Поклонничество и постсекуларизъм

Секуларизъм и поклоничество – противоположни понятия, паралелни процеси.

Докато пиша този пост, попадам в Музея Unterlinden в Колмар, Франция. Докато всички с основание се прехласват по средновековиня шедьовър Retable d’Issenheim , аз не мога да се откъсна от предизвикателната композиция на Adel Abdessemed.  Противоречията на неговия разпнат Христос – между висотата на темата и ‘ниския’ материал (бодлива тел), между уникалността на Спасителя и умножаването му в творбата, между сакралността на разпятието и орнаменталността на заглавието (‘Декор’) – илюстрират пъстрата, променлива, противоречива природа на поклонничеството.

 

Ще се опитам да я уловя през три перспективи. Каква е плеядата понятия, с които мислим поклонничеството? Какво е поклоничеството? Какви са източниците на неговата магия?

 

Каква е плеядата понятия, с които мислим поклонничеството?

Поклонничеството е мобилност. Дали отпраща към нео-Средновековие или към глобализация би било предмет на друг анализ. Тук ще го разположа на пресечната точка с миграция през призмата на понятията религиозна идентичност, мултикултурализъм, постсекуларизъм, национална идентичност.

Религиозната идентичност, казва проф. Джон Ийд, е елемент на множествените ни идентичности. Още по–любопитно е, че в ситуация на миграция самата религиозна идентичност става множествена. По време на многогодишния си терен с имигранти в България съм срещнала впечатляващи примери на синкретизъм: китайска лекарка, която държи в кабинета си една до друга статуи на Буда и Христос; вярваща мюсюлманка, която посещава и джамия, и църква, защото „Бог е един”.

Държавата управлява религиозните идентичности по два начина: френският модел на laicite разделя радикално държавата от религията, за да намали напраженията между различните конфесионални общности и да позволи на всеки гражданин, независимо от вида религия или липсата на вяра, да се чувства еднакво третиран. Училището е едно и единно; който иска религиозно обучение, посещава неделни курсове или частни училища. На другия полюс – мултикултурализмът – отваря публичното пространство за религиозните идентичности.

Периодично възникващите у нас искания за обучение по религия пропускат централния въпрос, а именно, че въвеждането му не е равнозначно просто на включването на нова дисциплина, силно акцентираща върху върху морала във време на дефицит на ценности, а предполага радикална смяна на модела. А радикална смяна на модела изисква просветени елити, отговорни граждани и обществен консенсус.

Поклонничество и постсекуларизъм са сиамски близнаци: поклонничеството е един от най-видимите изрази на постсекуларизма; постсекуларизмът е средата на възраждане, засилване, модифициране на религиозната идентичност, която благоприятства постсекуларизма.

Интересни са взаимоотношенията постсекуларизъм – демократизация. В България – както и в редица източноевропейски страни с емблематичния контрапример на Полша – постсекуларизмът следва демократизацията, в Китай я предхожда. С интерес наблюдавам китайските власти, които дискретно, но мощно стимулират неоконфуцианството. С двойното позитивно облъчване – от огромни народни маси, изтощени от комунизъм и корупция и търсещи морални опори; от власти, декларативно секуларни, но дискретно търсещи източници на обновяване – неоконфуцианството преживява истински разцвет.

Религия и миграция се пресичат и в една изключително наситена точка – националната идентичност. Имах късмета да присъствам на празничен пикник за Първи май на румънската общност в Нант, организиран от православната църква. Напълно светски празник, напълно светски празнуван – барбекю в парка, музика – от ромска до румънска, свещеникът с дънки и маратонки весело ритащ футбол с малчуганите. Същото празнично и доста светско излъчване имаше и празнуването на Великден – то, разбира се, беше в църквата и свещеникът беше в свещенически одежди, и службата беше дълга и по канона, но хората бяха дошли с вкусни ястия, да се водят с приятели, да побъбрят, да се почувстват сред свои. Църквата в миграция става топусът на общността, средището, съединението.

Какво е поклоничеството?

• Идентичност.

Неотдавна с група блестящи млади изследователи и приятели бяхме в Бургос – една от последните точки по маршрута Сантяго ди Компостела. Там поклонниците са част от градския пейзаж – по двойки, в групи, единично или в дълга нишка. Подарихме си една тематична вечер: всеки разказа роман на тема покколничество.

Моят е на един от любимите ми автори David Lodge. Главният персонаж отива при психоаналитик, който го кара да раздели лист на две части и във вяка да отговори на въпроса: Какво върви – съответно, не върви – в моя живот. Списъкът в първат ачаст е впечатляваващ: имам повече пари отколкото мога да похарча; имам признание и успех; сценариите ми се харесват и телевизиите се надпреварват да ги купуват; мога да работя толкова, колкото искам, и да почивам, когато и където пожелая; спортната ми кола е супер; съпругата ми е страхотна, чувствена и разнообразна; любовницата ми е интересна; децата не ми създават проблеми… Във втората част има само едно изречение: почти непрекъснато съм нещастен. Въпросният персонаж решава да тръгне по пътя на Сантяго ди Компостела – съвсем по светски, със спортната си кола, без лишения и изтощение. Но поклонническият път е специален път и не се оставя да бъде сведен до баналност и безличност. Срещи, обрати, малки чудеса…: религията не се възстановява, скепсисът остава, но личността се възстановява.

• Ваканция

„Да, разбира се, че съм вървяла Сантяго ди Компостела, споделя испанска колега. Чудесен начин за прекарване на ваканцията: вървиш, влизаш във форма, общуваш. Винаги има хора, сигурен си, че ще имаш интересни срещи”.

Ваканция – спорт – комуникация: друга форма на употреба на поклонничеството.

• Туризъм

И на Света гора в Родопите, и в много родни манастири съм срещала ентусиазирани дами в трета възраст. „Събирам пари от пенсията и щом свещеникъм каже къде, тръгвам. Знаеш ли колко манастири вече съм разгледала”.

Бог за много бг баби – безспорен – и единствен – стимул за туризъм.

• Политика

Самият Европейски съюз, подчертава Джон Ийд, стимулира поклонничеството. Защото е един от симпатичните изрази на мобилност и меко преминаване на границите, не предизвикани от двусмислената логика на пазара, а вдъхновени от духовност и идентичностни търсения.

Кои са източниците на магията на поклонничеството?

Какво кара съвременният high tech ‘свързан’ индивид да поеме по пътя на поклонничеството? Два елемента на отговор в този кратък коментар.

• Потребност от омагьосване

Постмодерният човек се умори от разомагьосването на модерността, униформизиращата глобализация, плоската рационалност на пазарите и арогантността на неолиберализма. И иска отново да отвори пространство за въпроси, търсения, себепостигане.

• Магията на пътя

Не спирам да наблюдавам нестихващия интерес към „По пътя” на Керуак – нови издания, нови трансформации като новия филм на .Walter Salles на току-що завършилия фестивал в Кан. Нуждата от път непрестанно и с неотслабваща сила подхранва вниманието към творбата с емблематичното заглавие.

Поклонничество е и пристигане, и път, и целта, и дългото движение към нея.

Магията на поклонничеството е не толкова в чудото на мястото, колкото в чудото на пътя като възможност, надежда, отвореност, хоризонт.

 

Това са някои от мислите, които споделих на дебата в Червената къща (21 май 2012) след чудесната лекция на проф. Джон Ийд от Лондон, дългогодишен изследовател на поклонничеството.

 

Снимките са:

–          От Décor на Adel Abdessemed, изложена в Музея Unterlinden в Колмар, Франция, май 2012 г.

–          от Катедралата в Бургос и от изложба на съвременното религиозно изкуство в нея през април 2012.

 

Реклама