата на 90-те години. Два противоположни миграционни модела

Периодът обхваща изключително динамична историческа ситуация: началото и края на войните в бивша Югославия, началото на демократичния преход в България и Румъния. Наблюдаваме буквално ‘разлетяване’на миграционните профили на Западните и Източните Балкани в противоположни посоки. Този период се характеризира с три тенденции:

  • рязко и огромно нарастване на миграционните потоци;
  • превръщане на Балканите и по-специално на Западните Балкани в миграционен шампион в Европа по отношение на разнообразни форми на нетрудова миграция – принудителна, етническа, трафик;
  • значително нарастване на интензивността на трудовата миграция в Източните Балкани.

Миграционните профили на Западните и Източните Балкани са противоположни и преди този период, тези разлики се задълбочават в началото на 90-те години и ярко формират два полярни клъстера. Източните Балкани осъществяват преход от политизация към икономизация на миграцията, Западните – точно обратния, от икономизация към политизация.

След посткомунистическите промени в Румъния и България, както и в Албания, се осъществява бърз и радикален преход от затворено към отворено общество. По време на комунизма миграциите – както навън, така и навътре – са стриктно контролирани от държавата. Те са сведени до минимум и в двете посоки и се разглеждат единствено в светлината на държавната сигурност и интерес. Евентуалното желание за трудова реализация в чужбина се третира като политически акт на нелоялност към режима.

Една от първите и най-жадно консумирани свободи на посткомунистическия преход беше свободата за движение и всеки десети гражданин в България и всеки четвърти в Албания се възползва от нея.

Югославският модел е отворен, емиграцията и циркулярната трудова миграция са негов естествен израз. Избухването на конфликтите и войните отприщва мощни размествания. От икономическата логика на мобилността по време на юго-федерацията рязко и драматично се преминава към политическата и военна логика на насилствените размествания.

От четирите форми на миграция, с които Мартин Едуард-Балдуин (Edwards-Baldwin 2005) характеризира балканските миграции в първата половина на 90-те, три[6] са не-трудови: насилствени, етнически, трафик.

10 милиона от 80-милионното население попълват миграционните потоци (Edwards-Baldwin 2005). Най-голямата група от насилствените миграции са 2.6 млн от 4.3 милионното население на БХ, които биват превърнати във вътрешноразселени лица или бежанци (1992 – 1995) – това е най-голямата загуба на население на десетилетието (Bonifazi and Mamolo 2004: 523). 300 – 350 000 сърби напускат Хървия по посока Събрия и Босна и Херцеговина (1991 – 1995). През 1999 г. 770 000 косовари са принудени да бягат от родните си места; връщането им по-късно същата година води до екзод на 230 000 събри и роми към Сърбия и Монтенегро (Edwards-Baldwin 2005).

Ако насилствените миграции бележат травматично Западните Балкани, Източните произвеждат етническите миграции: България експулсира 360 000 представители на турското малцинство[7] (Krasteva 2007, 2008), многобройни представители на малцинствата в Румъния напускат страната в първите години сред промените: 105 000 германци, 37 000[8] унгарци, 3 000 евреи (Edwards-Baldwin 2005). Трафикът на хора е най-драматичната форма на насилствена миграция в мирно време.

Ако трябва да резюмираме този най-интензивен първи период, бих откроила три тенденции:

Първата е тъжното първенство на Балканите, които се превръщат в миграционен шампион на Европа, произвеждайки най-големите потоци от насилствена миграция в следвоенна Европа. Изследователите са единодушни в оценките си, че ЮИЕ се превръща в един от най-интензивните региони на произход, транзит и дори дестинация (Laszko, von Koppenfels and Bartel 2002, Krasteva et al 2007), сериозно огнище на рискове за сигурността.

Втората е дисбалансът между отделните форми на миграция. Ако в Европа и света преобладават трудовите миграции, в началото на 90-те години махалото на Западните Балкани е отместено крайно в противоположната посока – бежанците, вътрешно разселените лица, етническите миграции и трафикът заемат централно място. Това е периодът, когато Източните Балкани също все още произвеждат бежанци.[9]

Източник на добри миграционни новини през този период са Източните Балкани,[10] които също са свръхпроизводители на миграция, но тя основно и все повече е трудова или образователна. Тази трета тенденция е не толкова травматична, колкото перспективна.

 

Втори период от Дейтънското споразумение през 1995 г. до средата на първото десетилетие на ХХI век. Пост-конфликтни миграции. Европеизация и миграция.

Този период започва с един край и завършва с едно начало. Той стартира с края на войните в бивша Югославия, белязан от Дейтънсксото споразумение, а приключва с европейския дебют на първите балкански членски на ЕС – Словения (2004), Румъния (2007) и България (2007).

Той се характеризира с две тенденции:

  • преминаване от насилствени към пост-конфликтни миграционни потоци на Западните Балкани;
  • първи стъпки към европеизация на миграция профил на Източните Балкани.

Абсолютен приоритет придобива политиката на доброволно завръщане на насилствено разселените.

Ако миграционната панорама в бивша Югославия трябва да лекува раните от конфликтите, бежанският поток в Румъния и България придобива европейски облик: той не е от съседни страни, а от далечни – класическите източници на глобални бежански потоци. Афганистан, Ирак, Сомалия, през последната година Сирия са главните източници на търсщите убежище в България и Румъния. Това са и най-големите производителки на бежанци в европейски и глобален план, всеки четвърти беженец в света е афганистанец. Парадоксално, но европеизацията на миграционния профил на Източните Балкани започва именно през бежанските потоци. Няколко разграничения трябва да бъдат направени. Във всичко останало миграционният профил на България и Румъния все още е балкански, а не европейски: емиграцията категорично доминира над имиграцията, самата имиграция е в много ниски стойности – и като абсолютни цифри, и като процент от населението, и двете страни все още са мощен източник на трафик на хора, за разлика от западните страни, които са крайна дестинация.

Второто разграничение е по отношение бежанският профил на Източните и Западните Балкани, които много съществено се различават. В страните от бивша Югославия той се характеризира с вътрешноразселени лица и бежанци от съседните страни. С други думи, той има постконфликтен характер и се определя изцяло от току-що приключилите войни в региона. За Западните Балкани източникът на бежанските потоци е вътрешен, за Източните – външен. Бежанците в бивша Югославия идват от близо или от самата страна – емблематични примери са Сърбия и Босна и Херцеговина. Бежанците в България и Румъния идват от далечните огнища на нестабилност и конфликти като Афганистан, Ирак, Сирия, Сомалия и др.

Друга характерна особеност на този период е, имиграцията започва да получава политическа и икономическа видимост. Това е период на постепенно реабилитиране на трудовата миграция. Тя не е вече една форма наред с много други, а заема все по-централно място в миграционната панорама.

 

Третият период от средата на първото десетилетие (2004) до началото на икономическата криза (2008-9). Трудовата миграция – the main game in town

Европейската интеграция вече e реалност или обозрим хоризонт. Най-голямото постижение на този период е превръщането на труда и заетостта в основен източник и на емиграцията, и на имиграцията. Едва през този период Балканите се доближават до миграционната ‘нормалност’, акцентирана от Международната организация по миграция, с която започна настоящата глава. Насилствените и етническите[11] миграции са в миналото, гражданите заминават, за да търсят работа, по-достойно заплащане, по-качествено образование, нови професионални перспективи.

Юго-Източна Европа измина дълъг път, докато реабилитира трудовата миграция.

Вторият значим резултат е предоляване разлетяването на миграционните профили на Западните и Източните Балкани в противоположни посоки. Икономизацията на миграцията започва постепенно да заличава различията от началото на 90-те, наблюдаваме все по-голяма конвергенция на видовете миграционни потоци и тенденции. Трудовата емиграция продължава да преобладава над трудовата имиграция. 70 000 от 24.7 милионното население на Западните Балкани имат желание да емигрират – потенциалната емиграция е ‘значителна’, но не и ‘масова’ (Gallup 2009).

Присъединяването към ЕС оказва пряко въздействие върху миграционните потоци, което има качествена и количествена страна. Първата е свързана с достъпа на балкански жители до нова миграционна категория – свободно движение на хора. Втората – с нарастването на емиграцията. Този феномен е такова кълбо от митове, медийни спекулации, реалности, политически дискурси, че разплитането му изисква по-дълъг текст. Тук ще отбележа два еднакво съществени факта. Първият е нарастването на потоците от новите членки: от 0.3 млн през 2001 г. броят на румънците достига 1.7 млн през 2008 г., съответните цифри за българските граждани са 0.1 и 0.3 млн. „Като резултат през 2008 г. в страните от ЕС броят на граждани от разширяването през 2007 г. превишава този от разширяването от 2004 г. (Vasileva 2009: 1).

Разширяванията от 2004 г. и 2007 г. оказват различно въздействие върху миграционните потоци: през 2001 г. в ЕС има два пъти повече граждани от ЕС-10 отколкото румънци и българи; през 2008 г. ситуацията се преобръща и в абсолютни, и в относителни термини – ЕС-2 изнасят повече мигранти отколкото ЕС-8 (Vasileva 2009: 6). Балканските граждани по-жадно от останалите източноевропейци консумират правото на свободно движение.

Голяма публична видимост има въпросът за балканските общности в ЕС: румънците са най-голямата имигрантска група в две от най-големите имигрантски държави в Европа – Испания и Италия[12], албанците – в Гърция, сърбите[13] – в Австрия (Vasileva 2009).

Мобилността на новите членки има толкова голяма политическа видимост – и в изпращащите, и в приемащите страни, че имиджите и политическите послания категорично започват да доминират над реалностите. Мобилността на новите членки не е изключение, а е потвърждение на правилото на високата мобилност на старите: “75% от чужденците в ЕС-27 живеят в Германия, Испания, Великобритания, Франция и Италия; в същото време, гражданите на тези страни са сред най-многобройните европейски чужденци, живеещи в друга страна-членка” (Vasileva 2009: 1).

 

Четвъртият период от началото на икономическата криза (2008-9) продължава и в момента и се характеризира с нейното ключово влияние върху динамиката и размера на миграционните потоци

Криза и миграция са тясно свързани, но отношенията им не са еднозначни. Прогнозите са рискови и редица от тях не се сбъднаха или поне не в степента, в която анализаторите очакваха.

Криза и завръщане. Очакваше се кризата да породи големи потоци завръщащи се мигранти поради безработицата в западните страни. Завръщания, разбира се, има, и те се увеличават, но далеч не в прогнозните мащаби. Причината за късогледството на тези прогнози е редукциониското икономизирано разбиране на миграцията, свеждаща я само до отговор на потребностите на пазара на труда. Миграцията е значително по-комплексен феномен. Тези негови елементи, които имат отношение към анализирания случай са: помощите за безработни в редица приемни страни са по-високи от заплатите в родните; редица мигранти вече са добре интегрирани и биха преживели шок при завръщането си; децата ходят на училище и завръщането би прекъснало образователната им интеграция.

Криза и миграционен баланс. Ако има сфера, където кризата най-ярко и еднозначно се прояви, тя е по отношението емиграция – имиграция. За страни като България то беше започнало силно да намалява, броят на имигрантите да започне да се доближава до броя на емигрантите. Кризата отново разтвори ножицата между потоците навън и потоците навърте по посока на първите. По две причини. Кризата намалява и без това не голямата привлекателност на балканските страни като дестинация и стеснява кръга на желаещите да имигрират в региона. Кризата намалява още повече възможностите за работа и прилично заплащане и миграцията остава основен източник за търсене на изход.

 

Типология на балканските миграции

 

Голямото разнообразие на миграционните потоци на Балканите бих разделила на три групи. Първите две обхващат двата полюса на не-трудовите и трудовите. Отделям в трета група завръщането, защото то се отнася и към двете групи – в пост-конфликтните Западни Балкани завръщането е най-вече след принудителна миграция или разселване, в Източните Балкани – то е по-често естествен край или етап на трудовата и образователната миграция.

  1. Нетрудови
  2. Принудителни
  3. Етнически
  4. Трафик
  5. Бежанци
  6. Пенсионна
  7. Трудови
  8. Емиграция
  9. Циркулярна миграция, включително и свободно движение на хора
  10. Имиграция
  • Завръщане
  1. От принудителна миграция и разселване
  2. От доброволна миграция

 

 

Типология на балканските миграции

 

Всяка типология е рисково начинание, защото иска да улови в изкристализирани форми динамичната, гъвкава и флуидна форма на миграцията. Настоящата типология прави зум към миграционните потоци през последния четвърт век. Именно поради тази причина тя изглежда ‘преобърната’ спрямо глобалната картина. Ако в света и ЕС през същия период преобладават трудовите миграции и дори някои прояви на търсене на убежище се считат за прикрита форма на трудова миграция, през 90-те години на Балканите виждаме да се множат формите на нетрудова миграция. Определението ‘нетрудова’ е условно. Отказвам, разбира се, да разглеждам като форма на труд принудителните дейности на трафикираните жертви. Другите форми от тази първа категория имат отношение към труда: получилите статут на бежанец имат равен достъп до трудовия пазар като останалите граждани; някои от представителите на пенсионната миграция подхващат бизнес. И в двата случая трудовата заетост не е причината, нито основната характеристика на тези видове миграция.

Виждаме, че групата на нетрудовата миграция е изключително хетерогенна. Единият полюс е пренаселен – около него се концентрират и принудителните, и етническите миграции, както и трафикът, и бежанците. Противоположният полюс на доброволността и комфортния живот приютява едни от най-позитивните форми – миграцията на свободното време и пенсионната миграция. Най-характерни групи са германци и австрийци в Хърватия (Bosic 2007), британци в България (Krasteva 2008). Някои от представителите на тези групи са пенсионери, всички са привлечени от по-мекия климат и възможност част от годината или постоянно да повишат качеството на живота си.

Каква е разликата между принудителните и етническите миграции? Въпросът е легитимен, защото първото, което се хвърля на очи, е обратното, а именно тяхното сходство: след избухването на войните сърби от Хърватия напускат към Сърбия, хървати от Босна и Херцеговина – към Хърватия, по-късно косовари – към Албания и Македония. Въпросът става още по-легитимен, когато се анализират резултатите от принудителните миграции. Най-видимият техен резултат е именно етнически в най-екстремната му форма на етническо прочистване. Следващите две карти убедително го илюстрират.

 

Етническа състав на Босна и Херцеговина преди войните през 1991 г.

 

 

Източник: http://www.newworldencyclopedia.org/entry/File:Ethnic_Composition_of_BiH_in_1991.gif

 

Етническа състав на Босна и Херцеговина след войните през 1998 г.

 

 

Източник:

http://www.globalsecurity.org/jhtml/jframe.html#http://www.globalsecurity.org/military/world/europe/images/map-bosnia-ethnic-1998.jpg|||

Първата карта представлява етническите общности в Босна и Херцеговина преди войните, втората – след тях. Калейдоскоп – това е яркото впечатление на първата ситуация на микс на общностите, които са смесени и съжителстват в разнообразни миксове. От микса към изключването – това е посланието на втората карта, където контурите се втърдяват и се превръщат в граници – всяка общност в своята територия, а не обща територия за съвместен и споделен живот.

Резултатът от войните е показателен и за техните причини – етническо хомогенизиране на териториите. Днес – благодарение на завръщането – картината отново е по-пъстра, без да достига микса от преди конфликтите.

Принудителните потоци имат ярък етнически облик. Защо тогава ги отделям в обособена група, различна от етническите? Целта на аналитичната операция е политическа – да признае и подчертае високата степен на недоброволност, принудителност, насилие като причина за тези потоци.

Континиумът на недоброволността е широкообхватен и включва в не малка степен и етническите миграции: изселването на българските турци към Турция през лятото на 1989 г., ромските миграции – от тогава до днес. Недоброволността често присъства в етническите миграции, но се отличава от тази при принудителните миграции в две посоки:

  • Недоброволността при етническите миграции не достига екстремните форми на етническо прочистване, военно насилие и геноцид.
  • Етническите миграции могат да бъдат и доброволни – пример е миграцията на българските турци след втората поливина на 90-те, която е обусловена в значителна степен от икономически причини – икономическа криза, западане на тютюнопроизводството – традиционен поминък на общността и т.н. Промени в дестинацията също илюстрират този преход от принуда към доброволност – екзодът от 1989 г. е към Турция, емиграцията и циркулярната миграция по-късно – и към Германия.

Изключителната компплексност на етническите миграции на Балканите през 90-те френската изследователка от сръбски произход Миряна Мороквасич резюмира като:

 

Това, което Хана Арендт нарича „коланът от смесени населения в Централна и Източна Европа”, се от-смесва, като ‘етническият излишък’ бива експулсиран или си тръгва ‘доброволно’, за да се включи в мнозинството в нова държава или териториална единица (Morokvasic 2003: 2).

 

Екзодът и принудителните разселвания дават облика на нетрудовите миграции на Балканите в началото на 90-те; след средата центърът се премества към друга също толкова негативна форма – трафикът.

Трафикът заема толкова централно място в миграционната политика – и в европейски, и в регионален, и в национален план – че налага да се спра малко по-фокусирано. Трафикът от и на Балканите споделя всички основни характеристики на явлението, като проявява и специфични. Ще резюмирам и двете.

Феноменът трафик на хора има следните особености (Chalke and Blair 2009, United Nations Office on Druggs and Crime 2006) :

  • Трафикът е най-бързо растящата глобална криминална дейност;
  • Трафикът обичайно се асоциира с проституция, но това е само една от неговите форми. Трите основни са сексуална експлоатация, продажба на бебета, продажба на органи.
  • Трафикът често има различни дестинации от трудовата миграция. Голяма част от балканските трудови потоци се ориентират към Южна Европа, съществена част от балканския траафик се насочва към Северна Европа.
  • Трафикираните жертви биват експлоатирани в изключително широк спектър от икономически дейности – секс индустрия, развлекателна индустрия, домашни услуги, селско стопанство, строителство, хотелиерство и ресторантьорство, текстилна промишленост, престъпност…

За да разберем балканския трафик, трябва да приложим както общите дефиниции, така и да се концентрираме върху неговите специфики. Необходимо е да се направят две съществени уточнения:

  • Като единица за формулиране и приложение на политики балканският трафик като правило се мисли в по-общия контекст на източноевропейския трафик, последният разбиран пределно широко, като включващ и ЮИЕ, и страните от Общността на независимите държави.
  • Балканите са част от два от четирите основни пътища на източноевропейски трафик:
    • От Балканите през Гърция и Италия до други членки на ЕС;
    • От Турция през Балканите до Италия и Австрия.[14]

Източноевропейският трафик (Krasteva et al 2007b, Laczko 2002) може да се резюмира със средните особености:

  • Първата е тъжният рекорд – ЦИЕ, както и ОНД, се утвърждават като региона с най-бърз растеж на този вид престъпление.
  • Втората е директно следствие на първата – източноевропейският трафик започва да завоюва централно място на този силно конкурентен пазар в Европа, заемайки част от позициите на трафикираните жертви от Латинска Америка, Азия и Африка.
  • Третата е диверсификацията на типологията на страните по отношение на трафика:
    • Повечето балкански страни са източник на трафик, като водещи места по отношение на трафикирани жертви на глава от населението заемат Румъния и Албания, следвани от България.
    • Всички страни участват в транзита на трафика.
    • По-специфична тенденция е утвърждаването на някои страни като дестинация. В тази категория, парадоксална за регион – мощен износител на трафик, попадат Босна и Херцеговина, както и Косово.

Подробното изследване на комплексния феномен на трафика надхвърля амбициите на настоящата типология. Не мога да не подчертая фундаментално парадоксалния характер на политиките на противодейстие на трафика.

От една страна, те изхождат от всеобщо споделеното – и от изследователи, и от институции, и от медии – разбиране за трафика като принудителна мобилност, една от най-негативните, съвременната форма на робството. Това разбиране изисква координирани, последователни и добре финансирани политики и на превенция, и на преследване, и на защита на жертвите. Тези политики са топ приоритет и на международни организации като МОМ, и на националните им клонове, и на местни институции, и дори на глобални медии. Характерен пример е CNN с мощната кампания Freedom projectEnding modern day slavery (Проектът на свободата – Да преустановим съврменното робство).

От друга страна, трафикът е пряко свързан със секуритизацията на миграционната политика. Колкото повече политическият зум се фокусира върху трафика, толкова повече се увеличава неговата видимост, ерго, неговата политическа значимост, толкова повече проекти, програми, форуми, мрежи, инициативи и други активности се разгръщат. Това множене на политики не води до значимо и трайно намаляване или ограничаване на феномена, но със сигурност увеличава неговата публична видимост. Публичната видимост е важна предпоставка за нарастване чувствителността на общественото мнение. Това са добрите новини. По-малко добрите новини са, че същата публична видимост се инструментаизира и като политическо ‘алиби’ за все по-голяма секуритизация на миграционните политики, за заздравяване на границите, за нарастване на силите за тяхното опазване, за съсредоточаване на ресурси, компетенции, проекти и други в тази дейност. Често за сметка на други. Ако се сравнят средствата, които се отделят за антитрафик политики на Баланите, и тези, например, за защита правата на всички останали видове мигранти, лесно ще се констатира огромен дисбаланс в подкрепа на първите. Да се намери баланс между необходимостта да се противодейства на трафика като съвременната форма на робство и секуритизацията на миграционната политика е предизвикателство, за чието разпешаване институциите и международните организации трябва да инвестират още много визия, стратегическо мислене и загриженост за правата поне толкова колкото за сигурността.

Нетрудовата миграция е артикулирана в по-многобройни фомми, но тяхната съвкупна численост е значително по-малка от тази на трудовите миграции. Това са отлични новини в регион, който съвсем неотдавна осъществява преход от конфликтни към мирни форми на мобилност.

Циркулярната емиграция има солидна традиция на Балканите, където за нея е изкован пресичащите граници термин гурбет (Христов 2012). Емиграцията и циркулярната миграция са и сред най-солидните източници на трудова миграция на Балканите: до 90-те години тази роля се поема от Югославия и Турция. След демократичните промени всички страни се включват в потоците навън, като най-голям износител е Албания (Bonifazi and Mamolo 2004). Петте топ дестинациии на мигрантите от ЮИЕ[15] са Германия, Италия, Гърция, Щвейцария и Австрия (Gallup 2009). Формите и тенденциите на емиграцията, имиграцията, и циркулярната миграция се анализират в българския миграционен феномен.

Завръщането като естествен етап на миграционния процес е едно от най-големите демократични постижения на пост-комунистическите миграции.[16] То има две големи разновидности: от доброволна и от принудителна миграция. При първата разновидност завръщането е предвидим хоризонт за миграции като образователната, то е нормално продължение на трудовата миграция, то е естествен и често повторяем етап на мобилността.

Завръщането от принудителна миграция по отношение на анализирания период на Балканите има две разновидности: завръщане след демократичния преход на политически мигранти от комунистическия период в Източните Балкани; завръщане след принудителните разселвания по време на конфлктите и войните в Западните Балкани. Първият вид покрива отделни индивидуални случаи, сравнително ограничени на брой, вторият вид има значителен емпиричен референт – и като потенциални, и като реални завръщащи се. Именно тази втора група на завърналите се в пост-конфликтния период в страните от Западните Балкани ще бъде разгледана по-подробно в този текст. Тя има огромно политическо значение, защото осигуряването на нормални условия за завръщане е центърът на политиките за пост-конфликтна реконструкция.

 

Видове завръщане

 

 

 

Завръщането не е просто движение в пространството, то е комплексен феномен, свързан с материалните условия на живот – жилище и състоянието му след години отсъствие, реинтеграцията – в трудовия пазар, образователната система, здравната система и т.н., със символни измерения като травматични места на паметта, с интеркултурните взаимоотношения с представители на общности, които може да са били от противоположната страна на конфликта и т.н. Отчитането на толкова много аспекти и условия не е възможно в класическото понятие ‘завръщане’, затова за спецификата на пост-конфликтни ситуации се въвежда устойчиво завръщане (sustainable return) (Mesic and Bagic 2010).

Завръщането е толкова ключова политика, че тя е основата за разграничение на две големи групи мигранти в зависимост от това дали го предприемат или не. Както наличието, така и липсата на тази мобилност конструира миграционни фигури. Така политиките на завръщане конструират две големи групи – на завръщащи се и на незавръщащи се. Незавръщащите се, от своя страна, се делят също на две групи (Mesic and Bagic 2010):

  • Hard. Политически невъзвращенци. Те често са участвали по един или друг начин в етническите конфликти и реинтеграцията би била трудна или невъзможна. Редица мигранти, които отказват да се завърнат, не приемат новите държави – например, сърбин, роден в Югославия, няма желание да се завърне в родното си място, което вече е друга суверенна държава – например Хърватия.
  • Soft. Икономически незавръщащи се. Те нямат приницни възражения, нито срещат непреодолими препятствия, но имат по-добри условия там, където се намират в миграция, и затова нямат жеелание за завръщане по родните места.

Щом дори незавръщащите се имат разновидности, толкова по-очаквано е за завръщащите се. Изследователите (Mesic and Bagic 2010) отбелязват три фигури:

  • Окончателен. Той е затворил кръга на принудителното разселване чрез завръщане у дома. Тази голяма група има две разновидности:
    • „Да умреш у дома“. Първата разновидност е носталгична, много възрастни придпочитат в заника на своя живот да бъдат близо до предците, роднините и любимите родни места.
    • По-лоши условия в изгнанието. Втората разновидност е по-прагматична и е свързана с липсата на интеграция на новото място, което запазва характера си на временно убежище от конфликта.
  • Временен. Тази група включва завърнали се, които принудителната миграция е направила по-мобилни и те са готови да предприемат нова – този път доброволна и трудова – миграция, ако се открият достатъчно интересни възможности.
  • Транснационален. Той възстановява връзките с родното място, но добре се е интегрирал и на новото. Това е класическият живот и тук, и там. Най-видимата форма е бизнес между двете страни, най-масовата – работа на новото място, почивка – на родното.

 

Имиграция:

срамежливата атрактивност на пост-комунистически и пост-конфликтен регион

Колкото по-ново и неочаквано е едно явление, толкова по-голям е публичният интерес към него. Броят имигранти в Албания е незначителен, нетният баланс е силно негативен -6.5 (IOM 2007), но именно с тях започва имиграционният профил на страната на МОМ (ibid).

В трудовата имиграция в ЮИЕ могат да се разграничат три групи:

  • дребни и средни, по-рядко големи бизнесмени и предприемачи и самоосигурени имигранти;
  • имигранти, наети на работа от други имигранти, от местни бизнесмени или – съвсем рядко – от администрацията;
  • висококвалифицирани експерти, консултанти, инвеститори.

Произходът на имигрантите варира от страна до страна, но обобщено би могло да се каже, че първата група се състои преимуществено от търговци и бизнесмени от арабски страни от Близкия и Средния Изток като Сирия, Ливан, палестински територии, от Китай и други страни. Представители на същите страни на произход има и във втората група, но в нея по-масово са представени и други националности – молдовци в Румъния, руснаци в България, граждани на страни от бивша Югославия в Словения. В периоди на икономически подем имигрантска работна ръка запълва някои липси: в строителството – украинци в Румъния, виетнамци в България, в текстилната промишленост – китайци в Румъния (Lazaroiu 2007: 158).

Третата група идва от ЕС, САЩ и други развити страни: всеки четвърти имигрант в Румъния е от ЕС – 24% от Италия и 18% от Испания (Dobre and Ariton 2008), същият (26%) е относителният дял на гражданите на ЕС и в Хърватия.

Търговията и ресторантьорството са основни икономически ниши, където са концентрирани много от имигрантите. В това отношение балканските имигранти в Западна Европа и имигрантите в балканските страни напълно си приличат. Висококвалифицираните професионалисти от развитите страни работят при чуждестранните инвеститори, представителствата на международните организации, като консултанти на местни институции.

Количественият израз на имиграцията[17] е доста скромен до момента: 0.6% от населението за Румъния (IOM Romania 2010), 1.4% за България (IOM Bulgaria 2010). Нейното политическо и символно значение е несравнимо по-голямо. Първото е свързано със спецификата на имиграцията в новите европейски членки и необходимостта от адаптирани публични политики. Интересният парадокс на страни с нова имиграция като Румъния и България е, че нейният профил е по-положителен от този на страни с десетилетна миграционна история: множество имигранти имат собствен бизнес и създават заетост за семействата си и за други трудещи се, мнозинството имигранти работят при други имигранти.

Символното измерение на имиграцията също е от голямо значение. За страни, напуснати от многобройни емигранти, търсещи труд и реализация в чужбина, имигрантите са носители на силното послание за атрактивност, за нови възможности.

 

 

Типове миграция и миграционни периоди

 

  Принуди

телна

Етническа Трафик Бежанци Пенсионна Емиграция Имиграция Завръщане
Етап ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ ЗБ ИБ
I + + + + + + + + +
II + + + + + + + + + + + +
III + + + + + + + + + + + +
IV + + + + + + + + + + +

 

Таблицата илюстрира, че различните видове миграция не са равномерно разпределени нито във времето, нито в двата региона. Принудителните миграции са концентрирани и в пространството, и във времето и характеризират само конфликтните Западни Балкани от първата половина на 90-те. Етническите миграции на турци от България, германци и унгарци от Румъния откриваме в същия период. България подписва Женевската конвенция през 1993 г. и едва след това започва да приема бежанци. Пенсионната миграция и миграцията на свободното време имат дълга история в Хърватия, радваща се на мек климат и красиво крайбрежие. Тя е нов феномен в България и Румъния и е повече зависима и от кризата, и от неразвитостта на политиките на прием на тази позитивна миграция – след зараждането на интереса на британци към малките селища в България и възходящата тенденция в началото на 10-те, дойде разочарованието от неразвития и некоректен пазар на недвижими имоти и отливът през последните години. Завръщането – и от принудителна, и от доброволна миграция – започва не едновременно, а след пика на емиграционните вълни.

Миграционната панорама очертава две тенденции:

  • Намаляване диверсификацията на формите на миграция. В края на анализирания период те са по-малко отколкото в началото.
  • Нормализиране на миграционните потоци и преход от конфликтни към регулярни форми.

 

Национални миграционни модели

Всяка страна има уникален миграционен профил и модел. Моята задача е да разположа това разнообразие по аналитични оси и да го синтезирам в типология. Сред пъстротата на миграционния опит на отделните страни бих откроила четири типа:

  • Пост-конфликтен . Елементи от него намираме в повечето страни от бивша Югославия, но е най-проявен в БиХ;
  • All inclusive– с този образ назовавам миграционния профил, в който има от всички видове миграция и то по много. Типичен представител е Албания;
  • Нов емиграционен ‘шампион’. Страната, привличаща най-много вниманието на европейската общественост със значителната си и интензивна миграция, безспорно е Румъния.
  • Имиграционен. Първата страна в региона, която осъществява преход от емиграция към трудова имиграция, е Словения.

Следващите кратки анализи не си поставят нереалистичната задача да представят подробно и изчерпателно респективните страни, а да откроят тези елементи в техния миграционен профил и политики, което ги прави представители на отделен модел.

Пост-конфликтен модел: Босна и Херцеговина

Не случайно страната, в която миграционната политика е свръхинституционализирана, е БиХ: в 14-те правителства има министерства за бежанците и завръщането (МВнР БиХ 2010). Не случайно именно в БиХ отговорната национална институция носи името Министерство на човешките права и бежанците. Страданието на народа на БиХ, платил най-високата миграционна цена на конфликтите и войните в бивша Югославия, изисква институционални – и национални, и международни – контрабаланси.

Другият логичен и очакван факт е, че десетилетието след Дейтънското споразумение в центъра на миграционната политика е завръщането от изгнание. За този период се завръщат около 50% от бежанците и ВРС (Marinkovic 2007), след това заавръщането продължава, но съвсем слабо. Много от бежанците предпочитат да останат в държавите, където етническата група, към която принаджлежат, e мнозинство (Mirocvasic 2003).

Завръщането не винаги е гладък процес: някои бежанци биват връщани от държави, които отказват повече своето гостоприемство, но няма жилищни и други условия, които да позволят завръщането по родните места. 60% от върнатите от Германия бежанци биват заселени не в родните им села и градове, което води до промяна на техния бежански статут в статут на разселени (Marinkovic 2007: 65).

Днес могат да се очертаят две тенденции: едната е окончателното затихване на завръщането.[18]Другата е въвеждането на по-високи критерии, по които международната общност оценява неговите резултати. Използва се понятието устойчиво завръщане (Mesic and Bagic 2010) , което по-експлицитно го обвързва със справедлив достъп до труд, жилище, здравеопазване.

И двете тенденции илюстрират приближаване към края на миграционен модел, белязан от насилствени преселения, и прехода към нормален емиграционен модел. Гражданите на БиХ са сред най-мобилните в Европа, те представляват най-голямата имигрантска група в Словения, третата в Австрия и петата в Швеция (B&H Ministry of security 2010). Емигрантите достигат 1 350 000 (ibid) от население, което е впечатляваща цифра спрямо население от 3.8 млн (IOM B&H 2010).

Ще завърша с една изключително любопитна тенденция. През последните години силно спада атрактивността на традиционно най-престижната дестинация – САЩ (от 15 000 емигранти през 2000 г. на 3 789 през 2006 г.) и изключително се увеличава привлекателността на Словения: миграцията към съседната балканска страна нараства над 6 пъти (от 2016 емигранти през 2000 г. на 12 477 през 2007 г. (B&H Ministry of security 2010: 64). Този факт може да се тълкува и символно като помирение с региона и като положителна оценка на възможностите за трудова реализация, които той предлага.

All inclusive’: Албания

‘Страна на път’ (Carletto et al 2006 ), ‘лаборатория за изследване на миграцията и развитието’ (King 2005 ), ‘нов миграционен ред’ (Van Hear 1998), ‘значителен и уникален случай’ (Vulnerati 2007) – многоброни са метафорите и определенията, с които изследователите се опитват да уловят спецификата и уникалността на страната, която след дълги десетилетия патологична затвореност така неудържимо се е устремила към миграцията.

Ръсел Кинг (King 2012: 4) разказва следната история: на Параолимпийските игри в Лондон през септември 2012 г. участва само един албански атлет, който се състезава с управлявано само с ръце колело. Големият миграционен изследовател очевидно е впечатлен не само от спорните постижения на атлета колкото от миграционната му история. Хаки Доку емигрира в Италия в началото на 90-те години, започвайки работа в строителството и както стотици хиляди други мигранти попада в неформателната икономика. Един ден пада, тежко наранява гръбначния си стълб и завинаги остава парализиран. Благодарение на приятели и в Албания, и в Италия се възстановява. Пак благодарение на голяма солидарност успява да се сдобие с много специално колело за 7 000 евро и да убеди албанските власти да се регистрират за параолимпийските игри, на чието откриване той гордо и соло носи родното знаме.

 

Тази история казва много неща за съвременните миграции: очевидната нужда на ‘зрели’ икономики от евтина мигрантска ръка, несигурноостта и опасността, неизбежни при тази тежка ръчна работа в неформалния сектор; трудностите да си дълги години чужденец от бедна страна (Хаки няма италианско гражданство, макар да живее в Италия 15 год.) и продължаващата международна изолация на страна като Албания на периферията на Европа (King 2012: 4).

 

Тази история би могла да се случи в която и да е балканска страна, но и няма контингетност в нейното ставане именно в Албания. Миграцията е едно от най-значимите социални и икономически явления, белязващо драматично пост-комунистическото развитие на Албания. Една четвърт от албанското население напуска страната след 1990 г. наред със значителна градско-селска миграция (IOM 2007: 23, Vulnetari 2007). Характеристиките на изследователи и международни организации като МОМ въвеждат в първите два аспекта на албанския модел: огромната численост – всеки четвърти албанец е мигрант; както и дълбокото социално-икономическо въздействие. Променя се самата структура на албанското население. От една страна, Албания е с положителен демографски ръст, един от най-високите в Европа. От друга страна, емиграцията е възрастово и джендър селективна и това поражда две отрицателни последствия: намаляване относителния дял на младежите в трудова възраст; ускоряване остаряването на албанското население[19] (Vulnerati 2007). Демографският дисбаланс е сериозен проблем. Също толкова сериозен е социално-икономическият дисбаланс: трансферите са три пъти повече от преките чужедстранни инвестиции и почти два пъти повече от чуждестранната помощ (IOM 2007). Центърът на развитие се измества от страната към нейната диаспора: „Нараства значението на диаспората за растежа и социално-икономическото развитие на страната” (Vulnerati 2007: 76).

Друго измерение на албанския модел е пъстротата на миграционните форми. Тя е малка страна, произвеждаща многоброен трафик. Ярко проявена е и двойката ‘нерегулярна миграция – насилствени връщания’: няколко десетки хиляди албанци са върнати от европейските страни[20] (IOM 2007). Специфично за албанския опит са и някои ‘екзотични’ форми като 5 000-те албанци, потърсили убежище в западни посолства в Тирана (юни-юли 1990); екзодът с кораби към Италия; вълната мигранти в резултат на кризата на финансовите пирамиди (Vulnerati 2007: 76).

Има западни представи за балканските миграции като ‘балканизирани’: екзотични, по-често нерегулярни, многобройни и като форми, и като численост. Албанските миграции често се възприемат като тяхна най-близка илюстрация.

Нов емиграционен ‘шампион’:Румъния

Видими, но не многобройни – така френската изследователка от румънски произход Дана Диминеску резюмира румънската миграция в ЕС само преди десетилетие. (Diminescu 2004). Времето засили първата характеристика и направи невалидна втората: румънските имигранти в ЕС са 2.5 – 2.7 млн. Само в Италия те наброяват три четвърти милион през 2008 г. – 796 000, два пъти повече отколкото в предходната година. Напълно симетрична е ситуацията в Испания: 797 000 (OECD 2010).

Румънската емиграция (Dobre and Ariton 2008, Lazariou 2007) в голяма степен синтезира особеностите на югоизточноевропейските потоци навън. Тя най-добре се обяснява чрез неокласическата икономическа теория, която има два концептуални центъра: различията в заплатите и географските разлики в предлагането и търсенето на работна ръка (Borjas 1989). Румъния се характеризира и със свръхпредлагане на работна сила, и с ниски доходи (Dobre and Ariton 2008: 188). Два външни европейски фактора облегчават и умножават миграционните потоци: отварянето на Шенгенското пространство през 2001г. и европейското членство през 2007 г.

Румънският случай илюстрира две от предимствата на емиграцията за изпращащите страни: намаляване натиска върху местния пазар на труда и трансферите. Румъния никога не достига нивата на безработица на съседните източноевропейски страни, като от 10.04% през 1997 г. тя пада на 4.1% през 2007 г. преди кризата (Dobre and Ariton 2008: 185). През 2010 г. румънският президент Траян Бъсеску[21] атрактивно синтезира двете предимства, като призова емигрантите да не се връщат, защото страната има нужда от парите, които пращат в родината,[22] а и няма работа, която да им предложи.

Румъния илюстрира апетита на юго-източно-европейците за емиграция, който европейската интеграция и свободното движение на работна сила стимулира.

Икономическите миграционни теории аргументират, че докато съществуват значителни различия в доходите и качеството на живот, трудовата мобилност ще продължава да привлича множество граждани на нови или бъдещи членки на ЕС.

Имиграционен модел: Словения

Преходът от емиграция към имиграция повишава политическото самочувствие на страните и дискурсите за имиграцията често изпреварват нейното стабилно и количествено значително изражение. Страната, където реалността се доближава до дискурсите, е Словения. Нетният баланс на Словения е 2.2 (по данни на МОМ, 2010). Процентът на чуждото население започва да достига европейски стойности: 8.1% ( по данни на МОМ, 2010). Процентът на имигрантите в работната сила е още по-висок: 10%. Гражданите от други страни-членки на ЕС са малко – 0.2% от населението (Vasileva 2009: 3) , но относително повече отколкото в България и Румъния.[23]

Два аспекта трябва да бъдат откроени: ярко изразеният регионален профил на имигрантите и регионалната политика на Словения. По данни на Евростат, от петте топ чужди националности, четири са от бивша Югославия: 47.3% от всички имигранти са от БиХ, 20.1% – от Сърбия, 10.9% – от Македония, 10.2% – от Хърватия (Vasileva 2009: 5). 95% от разрешителните за работа са на граждани от бившите югославски републики, преобладават тези от БиХ.

Регионалната миграционна политика на страната има две измерения: двустранно и многостранно. Словения има сключени споразумения със Сърбия и БиХ за наемане на техни граждани, вероятно след кризата ще продължи установяването на подобни споразумения. По-амбициозната цел е да провокира дебати относно създаването на зона за свободно движение на работна сила в Западните Балкани в периода преди присъединването на държавите от региона към ЕС (Vasileva 2009).

Примерът на Словения е интересен в две прспективи: регионализация и европеизация. Страната се характеризира с интензивна регионална миграция, която се подкрепя[24] и от активната политика на държавата по отношение на останалите страни от бивша Югославия.

Словения води в балканските версии на средиземноморския модел на преход от емиграция към имиграция. Именно той е магистралният път за туширане на балканската специфика и за постепенно придобиване на европейски миграционен профил.

***

Не съществуват, разбира се, чисти модели, както няма и страни, принадлежащи само на един модел. Във всички страни има трудова имиграция, както и високи стойности на трудова емиграция. Хърватия би могла да се характеризира като смесен тип между БиХ и Словения, както – в различни пропоции – Македония и Сърбия. България е близка до миграционния профил на Румъния, но в умален вариант. Времето ще покаже как ще изкристализират миграционните модели на Черна гора и Косово.

 

Тенденции:

от извънредни към нормални потоци

Ако поема невъзможната задача да изразя с една дума комплексните, противоречиви и разнообразни балкански миграции в началото на XXI век, тя би била нормализация. Тя приема различни изрази, аз ще откроя пет ключови тенденции (Krasteva 2010):

  • От насилствени миграции към завръщане. Конфликтите и войните в бивша Югославия произведоха много вътрешноразceлени лица и бежанци. Години по-късно, завръшането все още е ‘незавършен бизнес’ (Bobic 2010). Много бежанци никога няма да се завърнат по родните си места, защото те не са вече същите и междуетническите отношения и баланси са се променили. Завръщането обаче е реална и жизнена алтернатива.
  • От етническа към икономическа логика. Етническите миграции – втори по обхват след насилствените – са важен елемент на потоците в края на 80-те – началото на 90-те. Десетилетие по-късно същите населения може да заминават за същите дестинации, но логиката вече не е етническа, а икономическа. Характерна илюстрация са българските турци. В навечерието на промяната през лятото на 1989 г. около 350 000 биват експулсирани в Турция от българските комунистическите власти. По-късно икономическите трудности тласкат много представители на най-голямата малцинствена група в България да потърсят трудова реализация или в Турция или в Германия, както теорията на мрежите предсказва.
  • От масова емиграция към временна и циркулярна миграция. Берачки на ягоди в Испания, които се завръщат през зимата в родната страна, строителни работници, които работят в чужбина, а семействата им са у дома; висококвалифицирани експерти, преминаващи от една работа на друга, независимо от страната – временната и циркулярна миграция приема разнообразни форми. Тя обхваща днес всички професии – от сезонните работници до експертите. Завръщането се утвърждава като нормален елемент от плановете за трудова мобилност. Повече от половината (60%) кандидати да емигрират са категорични, че възнамеряват да го направят само за няколко години (Gallup 2009).
  • От емиграция към имиграция. Босненци, сърби, македонци в Словения, австрийци, германци, холандци в Хърватия, китайци почти навсякъде, руснаци в България, молдовци в Румъния, имиграцията в ЮИЕ е факт. Привличащите фактори са в широката гама от мекия климат и красота на адриатическото и черноморското крайбрежение до относителни ниските цени на недвижимите имоти в България и Румъния, до икономическите ниши в относително младите пазарни икономики. Емиграцията все още преобладава над имиграцията, но европейската интеграция може да преобърне ситуацията, както това вече става със Словения. Средиземноморският модел, който трансформира Испания, Италия и Гърция от емиграционни в имиграционни страни само преди две-три десетилетия, би могъл да се реализира в редица балкански страни (Krasteva 2010: 10 – 11).
  • От диверсификация към конвергенция на балканските миграционни модели. В началото на 90-те години наблюдаваме противоположни тенденции и миграционни профили в Западните и Източните Балкани. Западните Балкани рязко политизират миграцията, която става функция на конфликтите, войните и етническото прочистване. Този драматичен обрат се случва след дългогодишна отвореност на Югославия за трудова имиграция и завръщане. Източните Балкани, обратното, икономизират миграцията, която се изплъзва от политическата комунистическа логика на пределна рестриктивност. Повече от десетилетие е нужно за обръщане на тенденцията, за преход към конвергенция – и на формите, и на тенденциите на миграция. Краят на диверсификацията от началото на 90-те години, когато разделителната линия на миграционните профили минава през конфликтите , бележи временна конвергенция в средата на настоящото десетилетие на националните миграционни профили, преди да се очертават новите разделения, свързани с европеизация на миграцията.

 

Заключение

Да търсиш работа, не убежище.

Да търсиш работа, а не убежище. Трудовата миграция, работата и по-високото качество на живот като топ причина на човешката мобилност е огромно постижение за последните две десетилетия както за излизащите от затворени общества страни като Албания, България, Румъния, така и за следконфликтните и следвоенни държави от бивша Югославия. Това е първото положително заключение.

Второто е възможността Източните и Западните Балкани да се разглеждат като единна аналитична единица. Преди две десетилетия това беше почти невъзможно, двете части на региона се развиваха в противоположни посоки: преход от затвореност към отвореност, както и от политически към икономически миграции в България, Румъния, Албания; точно противоположният преход в бивша Югославия от отвореност към конфликти и принудителни разселвания. Настоящето десетилетие осъществи конвергенция на миграционното развитие в двете части на региона.

Днес трудовата миграция е централна във всички национални миграционни модели в ЮИЕ и по отношение на всички потоци – и навън, и навътре.

Кризата произвежда по-малко положителни заключения. ЮИЕ е сред най-засегнатите региони в света, но все пак не достига тежкото състояние на най-пострадалите страни в ЕС. Въздействието на кризата върху миграцията е предимно по отношение намаляването на потоците навън, все още не в пораждането на големи потоци на завръщане.

Трудовата емиграция все още категорично преобладава над имиграцията с изключение на Словения, но значението на имиграцията като вероятен център на миграционните модели в средносрочно бъдеще се увеличава.

Не е в обозримо бъдеще, но е предвидим хоризонт, когато гражданите от ЮИЕ ще чевстват края на ‘балканизацията’ на миграцията и ще приветстват новия образ на атрактивен и гостоприемен регион.

[1] Издавано от Brill и на което имам честта да бъде главен редактор.

[2] Други автори въвеждат Южните Балкани – Албания, Македония, България, Гърция и Турция (Vermeulen van Boeschoten and Baldwin-Edwards forthcoming), което илюстрира конструирането и артикулирането на балканския миграционен феномен не толкова съобразно геополитически, колкото предимно съобразно теоретични съображения.

[3] В последния Геополитически атлас на Балканите (Cattaruzza et Sintes 2012) освен изброените страни е включена и Гърция. Миграционният й профил е част от средиземноморския мигационен модел и затова страната не е включена в анализа на балканския мигационен феномен.

[4] По-подробно в Българския миграционен феномен.

[5] Колко Запад има в Изтока продължава да вълнува балканските творци и до днес. Един от най-нашумелите романи в България На Изток от Запада на Мирослав Пенков играе с тези образи и с непрестанните им смесвания и размествания.

[6] Четвъртата е временната миграция.

[7] През лятото на 1989 г.

[8] 60 000 според Bonifazi and Mamolo 2004.

[9] По-подробно в Българския миграционен феномен.

[10] Казусът Албания е специфичен, уникален микс от елементи на мигационните профили на Западните и Източните Балкани, ще бъде анализиран при миграционните профили.

[11]Ромската миграци е голямото изкючение.

[12] Както и в Унгария.

[13] Данните включват Сърбия и Черна Гора.

[14] Другите два пътя на трафика са: от Русия и балтийските страни през Полша и Чешката Република до Австрия и Германия; от Украйна през Полша, Словакия и Унгария до Австрия и Германия.

[15] Изследването на Gallup е за ЗБ.

[16] По-подробно в Българския миграционен феномен.

[17] В данните на МОМ няма разграничение между трудова и нетрудова имиграция. По-високите стойности в страните от бивша Югославия : 5.3% за Сърбия (IOM Serbia 2010), 15.9% за Хърватия (IOM Croatia 2010) се дължат на големите преселения.

[18] Сходни тенденции има и по отношение завръщането на сърбите в Хърватия (Mesic and Bagic 2010).

[19] Относителният дял на населението под 15 години намялава от 33% на 29.3% за периода 1989-2001 г. , докато това над 65 г. нараства от 5.31% на 7.5% (Vulnerati 2007: 76).

[20] 42 254 до 2006 г. (IOM 2007).

[21] Труд, 10.08.10

[22] Румъния е най-големият нетен получател на трансфери в ЕС. Като дял от БВП тя отново е начело на класацията заедно с България. В същото време спадът от 42% на румънските трансфери през 2009 г. значително превишава средноевропейския – 18% (Comini and Faes-Cannito 2010).

 

[23] Според данните на Евростат, гражданите от ЕС в България и Румъния понякога остават статистически невидими – 0.0% от населението (Vasileva 2009: 3).

[24] Държавната политика, естествено, държи сметка за икономическата конюнктура: па време на кризата бива премахната сезонната работа за чужденци в строителството, ресторантьорството и туризма (МВнР 2010, сравка за Словения).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s