Дигиталният гражданин – политическият проект на Интернет революцията

Всяка технология има своя политически проект (Wolton 2002). Печатница се римува с Реформация. Словото на Лутер не би имало този разтърсващ революционизиращ ефект, ако не беше умножено, усилено, ускорено от хилядите библии, които печатът прави достъпни за вярващите. Радиото и телевизията имат още по-универсализиращ и глобализиращ ефект и друг политически референт – масовата демокрация. Технологията се уплътнява социално и получава смисъл, само като се вплете в политическа трансформация.  Обратното би било технологична антиутопия. „Техническата революция на печатницата получава своя смисъл само по отношение на дълбокото движение на Реформацията. Радиото и телевизията получават смисъл само по отношение на огромната промяна на масовото общество и демокрация” (Wolton 2002, с.34). Ако връзката на предходните вълни на технологична иновация с нови етапи на политическа култура за Доминик Волтон е от регистъра на констатацията, за Интернет тя е в регистъра на проблематизацията[2] (Кръстева 2012).

Кой е политическият проект на Интернет? Д.Волтон поставя въпроса, но в началото на предходното десетилетие[3] не намира достатъчно елементи, за да му отговори. В началото на нашето десетилетие международен екип учени намира  толкова отговори, че им посвещава цяла книга.

 

Cover_Digital citizen_Final

Първата група аргументи е свързана с овластяването (empowerment) на гражданите, това английско понятие със силно нормативно и политическо послание. Гражданинът не само става актьор в пълния смисъл на думата, но благодарение на мрежите и безпрецедентната свързаност навлиза в пространството на големите, за да ги предизвика и дори, за да ги делегитимира. Най-амбициозният аргумент е формулиран от Саския Сасен:

С помощта на тези технологии неовластените имат реалната възможност да делегитимират формализираните системи на знание. Много е трудно да бъдат преборени тези формализирани системи, особено онези, конституирани от университетите и финансите, от актьори, които доскоро са били възприемани като локални и немобилни. И въпреки това интерактивността в мрежа може да им позволи да излязат от това доживотно заточение и да надскочат йерархично-институционалните бариери (Сасен) [4].

Връзката технология – политика винаги е била пряка, но в дигиталния свят тя става интимна и интензивна: „рядко някоя технология е ангажирала толкова политиката колкото Интернет“ (Cardon 2013, с. 34).

Дигиталната революция е комуникационна революция, която преобразува обществото. Новата технология изисква нова политика. Мрежата превръща света в наша сфера на влияние. Чрез технологията ние постигаме знанието и свободата, за да действаме. Правителствата не могат да спрат този процес. Бъдещето принадлежи на тези, които го градят. Да започнем да го градим сега!

Не, това не е цитат от настоящата книга. Това са призиви от историческия Wired Manifesto от 1996 г. Той високо и гордо декларира революционния патос на интернет, амбицията да противопостави на правителства, корпорации, бюрокрации ново, мрежово, гъвкаво управление, центрирано върху индивидите и иновациите.

Десетилетията след Манифеста уплътняват критичния филтър на неговите твърде идеологически интерпретации на връзката технология – политика. Тази връзка няма ясен идеологически цвят – либерална? либертарианска? левичарска? (Cardon 2010, с. 34). Идеологическите и партизанските одежди са твърде тесни за амбицията, която се цели в самото ядро на политиката – демокрацията, като се стреми да взриви първата и да ревитализира втората.  Тя се стреми и да конструира неговия автор и актьор – дигиталния гражданин.

Книгата тематизира дигиталния индивид в две противоположни посоки: от една страна, отслабването на субектността чрез размиването й в един все по-колективистичен и мрежови субект, от друга, в засилването й чрез фигурата на новия дигитален гражданин. Марчело Росати развива първата:

Отговорът „Намерих тази информация в Google“ не е грешен. Авторът наистина е  Google, тъй като алгоритъмът на търсачката е детерминирал една съвкупност от смисли, свързани при търсенето на една дума или изречение. Следователно функцията автор бива прогресивно замествана от една функция на подреждане на връзките между обектите в нета, а именно от една редакторска функция. Ето защо въпросът за автора се превръща във второстепенен или дори неуместен и отстъпва място на въпроса за редакторството. Тази промяна засяга също и преминаването от една индивидуалистична перспектива към все по-колективистична гледна точка. Човекът, който пише текст, не е господар на своето произведение, защото в крайна сметка произведение няма. Сборът от колективни действия – кликвания, консултации, четене, препоръчвания, е този, който определя мястото и смисъла на текста и който, в крайна сметка, създава текст (Росати).

Тази нова версия на постструктурализма е съществена, без да е централна за изследването. То е ориентирано към субектността в гражданствеността.  От двете концепции за гражданственост – като принадлежност и идентичност, от една странна, и като ангажираност и активизим, от друга – авторите категорично избират втората: Анна Кръстева анализира електоралните възмутени, Евелина Стайкова пише за неелекторалнити активности, протести защита на каузи. Деница Каменова разглежда партиципативните възможности на дигиталните технологии и тяхната коригираща и демократизираща роля спрямо традиционните медии. Иванка Мавродиева анализира траекторията на протестния дискурс от площадите през медиите до виртуалната агора. Анализът на Ирена Тодорова е вдъхновен от зараждащата се в последните няколко години култура на протеста в България и най-вече на онлайн пробуждането на новите поколения. Киберактивизмът не се стреми да укрепи съществуващия ред, а да го предизвика, оспори, основе отново.

Социалните мрежи съдействат за иновирането и засилването на гражданствеността в две насоки: във ‘височина’ и ‘ширина’. Първата се изразява в идеите „всеки дигитален гражданин – лидер“ или „мобилизация без лидери“. ‘Разширената’ гражданственост се проявява в създаването на дигитална диаспора: “Най-страхотният ви кошмар се сбъдна – змеят на мнозинството има възможност да се самоорганизира. Спонтанно, стихийно, светкавично, ефективно. Без възможност за противодействие”( www.saprotiva.com/dobro-utro, цит от И. Отова). Този цитат от български зелен блогър илюстрира волята на новите мобилизации да отхвърлят традиционната рамка на маса, водена от лидер, и да утвърдят равенството на тази нова гражданственост, дефинирана като участие и отговорност на всеки гражданин за публичния интерес.

Втората промяна на гражданствеността – в ‘ширина’ – отпраща към един нов феномен – дигиталната диаспора. Традиционно диаспората се мисли в термините на език и култура и нейните връзки с родината-майка се тъкат от две централни инстанции – семейството и държавата. Интернет и социалните мрежи са демиургът на една – дигитална – диаспора, чиито връзки са изградени от една трансгранична, активна и ангажирана гражданственост. Солидарността вече не е с държавата, а с гражданите срещу безотговорната и корумпирана държава. Зелените мобилизации срещу шистовия газ мобилизираха българи в България и българи извън България[5]; масовите демонстрации през февруари-март 2013 г. в многобройни български градове бяха подкрепени от акции за солидаронст в многобройни европейски градове (Кръстева, Отова). Тази нова дигитална диаспора диша в ритъма на контестацията, ангажираността, на увеличената гражданственост – не само културна принадлежност, а преди всичко и най-вече активност и мобилизация.

Втората група аргументи са свързани с достъпа. Интернет разширява достъпа на гражданите до публичното пространство повече от която и да е друга технологична иновация. Човекът в мрежа става ‘увеличен човек’ (Groupe 2011). Две тенденции се сливат и интерферират, за да превърнат достъпа в централен елемент на дигиталната гражданственост. Първата се изразява в новата еволюция на понятието гражданственост, свързано все повече с логиките и практиката на комуникацията и информацията: достъпът до информация и нейното място в процесите на взимане на решения се превръщат в централни въпроси на политическата рационалност. Самите институции се електронизират  в духа на тази логика. Катя Христова анализира етапите на изграждане на електронно правосъдие, което започва с „началното присъствие“ (създаването на инфраструктура за повишаване на информираността като част от общото усилие за отваряне на публичните политики към гражданите), преминава през три други етапа, преди да достигне до финалния – „мрежовото присъствие” (интегрирането на електронното правосъдие към другите системи за е-управление с цел оптимизиране на взаимодействието между всички звена на държавна власт, от една страна, и гражданите, от друга). Втората тенденция показва силната нормативна и политическа натовареност на достъпа, превръщаща го от технически термин в нов демократичен идеал: „в очите на новите поколения той въплътява  това, което демократичната перспектива представляваше за предходните поколения“ (Jeremy Rifkin, цит от Бернар Ламизе).

Достъпът се разбира не толкова в количествени термини – достъп на нарастващ брой граждани до нарастващ брой източници на информация, а преди всичко и най-вече в качествени термини като преход на гражданина от потреблението към производството на информация. Нови понятия като партиципативна журналистика биват изковани, за да изразят тези нови реалности: „Партиципативната журналистика изоставя идеята за правенето на медиен продукт и за журналистиката като експертна култура и стока и ги заменя с един интерактивен и диалогов процес, който повече включва гражданите в публичния живот“ (Георгиева). Валентина Георгиева я илюстрира чрез Индимедия, нейния граждански патос и алтернативна журналистика.

Големият активистки потенциал на блогърите и участниците в социалните мрежи достига висини по време на бунтове и революции.  В екстремни ситуации те поемат множество функции: заместват журналистите,[6] информират, координират, мобилизират. Анонимните, блогърите, киберекспертите от цял свят се притичват на помощ на цензуририраните и заплашвани блогъри, осигурявайки им свободен софтуеър, за да се предпазват от киберцензурата, атакувайки сайтовете на репресивните правителства. Списание Courrier international нарича хакерите петата колона на арабските революции (цит от М. Будон).

Глобалното дигитално публично пространство е центърът на третата категория аргументите за дигиталната гражданственост като политическия проект на интернет революцията. Всеки етап от развитието на гражданствеността отпраща към определена концепция на публичното пространство. Мишел дьо Серто определя 1968 г. като ‘взимане на думата’(Certeau 1994). Доминик Кардон описва двойната дигитална революция като интерференция между две промени: от една страна, правото да се взима думата неимоверно се разширява, от друга, част от частните разговори се вписват в публичното пространство. „Публичното пространство се разширява от всички страни и във всички посоки“ (Cardon 2010, с. 11).

 Амбицията на дигиталния гражданин може да бъде измерена чрез проекта за нов международен ред: „Съществуването на шести дигитален континент води до един нов международен ред, в който гражданите на глобалното село се ангажират и в собствената си държава, и по отношение на други правителства“ (Будон).

Глобалното гражданско общество е друга концептуализация на създаването на мрежи между локалните актьори: „различни актьори, организации и каузи, които са съвсем локални, конституират най-съществените брънки на световното гражданско общество така, както то приема формата си днес, и то защото съществуването му се основава на глобалните електронни мрежи и на въображаемото, което е свързано с тях“ (Сасен, цит отТодоров).

От контракултурата на 60-те до киберкултурата на 10-те – така Анна Кръстева поставя въпроса за ценностите, върху които се основава въобразената общност на дигиталните граждани и които формират четвъртата категория аргументи:

Възстанали срещу консумеризма, комформизма, материализма, хипитата от 60-те години възпяват утопията на свободата и автономността, отхвърлят пирамидите в името на мрежите, с радост жертват авторитета на олтара на новите социални връзки и солидарността. Към този микс от контестация, ценности и утопии днес се прибавя Интернет, социалните мрежи, блоговете и други дигитални джаджи, за да се получи алхимията на съвременната киберкултура. Комуникации се римува с контракултура, компютърни мрежи и алтернативни послания (Кръстева).

Контракултурата на 60-те и киберкултурата на 10-те споделят един и същи стремеж:  да пресъздадат обществото отдолу, да детронират пирамидите и легитимират нет-а, да обърнат гръб на йерархиите и да преоткрият солидарността. Хипитата живеят в общности, вдъхновени от свободното слово, автентичността и човешките права. Юзърите изграждат ‘републиката на информатиците’ (Cardon 2010)  – един меритократичен свят, допълнен и заздравен от културата на споделянето и на сътрудничеството между равни. Култът към микро-то и ‘направи си сам’ са двата стълба на двете култури. Хипитата създават общности, за да бъдат истински и автентично самите себе си; дигиталния свят изобретява нови начини за да се предизайнират и умножат социалните връзки.

От Люк Болтански и Ев Чиапело знаем, че след 1968 г. критиката на капитализма поема по две пътя: социален, когато е насочена към трансформиране на властовите отношения, и “артистичен”, когато цели да преобразува индивидите по линия на автентичността и кретивността. „Интернет бива понесен от движението на „артистичната критика”. С либертарианския му дух неговият център на гравитация е автономността на индивида, самоорганизацията и отхвърлянето на колективните принуди” (Cardon 2010, с.31).  Авторите на настоящия труд предпочитат пътя на социалната и политическа критика и се концентрират върху изграждането на новата дигитална гражданственост.

„Интернет срещу демокрацията“ – Антони Тодоров, Слободан Милачич, Александър Маринов разработват критичната рефлексия. Няма автор в книгата, който да не е чувствителен към новите рискове и опасности на дигиталната гражданственост. Сред най-сериозните е рискът от фрагментаризация на публичнотото пространство. Жил Руе се вписва в критичните размисли на Патрис Флиши (Flichy 2008) за изчезването на общото политическо пространство, споделяно от представителите на различните поколения:

Възможността за индивидуализация, т.е. за отделяне и открояване като самостоятелен индивид, както и затварянето в малки групи, в подобни на съвременни племена общности от ‘приятели’ (Maffesoli 2004), вече не създават условия за някогашното споделено информиране като гледането заедно на новините в 20 ч. или сутрешното разлистване на вестника от всеки член на семейството (Руе).

 Александър  Маринов развива сходна идея и  подчертава, че има достатъчно примери за социални мрежи, които са по-скоро затворени клубове и трудно могат да бъдат причислени към ценностите на равенството и отвореността. Още по-силна е критиката му по отношение непрозрачността на механизмите на влияние на социалните мрежи:

Индивидите, които са способни да изграждат и използват мрежи в реалното и особено във виртуалното пространство, на практика придобиват ново ниво на власт. Но тази власт е неявна и непрозрачна. За разлика от формалните йерархии, където могат да бъдат и на практика се въвеждат процедури за прозрачност на властовите отношения, е-мрежите могат да забулват действителния характер на тези отношения. Затова е-гражданствеността не само не е освободена от проблема за неравенствата, а дори е изправена пред още по-големи предизвикателства в този аспект (Маринов).

Слободан  Милачич дефинира новите комуникационни технологии като по-скоро неолиберални отколкото неодемикратични. Съгласно неговата хипотеза, интернет се превръща в пространство, което позволява най-вече процъфтяване на индивидуалната свобода на мнение, а в по-малка степен улеснява плуралистичното разискване, което в никакъв случай не може да се задоволи с виртуален междуличностен обмен.

Опитен блогър и професионалист по ПР и маркетинг, Десислава Бошнакова развива оригиналната тема за приятелство, доверие и влияние. Никой не взема на сериозно ‘приятелството’ във Фейсбук, но участиците в социалните мрежи се доверяват повече на своите дигитални мрежи отколкото на медиите. Именно това по-високо – и по-рядко проблематизирано – доверие се оказва използвано и вплетено в каналите на влияние – политическо и маркетингово. Дигиталните граждани още не са изработили достатъчно имунитет към тези нови форми на манипулация и влияние:

Ние вярваме най-много на хората, които познаваме и на които имаме доверие. Тази препоръка от приятел вече се е превърнала в бизнес, при който приятели (или някои от вашите приятели) “продават” своето влияние върху вас, без вие изобщо да знаете. Компаниите бързо се ориентираха в новата ситуация, откриват влиятелните личности в онлайн пространството, както откриваха най-гледаните предавания по телевизията и предлагат на тези хора достъп до уникални услуги, продукти и информация (много рядко пари) в замяна на споделяне на тази информация с приятелите им. Така върху вас отново се оказва влияние, но този път не от външни фактори като традиционните медии, за които знаете, че искат да ви повлияят, а от хора, които са спечелили доверието и на които вие вярвате. Доверието само в съмишленици и изолирането от другите гледни точки е точно толкова сериозна опасност, колкото и да си мислиш, че съществува само една гледна точка (Бошнакова).

Интригуващото в настоящата книга е, че авторите добре познават тази критична рефлексия, обилно я цитират, отделят специално внимание на „светлосенките” на мрежата. Познават, но не се конвертират. Позитивното им разбиране е зряло и рефлексивно, надградено и над патоса за технологията, революционизираща демокрацията, и над критиката за новите дигитални неравенства, допълващи и подсилващи старите.

Две са идеите, с които книгата цели да грабне своите читатели  – първо, Интернет има политически проект; второ, този проект се казва дигиталната гражданственост – витална, активна, ангажирана.

Настоящият труд е резултат от изследването „Е-гражданственост“[7] и на международната конференция „Медии, Интернет, демокрация“ (2012). Теоретични погледи кръстосват политолози, социолози, философи от САЩ, Канада, Франция и България. Въпросите все още са повече от отговорите. Предметът на изследването изключително „порасна“ за краткия тригодишен период на проекта. Днес  разбираме по-добре дигиталния гражданин, но и той се развива по-бързо от теорията.

Много интересни резултати се постигнаха. Други предстоят.

 

КРЪСТЕВА А. (2012) Дигиталното публично пространство – политическият проект на Интернет революцията. Предговор на Д. Кардон. Интернет демокрацията. Обещания и граници. София: НБУ.

НИГРОПОНТЕ Н. Краят на дигиталната революция?.-Култура

http://www.kultura.bg/media/my_html/2063/b_digit.htm

CARDON Dominique (2010) La démocratie d’Internet. Paris : Seuil.

Certeau Michel (1994) La prise de parole et autres écrits politiques. Paris : Seuil.

FLICHY Patrice (2008) Internet et le débat démocratique .-Réseau  n°4.

GROUPE de réflexion de l’ISCC sur l’homme augmenté (2011) Homme en réseau, homme augmenté. –Hermès, vol. thématique N 59 Ces réseaux numériques, dit sociaux,  123-124.

MAFFESOLI M.  (2004) Le rythme de la vie. Paris: La Table ronde.

The Wired Manifesto.- Wired, 1996, issue 2.10. http://yoz.com/wired/2.10/features/manifesto.html

WOLTON, Dominique (2002) Fracture numérique ou facture numérique ?- In : Jauréguiberry Fr. et S. Proulx (eds) Internet, nouvel espace citoyen ? Paris : Harmattan, 31 – 35.


[1]  Въведението и цялата книга е разработена в рамките на проекта „Е-гражданственост“.

[2]  „Интернет е индустриален, не политически проект” (Wolton 2002, с.34).

[3] 2002 г.

[4] Когато няма пълно библиографско описание, цитатите са от статиите в настоящата книга.

[5] В Лондон, Париж, Копенхаген, както ни припомня Илдико Отова.

[6] Например по време на тунизийската пролет, когато нямаше чуждестранни журналисти.

[7] Осъществено с подкрепата на Конкурс „Идеи“ на Фонда за научни изследвани.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s