Навлизаме в парадоксален период – пост-демокрация. Пост-демокрацията не е не-демокрация, нито анти-демокрация. Тя е противоречивото състояние, в което институциите на демокрацията продължават да съществуват, но все повече се превръщат в празна черупка, защото биват изпразнени от съдържание, а двигателят и динамиката на демократичния процес напускат демократичните институции и се преместват другаде, в тесни кръгове на икономико-политически елит (Crouch 2004, Krasteva et al 2017). Колин Крауч дефинира пост-демокрацията чрез две характеристики – изборите като стриктно контролиран спектакъл и политиката като представляваща не общи и публични, а тесни и частни интереси: “Изборите със сигурност се провеждат и могат да сменят правителства, но публичният електорален дебат е строго контролиран спектакъл, мениджиран от конкуриращи се екипи от професионалсти – експерти в техниките на убеждаването и разглеждащ малък набор от теми, избрани от тези екипи. Зад този спектакъл на електоралната игра политиката в действителност е формирана във взаимодействие между правителствените елити и елити, които представляват частни бизнес интереси“ (Crouch 2004: 4).
Анализът на концепцията на пост-демокацията надхвърля целите на настоящия текст. Тя е въведена като продуктивна аналитична перспектива, в светлината на която ще бъдат интерпретирани и тееоретизирани резултати от изследването на европейските ценности. Пост-демократичната перспектива позволява ценностите и нагласите да се анализират в динамичното им взаимодействие и взаимно влияние с трансформациите на пост-комунистическата демокрация (Minkenberg 2015).
Преминаваме от пост-комунизъм не към консолидирана демокрация, а към пост-демокрация – това е тезата на настоящия текст. Тя ще бъде обоснована с шест аргумента.
Текстът е от колективния труд под съставителството на проф. Георги Фотев
ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ. Новата констелация
София:Изд на НБУ, 2019, 161-179.
Пост-демократичното изпразване на демокрацията от съдържаание не е от страна на гражданите
Множество резултати илюстрират демократичните нагласи на блгарските граждани, ще посоча три от тях.
Изключително високо одобрение на демокрацията като политическа система: 52.9% я считат за много добра, 40.4% – за доста добра. За 93.3% от българските граждани демокрацията е безалтернативна.
Доверие в демократичната система
| Много добра | Доста добра | Доста лоша | Много лоша | |
| 2008 | 25.8% | 54.3% | 15% | 4.9% |
| 2018 | 52.9% | 40.4% | 5.3% | 1.4% |
Високо демократично разбиране за демокрацията и за ролята на гражданите в нея. На много висок полюс на одобрение (9 от скала от 1 до 10) българските граждани поставят твърдението „Хората избират чрез свободни избори кой ще ги управлява”. Значително по-слаба, две пъти по-ниска (4.6 от 10) е подкрепата на твърдението “Хората се подчиняват на управляващите”. Делегирането на власт не се разбира като подчинение, а като обосноваване на демокрацията отдолу, чрез активната роля на гражданите при селекцията на елитите.
В отношението граждани–държава гражданите ценят защитните пояси: “Гражданските права защитават хората от потисничеството на държавата” (8 от 10).
По-стабилният център на българската демокрация не е в България, а в Брюксел
Ще илюстрирам това твърдение с три парадокса.
Доверието в европейските институции стабилно превишава доверието в българските институции[1]
В каква степен имате доверие в Европейския съюз?
Скала от 1 до 4, където 1 е никакво доверие, а 4 – много голямо
| 1999 | 2008 | 2018 |
| 2.37 | 2.60 | 2.57 |
Въпреки нарастващото кресчендо на множеество анти-европейски дискурси, положителните нагласи към ЕС остават относително устойчиви. Анти-дискурсите – анти-Брюксел, анти-роми, анти-мигранти, анти-ЛГБТ и т.н. (Krasteva 2016, 2017) – имат мощна перформативна сила и формират множество и силни негативни нагласи, които ще бъдат анализирани в следващите аргументи. Тази перформативност още повече подчертава българския европейски парадокс: независимо от нарастващия евро-скептицизъм и евро-критицизъм на множество лидери, партии и политици, про-европейските нагласи на гражданите сравнително слабо се понижават: от 2.60 на 2.57 за последното десетилеие. Тази резистентност има редица причини, от които тук ще скицирам две: поради недостатъчния капацитет на гражданското общество да държи политиците отговорни и отчетни, българските граждани възприемат брюкселските институции като съюзници, като коректив на политическата ни класа с трайно най-високи нива на корупция в ЕС; за разлика от управляващите, които бегло отразяват и рядко изпълняват препоръките на редовните доклади по Механизма за сътрудничество и проверка , българските граждани четат в тези доклади собствените си критики към липсата на съществен напредък в съдебната реформа, борбата с корупцията и организираната престпност.
Доверието в ЕС е съвместимо с ярка българска идентичност, а тя се споделя и цени от огромното мнозинство (84.1%): 47.7% се чувстват много горди, че са български граждани, 36.4% са горди с националнат си принадлежност.
Интересен парадокс на динамиката на европейската и българската идентичност са мобилните българи – трайно установени в европейски страни или ‘установени в мобилността’. Дългогодишните ми изследвания върху миграция и мобилност показват (Кръстева 2014), че емиграцията не рядко усилва привързаността към българската идентичност, културата, езика, особено когато съхранението им не е очевидно или грижа на общността, а за тях трябва да се полагат персонални усилия – а колко големи, системни и дългогодишни са тези усилия знаят всички българи в смесени бракове и в чуждо-езикова среда.
Партиите и Парламентът биват изпразнени от капацитета и легитимността да представляват
Изключително високите стойности на недоверие към Парламента и партиите и – съответно 83.9% и 86.2% – са най-яркият аргумент за демократичните институции като празна черупка, която не представлява гражданите.
Доверие в Парламента и политическите партии
| Много голямо | Голямо | Не много голямо | Никакво | |
| Парламент | ||||
| 2008 | 2.4% | 8.9% | 35.8% | 52.9% |
| 2018 | 1.7% | 14.5% | 46.7% | 37.2% |
| Политически партии | ||||
| 2008 | 1.2% | 7.6% | 34.7% | 56.4% |
| 2018 | 2.4% | 11.4% | 44.3% | 41.9% |
Пост-демократичността на елитити и демократичността на гражданите биват ярко илюстрирани от огромното разминаване между принципното уважение към институциите и законите и дълбоката неудовлетвореност на гражданите от тяхното функциониране у нас.
Доколко важно е да уважаваш българските институции и закони?
| Много важно | Доста важно | Не е важно | Никак не е важно | |
| 2008 | 46.2% | 43% | 8.8% | 2% |
| 2018 | 60.2% | 33.7% | 5% | 1.1% |
Огромното мнозинство граждани – 93.9% уважават институциите и законите, пренебрежително малък е процентът (1.1%) на тези, за които това уважение никак не е важно. Тази висока демократична култура се засилва през последното десетилетие: процентът на респекта към законовата и институционалната основа на демокрацията нараства от 89.2% през 2008 г. на 93.9% през 2018 г.
Парадоксът между пиетета към закони и институции и липсата на доверие към действащите институции на демократичното представителство категорично демонстрира, че гражданите са убедени, че последните не ги представляват. Кого представляват партиите, щом не представляват гражданите? Концепцията за пост-демокацията дава някои отговори. Пост-демократичната партия прилича на фирма: в нея лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите (Crouch 2004). На практика пост-демократичната партия поддържа тесни контакти не толкова с вътрешния кръг на активистите си, колкото с ‘елипсата’ на ‘обръчите от фирми’: “Фирмите, които все повече се концентрират около партийното ръководство, могат да осигурят на партията парите за националната – най-вече медийна – кампания, която все повече замества местните активисти за осигуряване на гласове. От гледна тока на партийните лидери отношенията с новата ‘елипса’ са много по-лесни и възнаграждаващи отколкото със старите кръгове на активистите …. и техния аматьорски ентусиазъм” (Crouch 2004: 74).
Защо българските граждани изпразват представителите си от легитимността да ги представляват? В останалата част на статията ще отговоря на три стъпки: защото политиците изпразват 1/българското обществено мнение от изконни български ценности; 2/българските партии от европейските ценностии на съответната европейска партийна фамилия и идеология; 3/политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност.
Драматичен пробив в темпоралността на толерантността
Една от най-драстичните прояви на безотговорно олекотяване от страна на множество политици на фундаменталната ценностна основа на демократичната политическа култура е по отношение на толерантността. Тя приема парадоксалната форма на пробив в темпоралността на толератността.
Толерантността присъства в миналото и в бъдещето, а безотговорни съвременни политици все повече я изваждат от настоящето. Толератността на българския народ е втъкана в колективната памет, която героизира спасяването на българските евреи от българските земи по времето на Втората световна война, която тачи приемането на арменските бежанци, търсещи нова родина след геноцида, и на руските белогвардейци, търсещи убежище от опустошенията на болшевишката революция. Всяка национална идеентичност е сплав от историческа фактологичност и митология. Българската не прави изключение: и тя селективно чете историята, героизира и т.н. За настоящия анализ е важно това, че българските граждани правят избора да вплетат толерантността в своята национална и гражданска идентичност.
Този ценностен избор е толкова съществен, че българските граждани правят силния и категоричен избор да го пренесат и в бъдещето. На въпроса „Кои от следните качества смятате, че децата трябва да бъдат поощрявани да усвояват в семейството“ толеранността и уважениетоо към другите се радват на две позитивни реакции: тя се ползва с одобрението на множество български граждани (66.7%) и този позитивен избор се утвърждава и засилва: от 63.6% през 2008г. на 66.7% през 2018г.
За кои от следните качества смятате, че трябва децата
да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?
Толерантност/Уважение към Другите
| 2008 г. | 2018 г. |
| 63.6% | 66.7% |
Темпоралността на толертността, която гражданите не успяват да опазят и защитят, е настоящето. Един от негативните резултати от изследването е спадът на приемането на Другите, който се потвърждава от множество други изследвания: процентът на гражданите, които не биха желали хора от друга раса да им бъдат съседи, нараства от 20% през 2008г. на 30.8% през 2018г. Драстично скачат дистанците спрямо имигрантите: само за десетилетие те се увеличават повече от три пъти и нежеланието да приемат за съседи имигранти нараства от 18.1% през 2008 г. на 56.1% през 2018г. Любопитна е разликата в динамиката по отношение на двата типа Другост – раса и имиграция: тя е 50% по отношение на расата и над 300% по отношение на имиграцията. Ключова причина за отликите в диахронията на дистанциите към двете фигури на Другите е политическият дискурс, който е по-пестелив по отношение на расата, но обилно обговаря имиграцията и я прави публично видима и негативно таргетирана.
Четири заключения резюмират тази парадоксална динамика:
- исторически трайния пиетет към толерантността като ключова характиристика на българското гражданство;
- перформативността на политическия език, който толкова дълбоко и за кратко време успява да срине нивата на приемане на Другостта;
- изключителната отговорност на политическите елити от разнообразни цветове за промянна демократичното ДНК на политическата култура;
- ценностната резистентност на гражданите, които искат да съхранят толерантноостта като една от ценностите, които да продължат да предават на следващите поколения.
Как стават възможни парадоксалните обрати на ценностните нагласи? Отговорите на тези въпроси авторът търси в множество свои изследвания и публикации (Krasteva 2016, 2016a, 2017) , тук ще скицирам два пост-демократични механизма, широко прилагани от политическите елити – пост-истината и пост-идеологията.
Пост-истината или изпразването на политическия дискурс от истината като ценност и дълг към гражданите за отчетност и прозрачност
Една парламентарна група[2] в рамките на броени дни взима две противоположни решения по един и същи казус. Актуалният пример, който съвпада с писането на този текст, е по отношение преференциите в Изборния кодекс, но подобни примери са по-скоро правило отколкото изключение в парламентарната практика на множество партии. Този тип на правене на законодателство и политика обезценява и обезмисля аргументативността на политическите решения: двете поредици от аргументи за почти синхронните, но протиположни като съдържание решения на един и същи въпрос, се анихилират напълно. По-съществено, те орехавяват връзката на политическия дискурс и взимането на политически решения с истината като ценност и отговорност на политиците към гражданите за прозрачност и отчетност. Осъществява се преход от истина към пост-истина. “В пост-демокрацията истината не става лъжа, но се замъглява границата с фейк, и двете лесно могат да потънат в полусянката на конспиративността“ (Krasteva 2017a). Пост-истината на пост-демокрацията съдейства за избледняване на отликата между политическа целесъобразност и не-истина, отговорност към гражданите и задкулистност.
Втората група примери са легион, ще взема един от хилядите. Български евро-депутат патетично алармира: ”В резултат от тежкия натиск върху границата и нахлуването на значителен брой нелегални имигранти столицата беше наводнена с хиляди пришълци. Градът беше изправен пред опасен социален феномен – тълпи незаконно влезли на българска територия хора…. Цели квартали бяха подложени на терор от млади мъже – мигранти…”[3].
Някои читатели вече са се пренесли в периода на бежанската криза 2015-16г., по фейкът затова е фейк, защото високомерно игнорира реалността и цитатът е 2018г. от Отвореното писмо на А. Джамбазки до МС. Ако съм избрала този случай сред безбройниите фейк, то е защото, парадоксално, в случая фейк е опроверган не от разследващи журналисти или компетентни анализатори, а от лидера на Джамбазки и ВМРО, вице-премиера Красимир Каракачанов: “Направих проверка през Агенцята за бежанците, капацитетът на лагерите за мигранти е едва 11% запълняемост. Нови хора не са постъпили, за разлика от 2016 г., когато капацитетът е бил пълен до 103%.”[4]
Ако фейкът е толкова любим на политиците, то е поради изключителната му перформативност, поради мощната му сила с ‘думи да прави неща’ (Austin 1975) и да създава нагласи[5]: ако средно за ЕС 57% нямат нищо против да работят и да се познават с мигранти, в България едва 15% биха приели мигрант да им бъде колега, лекар, съсед. Важен индикатор за негативните нагласи е разминаването между реалния процент мигранти в населението и представите за присъствието на мигрантите. България е сред страните с най-нисък процент имигранти в ЕС – 2%[6] [7], но българите са сред най-преувеличаващи този процент: те вярват, че 11% от населението на страната са имигранти, тоест преувеличават реалното им присъствие 5.5 пъти. Казано по друг начин, те приемат за реалност ‘тълпите от мигранти’, ‘бежанските вълни’ и всички други апокалиптични дискурсивни фигури на политическия дискурс. Толкова съществено разминаване между реалност и нагласи се дължи както на грандиозния фейк, така и на два други фактора, ловко манипулирани от политическия дискурс – липсата на контакт и липсата на информация. Огромното мнозинство български граждани – 90%[8] – не познават мигранти, не са срещали и не са разговаряли с тях. Няма стремеж или желание липсата на опит да бъде компенсирана със знание, напротив, едва 17% имат някакви знания по въпроса.
Генерализирането на фейк и пост-истина в политическия дискурс произвежда множество негативни резултати, от които за целите на настоящия анализ ключови са два. И двата приемат формата на парадокси.
- Осъществява се пробив в културата на толерантността, създавайки тревожно високи стойности на отхвърляне на Другите, дори когато те са изключително многобройни. Парадоксално, но колкото по-малоброен е негативният таргет, толкова по-ефективен е фейкът, защото няма reality check, няма личен контакт с реалността, на базата на който гражданите да преценят и евентално корегират демонизиращите Другите дискурси.
- Още по-парадоксален е вторият ефект. Колкото повече гражданите вярват на фейк по отделни въпроси, толкова хо-малко вярват на самите политици. Краткосрочният ефект е дългосрочен дефект. Електоралното напомпване, вкарването на няколко депутата в повече, се плаща в перспектива с огромна демократична цена.
И двата парадокса ерозират демократичността: първият, чрез подриване устоите на демократичната политическа култура, вторият, чрез засилване основателното недоверие на гражданите към политиците поради генерализирания фейк.
Пост-идеологията или изпразване на българските партии от европейските ценности на съответната европейска партийна фамилия и идеология
Най-яркият пример е БСП, която заема не просто различни, а противоположни позиции спрямо европейката си фамилия – Партията на европейските социалисти: и по отношение на Истанбулската конвенция, и по отношение на миграцията, и по отношение на цялостния си идеологически имидж. ПЕС е класическа мейнстрийм умерена партия с прогресистка платформа, БСП под лидерството на Корнелия Нинова се превръща в крайно нацоналистическа ксенофобска неумерена партия, предпочитаща екстремността и в политическя дскурс, и в политическата практика – бойктиране на Парламента без съществени политически основания. Тази идеологическо-политическа ‘шизофрения’ на българска партия с платформа, радикално различаваща се от тази на европейската си фамилия, поражда пъстра палитра парадокси, от които ще откроя два – електорален и ценностно-политически:
- за кого да гласуват българските избиратели на европейските избори, на които те трябва да изберат български евро-депутати, които да изпълняват програмата на европейската партия.
- как политически да бъдат представени гражданите, които споделят ценностите на европейската социал-демокрация.
Определям като пост-идеология разминаването между номиналната, декларирана в названието на партията, идеологическа принадлежонст и ценностното ядро на съответната идеология. Пост-идеологията на определени български политически лидери и партии е още една причина за изпразване на представителите от легитимността да представляват гражданите, които споделят съответната идеология.
От пост-комунизъм към пост-демокрация
В началото на пост-комунизма граждани и политици еднакво се учеха на демокрация.
Гражданите усвоиха два урока – социален и демократичен. Социалният урок се изразява в откъсване от етатисткия етос и формиране на индивида като актьор. Гражданите стават все по-автономни и отговорни, решителни и упорити. Чувството за отговорност е топ ценност, която се споделя от огромното мнозинство български граждани (83%) и която е във възходяща тенденция: за последното десетилетие значението й като ключово качество, в което трябва да се формират бъдещите поколения, нараства с 3.4% – от 79.6% през 2008 г. на 83% през 2018 г. Отговорност се римува със способност системно да отстояваш позиции. Pешителността, постоянството и упоритостта също се подреждат високо в скалата на качествата, с които младите да градят бъдещето, и значението им нараства с 4.3% – от 63.3% през 2008 г. на 67.9% през 2018 г.
За кои от следните качества смятате, че трябва децата
да бъдат поощрявани да усвояват в семейството?
| 2008 г. | 2008 г. | Увеличение в % | |
| Чувство за отговорност | 79.6% | 83% | + 3.4% |
| Решителност, постоянство,
упоритост |
63.6% | 67.9% | + 4.3% |
Ценностната инвестиция в бъдещето – формирането на младите като решителни и отговорни граждани – дава плодове и в настоящето: гражданите все по-малко разчитат на държавата и все повече взимат живота си в свои ръце.
Хората или държавата да носят
по-голяма отговорност за изръжката?
1 – отделните хора
10 – държавата да поеме повече отговорност
| 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | |
| 2008г. | 16.2% | 6.8% | 11.0% | 8.0% | 17.9% | 7.3% | 6.8% | 8.9% | 3.7% | 13.6% |
| 2018г. | 20.0% | 10.4% | 10.7% | 7.3% | 14.8% | 8.3% | 6.5% | 6.3% | 5.0% | 10.5% |
Етатистките нагласи намаляват през последното десетилетие: ако през 2008 г. те са 40.3%[9], през 2018 г. те са малко повече от една трета – 36.6%, спадът е с 3.7%. Увеличението на самочувствието и отговорността на гражданите е още по-значително: те нарастват с 6.6% от 41.8% през 2008 г. на 48.4% през 2018 г[10].
Доколко смятате, че имате свобода на избор и контрол
върху начина, по който протича животът ви?
По скала от 1 (никак) до 10 (в голяма степен)
| Никак | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | В голяма степен |
| 3.3% | 3.5% | 5.1% | 7.1% | 14.9% | 10.9% | 14.4% | 16.8% | 8.1% | 15.9% |
Преобладаващото мнозинство ( 81% ) от гражданите имат самочувствието и увереността, че са поели живота си в свои ръце. Този социален профил показва, че гражданите са преодолели етатистката зависимост от държавата на комунизма, преминават успешно през пост-комунизма и се утвърждават като автономни и отговорни актьори.
Големият демократичен урок, който гражданите усвояват, е гражданствеността, разбрана и пратикувана не само като принадлежност, а и като активност, ангажираност, мобилизации. Гражанствеността бива разгърната в разнообразие от иновативни форми – зелена, контестаторна, солидарна, креативна (Krasteva 2018, 2016b). Гражданските мобилизации са демократичният антидот, който запълва демократичния вакуум в политическа среда на алармиращо ниско доверие в политици, партии, Парламент. Демократичният урок, който гражданите усвояват, е високото доверие към демокрацията и ценността на уважението към институциите и законите. Политическият урок, който гражданите дават на политиците и институциите, е снемането на доверието и легитимността да ги представляват, когато те работят не за обществените, а за тесни частни интереси. Гражданите не успяват да усвоят други демократични уроци и се оказват на страната на политиците, точно когато последните ги отдалечават от важни ценности и измерния на българската плитическа култура като толерантността.
В резюме: множество граждани осъществяват прехода от пост-комунизъм към демокрация, утвърждавайки тип автономен и отговорен гражданин, който е фундаментът на либералната демокрация. Социалният профил на този гражданин е по-позитивен и по-последователен от политическия, който се оказва по-податлив на ксенофобски и екстремистки дискурси. Множество политици осъщестяват друг преход: от пост-комунизъм към пост-демокрация. Партиите приемат облика на пост-демократична партия, в която лобистите заместват активистите, а капиталите – кампаниите. Демокрацията все повече бива трансформирана в празна черупка, изпразнена от съдържание: пост-истината я изпразва от истината като ценност и от ангажимента на политиците за прозрачност и отчетност пред гражданите; пост-идеологията изпразва партиите от ценностния клъстър на съответната идеология и от отговорността към осъществяване на съответните политики.
Бих синтезирала анализа в провокативен парадокс: множество граждани – повече в социалния, но частично и в политическия смисъл – са по-често от страната на демокрацията; множество политици – са по-често от страната на пост-демокрацията.
Цитирана литература
Austin J. (1975) How to do things with words. Clarendon Press.
Crouch C. (2004) Post-democracy. Cambridge: Polity.
Krasteva, A. et al (2018) Citizens’ activism for reimagining and reinventing citizenship countering far-right populism. In: Anna Krasteva, Birte Siim, Aino Saarinen (eds) Citizens’ activism and solidarity movements. Contending with populism. Palgrave Studies in European Political Sociology, Palgrave, 2018, 265 – 292.
Krasteva A.et al (2017) Post-Democracy, Party Politics and Right-Wing Populist Communication. In: Pajnik M. and Sauer B (eds) Populism and the Web. Communicative Practices of Parties and Movements in Europe. Routledge, 2017, 14-35.
Krasteva A. (2017a) Facts will not save (the youth) from Fake. Citizenship will. In: Open democracy. https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/anna-krasteva/facts-will-not-save-youth-from-fake-citizenship-will
Krasteva A. (2016) The post-communist rise of national populism: Bulgarian paradoxes. In: Lazaridis, G., Campani G., Benveniste A. (2016) The rise of the far-right in Europe. Populist shifts and Othering. Palgrave: Macmillan, 161-201.
Krasteva A. (2016a) Re/De/Constructing the far-right youth: between the lost generation and contestatory citizenship. In: Lazaridis G. and Campani G. (eds) Understanding the populist shift. Othering in a Europe of crisis. London and New York, Routledge, 2016, 150 – 178.
Krasteva A. (2016b) Occupy Bulgaria or the emergence of postcommunist contestatory citizenship.- In: Southeastern Europe , 2016, vol. 40, N 2. 158 – 187. http://booksandjournals.brillonline.com/content/journals/10.1163/18763332-04002002
Minkenberg M. (2015) Transforming the transformation? The East European radical right in the political process. Routledge.
Кръстева А. (2014) От миграция към мобилност: политики и пътища. София: Изд. на НБУ.
[1] Анализирани в следващия аргумент.
[2] На ГЕРБ – февруари-март 2019 г..
[3] Митов, Б. Вярно или не? ВМРО: тълпи от незаконни мигранти подложиха на терор София.-Медиапул, 27.07.18. https://www.mediapool.bg/vyarno-ili-ne-vmro-talpi-ot-nezakonni-migranti-podlozhiha-na-teror-sofiya-news281977.html
[4] Ibid
[5] Проучване показа: Българите най-силно мразят мигрантите в ЕС. Днес, 17.04.18. https://www.dnes.bg/notifikacii/2018/04/17/prouchvane-pokaza-bylgarite-nai-silno-mraziat-migrantite-v-es.373784
[6] а бежанците са едва 1000-2000.
[7] Любопитна илюстрация е българската извадка на изследването за европейките ценности, 99.6% от която са родени в България.
[8] Изследване на UNHCR-България на нагласите на българското общество към бежанците констатира същия огромен дисбаланс: едва 7% граждани са срещали бежанец или търсещ убежище, а 93% – не.
[9] Отговорите от 6 до 10.
[10] Отговорите от 1 до 4.
Anna Krasteva 