Граници или глобализация: балкански дилеми

Конструиране на граници, на ред, на чуждост

 “Bordering, ordering, othering” [2] – заглавието на Henk van Houtum и Ton van Naerssen (2002) проникновено синтезира политиката на границите (border politics). Ще откроя нейните три основни характеристики

• Амбицията на новото направление да изрази и да се утвърди като един от лидерите на пространствения обрат в социалните науки;
• Решителността на изследванията на границите да преразгледат ключовите понятия власт, суверенитет, ре/де/териториализация, различие, чуждост;
• Конструктивисткият патос на тази нова визия, в която границите загубват географската си граматика и политическа солидност и стават състезание и борба за смисъл, значение и власт.

И трите характеристики са ключови за моя анализ, разположен на пресечната точка на свръхпроизводството на граници, от една страна, и на свръхпроизводството на представи, смисли, въобразени граници, от друга. Балканите са сред местата на най интензивна вихрушка на политиката на bordering, ordering, and othering.

Пародоксът на границите е, че понятието се появява в същия момент както и неговата противоположност и се утвърждава срещу една огромна вълна, истински ураган, който би трябвало напълно да ги заличи. Глобализацията – неоспоримата теоретична мода на 90-те и 10-те – описва ‘обез-граничаването’ (debordization) на света, края на териториално дефинираната власт и появата на системата-свят с нова йерархия и структура – център и периферия. Тази структура е напълно детериоториализирана, тя е икономическа, политическа и символна.

 

Световното общество, създадено от глобализацията, пресича националните граници не само икономически, но и чрез множество социални кръгове, комуникационни мрежи, пазарни отношения и начин на живот, повечето от които не са обвързан с никое специфично място (Beck 1999).

 

Пространството се свива като шагренова кожа. Географът Етиен Пиге илюстрира тази обратна еволюция като поредица от образи на земното кълбо, напомняма модерна арт инсталация – то е голямо през 1840 г., значително намалява през 1930-те след влаковете и масифицирането на корабите, свива се още повече от 30-те до 60-те години след първите полети на далечни дистанции, и става съвсем малко през 80-те с редовните и евтини полети. Какъв е образът на земното кълбо в пространственото въображение на 21 век? Материалността изчезва напълно, схемата на Пиге  ни предлага само въпросителен знак ‘?’ (Piguet s.a.). Социалните науки знаят по-добре какво е било пространството отколкото в какво се превръща.

Нови метафори изразяват този детериториализиран свят –флуидност, потоци, мрежи. Докато изследователите раз-плътняват света и неговите места, артистите експериментират нови форми, меко преминаващи от една в друга както в склуптурата на Jean Arp Evocation of a form, която определя формата като едновременно човешка, лунна, спектрална.

Границите са понижени като символ на миналото. Фиксираният свят на „пространството на местата” все повече бива заменен от динамичния свят на „пространството на потоците”  (Castells 1999).

„Кралят е мъртъв! Да живее кралят”. Новият век започва с две радикални декларации: смъртта на разстоянието и раждането на света без граници. „Кога”-то и „къде”-то на прокламирания нов свят не са случайни: през 2001 г. списание  The Economist публикува „Смъртта на разстоянието”.  Поставена е и диагноза – свят без граници, и идеологически лейбъл – революция :

 

Wifi убива разстоянието, поставайки света в нашия джоб. Комуникационната революция е дълбоко демократична и освобождаваща, изравняваща неравновесието между голямо и малко, богати и бедни. Смъртта на разстоянието трябва да бъде приветствана и възхвалявана (Caincross 2001: 2, p. 6 in Piguet s.a.).

 

Симптоматично е, че проблематизацията и критиката на глобализацията не реабилитират границите, защото те споделят пространствените метафори на глобализацията, а я атакуват от други перспективи като новите неравенства на Зигмунд Бауман (1998).

Давид и Голият илюстрират разпределението на силите между изследванията на границите и глобализацията. Както в библейската история, Давид доказва, че е иновативен и витален и обосновава своята позиция с три аргумента:

• Това, което е забележително в настоящата ситуация, не е толкова заличаването на държавните граници, колкото експлозията на нови граници – биометрични, вътрешни, функционални, времеви, граници отвъд границите, умни, символни…
• Глобализацията преобразува света икономически посредством институциите „без граници” (мултинационални корпораци, международни неправителствени организации) и глобално хармонизирани финансови техники. В този нарастващо икономизиран свят границите стават още по-необходими с влиянието им върху формирането на идентичностите. Границите едновременно ограничават и подреждат – b/ordering. Те очертават идентичностите и дефинират различието. „Материалната вписаност на границите представлява силен акт на въображение в света. Като създават сигурно „вътре”, границите създават мембрана или буферна зона, свързваща вътре и вън по специфичен начин, проектираща върху пространството въображението за една по-широка, всеобхващаща реалност”  Paasi 1996).
• Третият аргумент е оригинален със своята авто-референциалност – границите съществуват, защото съществуват изследвания на границите: „нарастващият академичен интерес към границите подсказва, че те твърдо съществуват в изследователския дневен ред”  (Paassi 2005: 24).

 

Свръхпрозводство на конструкции, смисли, интерпретации

 

Пространствен обрат

Глобалното замести универсалното, прострастраството замести времето (Therborn 2000).

Колкото и противоположни  да са глобализацията и границите, те и двете са израз на един и същ преход – от концепцията, поставяща времето като фундамент на социалното към концепция, акцентираща върху пространството.  Тази епистемологична промяна не цели да обърне гръб на темпоралността и траенето. Нейните амбиции са насечени в други две направления: да релативизира детерминизма, вътрешноприсъщ на историцизма, и най-вече д ададе шанс на контингетността  (Krasteva 2004).

Пространственият обрат, който белязва социалните науки през 90-те години, изразява радикалния характер на този теоретичен преход и неговите амбиции да предложи активно разбиране за пространството:

 

Пространството не е пасивно отражение на социалните и културни тенденции, а активен участник, т.е. георграфията е конститутивна, както и репрезантативна  (Warf and Arias 2008:  8)

 

Пространството като социална конструкция е второто теоретично прозрение.  Да бъдеш разположен в пространството придобива по-комплексен и дълбок смисъл, теоретичният фокус се поставя не толкова върху различните скали колкото върху различните активности: „Определящо е разбирането, че пространството е социално произведено, а не е просто физически съд за играта на социалните сили и времеви отношения. Пространството се разбира едновременно като посредник и предпоставка на социалността и историчността” (Houtum, Kramsch, Zierhofer 2005: 4).

 

Пътят на социалните науки към пространството като социална конструкция вече а павиран от философията. В  “Другояче от битието или отвъд същността” Еманюел Левинас формулира въпроса дали близостта е мярка на стесняващия се интервал между две точки или два сектора в пространството и дава два отговора: „Тогава терминът близост би имал относителен смисъл. Неговият абсолютен и истински смисъл предпоставя ‘човечеството’ ” (Levinas 2009, с. 81). Е. Левинас е представител на блестящо концептуализирания в съвременната философия преход от Евклидовата концепция за геометрично пространство към разбирането на Декарт за пространството като атрибут на нещата към феноменологията. М.Хайдегер заявява, че ние не можем да питаме какво е времето/пространството, ние можем само да питаме как времето/пространството ни се явяват.[3]

Две чудесни произведения на съвременното изкуство могат да илюстрират прехода от класическото към съвременното разбиране за пространство: прословутия „Балзак” на Огюст Роден и „Пост-Балзак” на Judith Shea.  Склуптурата на Роден показва известния писател по-голям от естествен ръст, творчески гений, извисяващ се над обиновените неща. Съвременният прочит на J. Shea извайва робата на писателя без човека вътре в нея. В първия случай ние наблюдаваме пълнота, във втория празнота, виждаме контурите на нищото. Оригиналната експресивност на Роден ни провокира да се възхищаваме или да отхвърляме[4], празното палто на Shea очаква от нас да продължим работата на артиста, да изпълним робата, да изобретим съдържанието И поради множеството зрителски гледни точки, съдържанията ще бъдат легион.

Пространството все повече напуска вторичната роля на пасивно място, в което да се разположи произведението на изкуството. То започва да свири първа цигулка. Тази нова роля е заявена в дефиницията „работа in situ” – ключ към творчеството на Daniel Buren: “l’oeuvre d’art nait de l’espace dans lequel elle s’inscrit.”[5] В музея произведенията са изложени, създаването им се разгръща в паралелното пространство на ателието. Отношенията между произведение и музей могат да бъдат напрегнати, посланията на едните и другия – проитворечиви. D. Buren обръща това отношение: и замисълът, и осъществяването на произведението са дедуцирани и реализирани на мястото на експозицията, вдъхновени от мястото, хармонизирани с мястото, неразривно свързани с мястото. Радикален жест потвърждава първенството на мястото: произведението съществува само в мястото и се разрушава, когато трябва да го освободи.

Класическото разбиране за пространство е ясно дефинирано в термините на географията и политиката, конструктивисткото е отворено за множество съдържания. Етиен Пиге чете пространството през социалните неравенства:

 

Пространството не се свива по един и същи начин за всички. По отношение на миграциите всичко зависи от това кой сте вие. За университетския преподавател и компютърния експерт границите по отношение на миграцията извън ЕС ще се заличат и ще им позволят незабавно да се установят в Щвейцария заедно със семействата. За търсещия убежище същите тези граници-бариери ще останат вероятно непреодолими. Кабаретната танцьорка от Източна Европа може да работи в Щвейцария, но само за осем месеца, без нито един член на семейството си, дори детето си и без надежда, че някой ден може да получи друга работа извън тази, твърде специфична, за която има издадено рарешение  (Piguet s.a. p. 8).

 

Социалната конструкция на пространството прави невалидни някои класически закони като този на Ravenstein от края на 19 век, според който броят на мигрантите намалява с разстоянието  (Piguet s.a.). Обяснителната тежест на пространството е понижена. Близостта/дистанцията не са толкова пространствени променливи при обяснението на социалните процеси, те самите могат да бъдат обяснени единствено чрез социални фактори. Локализацията и географското разпределение на социални групи като бежанците стават изключително функция на правителствените политики и стратегиите за противодействие на индивидите. Релевантните понятия са не близост/отдалеченост, а политически регулираната затвореност и социално дефинираните неравенства:

 

Тази география е също географияна на неравенствата в света  (Piguet s.a, p.8).

 

Изследвания на границите

Изследванията на границите „никнат като гъби навсякъде по света”, според живописния израз на A. Paasi (2005, p. 667).

Пространственият обрат произвежда не само нов фокус и обяснения, но и нови изследователски полета.  Неговата видимост и институционализация най-ярко се изразяват в новото и бурно развиващо се направление на изследванията на границите.

Тук наблюдаваме парадокса, че колкото по-нерелевантни са границите в международните отношения, толкова по-интензивни стават изследванията върху тях.  Границите биват понижени в Западна и Централна Европа  “от causae belli до дразнещи малки препятствия” (Anderson 2010: 233). Повечето публикации преди 60-те години, заключава M. Anderson, “се отнасят до ситуации и събития, чиито обяснителните аргументи вече не са адекватни на съвременните дебати” (Anderson 2010: 233).

Нови, но амбициозни, изследванията на границите се утвърждават като пълноценно направление, екипирано с всички атрибути на научната институционализация:

• Асоциацията на изследванията на гранците, създадена през 1976 г., включва членове от социалните науки от целия свят;
• Списанието за изследвания на границите, започнало да излиза през 1986 г., има вече респектиращо четвъртвековно минало и предлага теоретична трибуна за разнобразни подходи, теории, емпирични изследвания. Значително постижение на изследванията на границите е истинската мулти- и интердисциплинарност: 40 дисциплини са представени на страниците на списанието, като водеща са икономиката, политологията, социологията и географията на четвърто място (Pisani, Reyes, Garcia 2009).
• Артикулирането на гриниците на впчатляващ списък от проблеми, оформящи четири клъстера около основните измерения – политическо, икономическо, културно, регионално[6]. Граници се асоциират с толкова различни въпроси като познание, социални и колективни идентичности, преброяване, културен капитал, културна принадлежност, расистки и етнически групи, позициониране, групови права, имиграция и мн.др. (Lamon and Molnar 2022, цит от Houtum, Kramsch and Zierhofer 2005).

 

Две виждания картографират сцената на изследванията на границите. Първото – в диахронен и теоретичен план – дефинира границите като конкретен емпиричен феномен; второто насочва фокуса към контрукцията, употребите и смисъла: : “това, което има значение, са функциите и процесите, а не толкова формата и локализацията” (Paasi 2005: 664). Първото мобилизира силния аргумент, че „всеки съюз, който не обхваща целия свят, изисква диференциация спрямо околната среда и следователно се характеризира като всяка система и организация последством своите граници” (Hassner 2002: 41, цит от Andreev 2004: 379). То изглежда като реален проблем и структурни условия, които определят същността на границите (Andreev 2004). Този нов подход набляга на социалните практики, наративите, символизъм. Това разграничение би могло да бъде наречено позитивистки и постпозитивистки[7] подходи с тяхното предпочитание към обективни маркери в първия случай и представи, дискурсивни продукции и гранични процеси във втория.

Обективността не е премахната, но избледнява като картината на Sol Lewit ‘Обективност”, където първоначално тя е видима и подчертана, на всяка стъпка избледнява, за да стане накрая смътна и отдалечена.

Всяка концепция има специфимна политическа и историческа темпоралност. A. Paasi очертава геополитическия контекст, в който се коренят тези интерпретации, както и техните политически импликации.  Идеята за фиксирани граници е теоретичният превод на света, „фиксиран” от Студената война. Конструктивисткият подход се отнася към глобализиращия се свят след Студената война, който почти удвои броя на държавите и създаде регионална интеграция и блокове като ЕС, НАФТА и други. Теортичните амбиции също са различни. Всяка граница е уникална, счита първата концепция, която цени емпричните изследвания. Вторият подход е изкусен от концептуализациите и двустранната игра между концептуализации и абстракции.

И двата подхода споделят разбирането на Макс Вебер за границите не просто като демакрационни линии между държавите, а като истински политически институции. И двата подхода са добре екипирани, макар и по различен начин, за да приложат и развият Веберовото разбиране.

Вдъхновен от постмодерната епистемология, A. Paasi обяснява различията между двете перспективи чрез дойния смисъл на място/локализация: локализация на границите, но и локализация на биографиите на изследователите на границите[8], разграничавайки две поколения в развитието на изследванията на границите (Paasi 2005). Това е много видно в балканските изледвания, фокусирани, дори обсебени от обективността по време на комунизма. Конструктивистката паридгма става интелектуална мода едва след демократичните промени и нарастналата академична мобилност. Бестселърът на Мария Тодорова Imagining the Balkans е ярък пример на постсруктуралисткия подход.

Резюмирайки отместването на границата от границата, A. Paasi синтезира научните постиженията в сложната интерпретация на границите като:

 

…не просто гранични линии в ‘гранични региони’. Граници има не само в траничните области, но и в социални практики и дискурси навсякъде в обществото; те са импрегнирани със социална власт и се проявяват не само в политиката, но и в икономиката, културата, образованието/социализацията и управлението. Границите са част от материалните и дискурсивни практики/процеси, чрез които териториалностите на обществото са произведени и възпроизведени  (Paasi 2005: 669).

 

Новата постструктуралистка и постмодерна концепция критикува обективисткия уклон на традиционния подход като „идеологически дискурс или средство за създаване на ‘нормалност’, а не на истинско поле на научно изследване”  (Tamminen 2004: 402). Постструктуралисткият критичен подход не разглежда пространствените локализации като реалност сама по себе си. „Те считат, че е по-интересно да се анализират геополитическите практики.  Как различните пространства и територии дават смисъл в мрежата на власт и знание? Как ‘географските реалности’ са конструирани и мобилизирани в различни политически игри и посредством многобройни дискурсивни практики като наративите за националния произход или документите върху национална сигурност” (Tamminen 2004: 402).

 

Не можем да не оценим теоретичния проект на изследванията на границите, целящ не само да изследва нови територии и да погледне на пространството, териториалността и границите в нова светлина, но и да атакува концептуалните йерархии на социалните науки, за да ги децентрира, пренареди и прекартографира:

 

Границите бяха мобилизирани като стратегия от учените, целящи да дестабилизират категории като класа, раса и джендър в името на нови културни и пространствени политики, ориентирани към множествеността и различието (Houtum, Kramsch, Zierhofer 2005: 4).

 

Експлозия на границите

Borders, boundaries, frontiers –изобилието от понятия илюстрира мултиплицирането и диверсифицирането на границите и на теоретичните инструменти за тяхната проблематизация и анализ.  Две цели ръководят новото поле: изковаване на нови понятия и подходи, от една страна, и децентриране, дестабилизиране на съществуващи понятия, от друга.

‘Твърди’ vs ‘меки’ граници е основната опозиция, структурираща типологията на границите. Тя се отнася до разграничението между новата вестфалска държава и новата средновековната империя. В първия случай границите са високи и фиксирани, има висока степен на социално-икономическа и културна хомогенност и един тип гражданство. В нео-средновековната империя[9], границите са меки флуктуиращи зони, в които продължават съвместно да съществуват социално-икономически различия и културни идентичности, има взаимнопроникване на различните видове политически единици и разнообразни типове гражданство с различна палитра от права и задължения (Andreev 2004).

Концептуализацията на границите следва три различни линии: първата се интересува от новите видове граници като Шенген (Hayrynen 2009); втората примирява пространството и времето във ‘времевите граници’ (Palang, Semm, Versstraete 2009), третата набляга на появата на технологично конструирани граници като биометричните. Биометричната граница концентрира огромен символен потенциал и предизвикват въобржанеието, представите, образите.  Тя има успешна арт кариера като главен ‘персонаж’ във филми  (Children of men), романи (Surveillance), танцови постановки (A cure for surveillance) (Duran 2010).

Шенгенскаите граници и еврозоната са интересни случаи на нови граници, пресичащи линиите на традиционните. Шенгенските граници са европейска инициатива, но която не съвпада с Европейския съюз: някои държави-членки са изключени – Великобритания, Ирландия, Румъния и България[10], докато не-членки като Норвегия, Исландия и Щвейцария са включени. „Всяка от тези граници функционира по различен начин, така че не се получава съответствието на законодателни, икономически, военни и идеологически граници, типични за държавата-нация” (Hayrynen 2009: 58). Колкото и различни да изглеждат шенгенските граници от тези на държавата-нация, те и двете споделят една фундаментална фарактеристика – ‘телеологичен наратив’, амбициозно идеологическо послание. В случая на Шенген това е свободата – премахването на граничната инфраструтура вътре в шенгенското пространство и модернизиране на техниките на надзор срещу външни заплахи, за да се охраняват ‘свободните’ страни.

Един от образите на гриница е особено атрактивен и привлича писатели, изследователи, възбужда масовото въображение. Бестселърът на Артър Хейли Летище (1967) го представя като микрокосмос на общество, в което се смесват и взаимодействат високи технологии, управление на комплексни системи, човешка воля, решителност, силно лидерство. Последните десетилетия още повече усилват символния капитал на летището, което изоставя сферата на въображението, за да стане източник и обект на нова политика – ‘политика на летището’ (Salter 2008):

 

Малко места са толкова иконографски едновременно за възможностите и узязвимостите на съвременната глобализация като международното летище. Масовото въображение е натъпкато с образи на постмодерен хъб, който пренася на съвременния път войниците и глобалните номади, които философът Peter Sloterdijk и архитектът Rem Koolhaus назоваха ‘кинетични елити’. Градове в самите себе си – с всички принадлежащи институции, социални сили, политики и травожност – летищата са едновременно изключение и парадигматични за съвременния начин на живот. Ако използваме терминологията на М.Фуко, можем да ги разберем като ‘хетеротопии’, като социални пространства, които са във връзка с други места, но така че да неутрализират или преобърнат този набор от отношения, които те назовават, дублират или отразяват. Летищата са национални пространства, които свързват с международни пространства; те са граници, които не са на края на държавната територия. Летищата са закотвени места, които олицетворяват мобилността (Salter 2008: IX).

 

Летищата илюстрират идеята на Марк Оже за супeрмодерните ‘неместа’, в които социалните отношения са основани на мобилността вместо на фиксираността (Auge 1995, Salter 2008). Летищата като нова граница са скорошна теоретична инвенция и изследователите все още са разделени как да ги концептуализират и оценяват. Една интерпретация ги мисли в термините на М.Фуко и заключава, че летищата са ‘лоши новини’, защото са лаборатория за стрес, ничия земя между нацията и света, машина за надзор над тела-автомати, закарани от контролната станция до контролната държава” (Lofgren 1999: 17, цит от Salter 2008: X). Втората интерпретация е ентусиазирана относно мобилността и флуидността, в които летищата са шампиони: „Летищата станаха нов вид прекъснат град, чието огромно население, измерено с годишиня пътнически поток, е временно, целенасочено и в голямата си част щастливо. Най-важното е, че летищата са места на добрите новини” (Ballard 1997, quoted in Salter 2008: IX).

Какво означава граница? Сред разнообразието от отговори пет са централни:

• Смърт е най-страшното и най-видимо последствие от границите. Африканци в Средиземно море, мексиканци на мексиканско-американската граница, жертвите от пресичането на границите са многобройни и нарастващи. Причините и георгафията им са скрупульозно картографирани в публикацията на представителната френска неправителствена организация MigrEurope. Ще цитирам само един факт: само на едно място – Гибралтар, и само за 3 години 3300 души са загинали само заради желанието си да пресекат една граница.
• Вътрешноразселени лица и бежанци. Централността на границите определя класификациите. Един и същи тип мигранти, багащи по едни и същи причини, са класифицирани различно според тяхната (не)способност да пресекат границите: бежанците са тези, които успяват, вътрешноразлесените лица – тези, които не успяват. Подобно на първите, и те напускат местата, където живеят, за да се спасят от войни, етническо прочистване, насилие, но, за разлика от първите, са блокирани в територията на държавата.
• Бизнес. Гриничната икономика просперира. Тя приема разнообразие от форми, и нелегални – трафик на фора, черна борса, и легални – ‘куфарна търговия’, трансгранична търговия, трудещи се, живеещи в собствената си страна и работещи в съседна.
• Политика. Именно тя е в центъра на цялото изследване. Тук ще отбележа само мултиплицирането на граничния контрол на негранични места: той започва далеч преди границите в консулствата в страните на произход; контролът е строг и систематичен на границите, след това продължава в страната чрез редовни проверки, особено на представителите на видимите малцинства и прониква дори в ‘леглото’ –вавлизане в най-интимната сфера заради проверки за фалшиви бракове.
• Идентичности. Те винаги се определят от играта на принадлежност и изключване, идентичност и различие, Ние и Те.

 

B/Ordernig

Два потока на интерпретациите – разбирането на границите като „опространственост на идентичностите, нацията и опасностите” (Paassi  2005: 18) и вдъхновената от Фуко идея за общество, доминирано от технологията за сигурност и микрофизиката на властта, инкорпорираща социалния контрол в самия индивид,  се смесват и интерферират, за да обосноват ordering – създаването на ред чрез граница – като теоретичното, политическо и гражданско ядро на изследванията на границите. B/orderingе терминът, изкован за да утвърди тяхното единство и взаимно усилване. Ще артикулирам понятието в две нови тенденции и три интерпретации.

Първата тенденция изразява детериториализацията на границите по два различни начина: чрез отместване на границата и нейната институционализация и чрез релативизиране на границите последством потоците, които (не) ги пресичат. Фронтекс – транснационалната агенция на ЕС за управление на границите – е типична илюстрация на секуритарна политика, защитаваща позицията, че границите не са непременно на границите (Vaughan and William 2009).

Втората тенденция се отнася до преминаването на границите във високотехнологизирания глабален свят. То е толкова интензивно, че биват изковани нови понятия, за да концептуализират диверсификацията на потоците: ‘бърза география’ за потоци като телекомуникациите и ‘бавна география’ за транспортирането на стоки или потоци от мигранти и бежанци (Paassi 2005: 24).

Да се подредят интерпретациите на подреждането е мисия невъзможна, която ще атакувам чрез разграничаването на два подхода: радикална критика на нормализацията на биометрични практики, считани дотогава за изключителни; понятието ‘е-двери’, разграничаващо достъпа до пространства и сигурност, театрализация на биометрията и сигурността.

Giorgio Agamben, виден представител на концепцията за ‘генерализирана биометрична граница’, обяснява своя отказ да пътува за САЩ порад опититите :

 

 

гражданите да привикнат към привидно нормални и хуманни процедури и практики, които винаги са били считани за изключителни и нехуманни. Днешните електронни възможности на държавата да контролира гражданите са били немислими в миналото. Но има един праг в контрола и манипулирането на телата, трангресирането на който би се равнявало на следваща стъпка в това, което М. Фуко определя като постепенна анимализация на човека посредством изключително рафинирани техники. Електронното регистриране на пръстовите отпечатъци, подкожно татуиране и други подобни практики могат да бъдат локализирани отвъд този праг (Agamben 2004: 1, цит от Maguire 2010: 31).

 

В същата насока на мисли, но заместващ радикалния критицизъм с исторически обоснована и компаративиска аргументация на биометричната сигурност, Maguire развива идеята за поредицата e-gates, които диференцират достъпа до пространството и привилегиите и осигуряват да не допуснете никой, който не искате в определено пространство (Maguire 2011). Бракът на сигурност и биометрични технологии поражда биометричното гражданство.

Същият микс от виртуални граници, фукодианска власт и секуритарна обсесия  откриваме и в оригиналната перспектива ва публичните ритуали и спектакли. Нелегалната имиграция е характерен пример. Реалното пространство на нарушаването на закона е работодателят, който наема евтина мигрантска работна ръка. Товя място обаче е твърде невидимо, твърде скрито, твърде неспесобно да възбуди публичното въображение. Политиката е изправена пред предизвикателството да прави видими, да привлича общественото внимание, да произвежда афективност и удовлетвореност от силно и ефикасно управление. Тук се явяват границите с тяхната материалност и потенциал за въображение, готови да бъдат трансформирани в сцена на спектакъл. Миграционната политика става символна политика:

 

Имиграционните санкции са ‘публичен спектакъл’, където самите санкции стават видимо излагане на авторитарни маневри от униформени служители  (De Genova 2005). Този спектакъл създава впечатлението, че държавата наистина контролира границите (Duran 2010, с. 221).

 

A. Paasi дава друг пример за граничен спектакъл. Той се провежда редовно в граничната област между Индия и Пакистан, къдото „всеки ден граничните патрули организират церемония по сваляне на знамето и се държат като пауни пред своите аплодиращи национални публики  (Paasi 2005: 669).

Театрализацията изразява експресивната сила на границите, тяхното двойно естетическо и емоционално измерение, интензитета на възприятията. Примерът на Paasi хвърля мост от конструирането на ред (ordering) към друга ключова функция на границите – конструиране на различие (othering).

 

Othering

Когато Фредерик Барт дефинира етническите граници, той подчертава, че културното съдържание (език, религия, етничност) има по-малко значение от отношенията Ние – Те. Именно срещата е ключова, когато “Ние” среща “Те” в конфликт, конкуренция, сътрудничество.

Конструирането на граници е конструиране на различие в три смисъла:

• Политическите и ментални дефиниции на гранците структурират политиката на идентичностите;
• С решението какво да се включи и какво да се изключи конструирането на границите опространствява идентичността и различието, присъждайки им различен правен и политически статус „Тези, които са вътре, имат различни възможности за действие от тези, които са вън”  (Tamminen 2004: 403);
• Конструирането на границите дефинира, но не детерминира границите. Границите имат Янусово лице, обърнато „между отвореността и затвореността, включването и изключването, страха и желанието” (Houtum, Kramsch and Zierhofer 2005: 12).

Свръхпроизводство на граници

Свръхпроизводство и свръхактивност, фрагментация и интеграция на теротории, отваряне и затваряне на пространства, динамиката на границите е интензивна и се изразява в разнообразни, често противоречиви тенденции.

Свръхпроизводство и свръхактивност е първата двойка тенденции. Свръхпроизводството на граници е сред любимите политически дейности през миналия век. Наблюдаваме увеличаване на обхвата й и нарастване на ритъма. За едно столетие броят на държавите се утроява: от 55 в началото на ХХ век до 80 през 60-те години и до 193 днес: най-съществен е периодът след Втората световна война, когато почти 120 нови държави се появяват на световната карта като резултат от деколонизацията (95 държани), разпадането на федерации (20) и сецесионизъм (Paasi 2005).

Посткомунистическият геополитически ареал се оказа особено продуктивен: 20 от 36 нови членки на ООН след 1990 г.[11] са от Централна, Източна и Югоизточна Европа.

Потенциалът за нови държави не е изчерпан: 200-те държави днес са значително по-малко от 400—600 „нации”, много от които се стремят към собствени държави.. A. Paasi засилва този аргумент и с друго наблюдение: след 1990-те виждаме малко конфликти между държавите, докато броят на вътрешните конфликти е 26-28 годишно (Paasi 2005).

Малко изследователи се осмеляват да предсказват появата на нови държави. Кристофър счита, че настоящият потенциал за създаване на нови държави на световната сцена е от порядъка на 10-20 (Christopher 1999, цит в Paasi 2005). Границите надвишават държавите: съвременните 193 държави са разделени от повече от 300 земни граници, всяка от които има уникална история (Paasi 2005).

Европейският съюз е емблематичен пример за свръхактивност на граници: традиционните държавни граници избледняват, докато нови граници като Шенген биват конструирани. Свърхактивността намира израз и в интензивната институционализация на новите граници: Frontex – Агенция на ЕС за гранична сигурност; Eurodac – европейска база данни за пръстови отпечатъци на търсещи убежище, Eurosur – европейска система за контрол на границите. От 2005 г. Шенген отговаря за това едни и същи високи стандарти за гранична сигурност да бъдат спазвани и прилагани от всички страни-членки. Фронтекс е първата агенция на ЕС, чието седалище е в нова страна-членка – Варшава, Полша. Силно е символното послание на това решение.  Фронтекс отговаря за координация на менджмънта на граничната сигурност, но разгръща и други дейности. През 2007 г. се създават Rapid Border Intervention Teams (RABIT) – специални европейски сили за бързо разгръщане на гранични охранители – с цел подпомагане на граничния контрол, особено на южните европейски гранични брегови линии. Мрежата на европейските патрули на Фронтекс започва да действа на Канарските острови през 2007 г. ,докато въоръжени сили биват разгърнати на гръцко-турската граница през октимври 2010 г. Редица неправителствени организации са резервирани, че Фронтекст съдейства за прекалената секуратизация.

Втората дойка от противоположни тенденци включва интегриране на територии, ярко илюстрирано от ЕС, от една страна, и фрагментиране на малки териториални единици, от друга страна.  Балканите са хиперактивни във фрагментирането на региона в малки, все по-малки териториални единици. Бивша Югославия се разпада в началото на 90-те години на пет държави и тази дезинтеграция продължава и днес със създаването на Монтенегро през 2006 г. и на Косово през 2008 г. През същата година Монтенегро става член на ООН. Химнът на страната с показателното заглавие ‘Европа’ заявява ясно и високо желанието на страната за интеграция, въпреки че ООН все още не я признава.

Отваряне и затваряне на пространства е втората двойка от диалектиката на границите. Моите студенти не са чували дори  термина „изходна виза”, те са родени и живеят в свят, където все още проблем може да бъде влизането в желана страна, но не и напускането на родната. Но изходните визи бяха премахнати в България, Китай и други страни, едва преди малко повече от две десетилетия. В същия период, в който наблюдаваме отварянето на Русия, Китай, Централна и Източна Европа, виждаме затварянето на други геополитически пространства като Средиземноморието.

Балкански граници и Балканите като граница

 

Балканските граници и най-вече Балканите като граница формират и европейските, и балканските представи за Балканите.  Те са толоква ключови, че ги откриваме и в изследвания, твърде далечни от анализите на граничните. Първата глава на книгата „Британската литература и Балканите”  (Hammond 2010) анализира митовете за границите.

 

Идеята, че съществува една друга, радикално различна Европа на Изток, е един от най-трайните митове в символната география на Европа (Hammond 2010: 19). Балканите представляват Европа обезобразена от присъствието на не-европейци (Hammond 2010: 49). Това означава, че някои географски граници са и граници на културна идентичност (Di Giacomo in print).

Балканите са синоним на маргиналност. В политическия дискурс преобладават отрицателните конотации на фрагментаризация и конфронтация – балканизация, литературният ни предлага друг вид сатирично-иронични йерархии. В бестселъра „Хрониките на Фрай” авторът Стивън Фрай ни разсмива с градацията абсурдно, още по-абсурдно, България и Румъния[12]

„Балканите представляват нещо ‘близко’ географски, но ‘далечно’ политически, социално и икономически (Andreev 2004: 380). Как днес регионът реинтерпретира историческото наследство на Балканите като граница? По три различни начина: свръхпроизводство на здрави граници и допълнителното им заздравяване;  пресичането на границите – по-изявено по отношение на ЕС и по-колебливо по отношение на регионалното сътрудничество; свръхинвестиране в символизъм и въобразени представи.

 

Заздравяване на здрави граници

Балканите са сред най-големите производители на граници през последните две десетилетия. Те впечатляват в нашия малък регион както чрез своя брой – шест нови държави, така и чрез тяхното разообразие – формални и неформални; граници между държавите и регионите; граници в икономическата, социалната и политическата сфера; граници с ясно дефиниран статус и пропускливи граници, дори оспорвани граници (Gropas 2004: 49).

Границите се възприемат като здрави, когато са в центъра на ключови приоритети – изграждане на държавата, легитимност, сигурност, демокрация:

 

Понастоящем Юго-източна Европа е единственият регион, където ситуацията с държавните граници е отчетливо по-различна отколкото в останалата част на Европа. Тук границите имат значение. Те са по-скоро твърди отколкото меки и изключващи вместо включващи. Ако перафразирам Джодж Оруел, ако всички граници в Европа отживеят един ден, някои граници ще отиживеят по-бавно от други (Andreev 2004: 382).

 

Здравите държавни граници се удвояват и укрепват от езиковите граници: сърбохърватският език днес е разделен на сръбски, хърватски, босненси, черногорски. На всяка нация – свой език.  Въпросът е толкова горещ, че и поддръжниците, и критиците говорят високо и горещо, аналитичното не успава да се аманципира от политическото, размахват се дискурсивни мечове вместо аргументи[13]. Балканските граници са допълнително заздравени и усилени от вкоренеността ми н в ‘студени’ политически фактори, а в ‘горещи’ идентичностни принадлежности:

 

Държавните граници не са вuоренени в наднационалното и международно ниво, каквото представлява регионът, Европа и глобалната общност от държани, а в субнационалното и локално ниво на идентичности, където индивидите и организираните групи по интереси намират повече подкрепа и пространство за дейностите по изграждане на държавата (Andreev 2004: 383).

 

Пресичане и омекотяване на границите

Политическият и академичен дискурс на Балканите пресича гриници и гради мостове между държавите по три различни начина. Първият е добре трасиран и устойчив: „пътят към Европа”. Европейската интеграция е царски път за преодоляване на затвореността и напреженията [14], както и за ново разбиране на границите: евро-балканските праговори целят да трансферират към региона ново „концептуализиране на пространството в термините на сътрудничество” (Tamminem 2004).

Вторият начин за омекотяване на границите е посредством регионално сътрудничество:

 

Трудностите в регионалното сътрудничество в Юго-източна Европа са свързани с конфликтни дефиниции на понятия като регион и регионализъм. Институционализацията на регионалното сътрудничество е всъщност и процес на изграждане на региона.Това обаче е свързано с политически битки за смисъла на региона, който се конструира  (Tamminen 2004: 405).

 

Интересен пример за регионално сътрудничество е идеята за Еврорегион Тракия. За първи път идеята за Тракия без граници възниква в началото на 1990-те години. В средата на 2010-те създаването на еврорегион става ключова задача на Съюзът на тракийските дружества в България.  Първа лястовица на оживление, на интензифициране на потоците на стоки и хора се наблюдава след отварянето на контролнопропусквателни пунктове. „Реактуализират се посоки, човешки потоци, културни, търговски, икономически връзки и обвързаности, които отдолу ревитализират идеята за ‘единна Тракия’” (Ганева – Райчева под печат).

Консолидирането на балканските държави е по-лъкатушен път. Актьорите  са добре дефинирани – умерените и про-европейски политически елити, подкрепени от гражданското общество. Това, за което анализаторите все още се колебаят, е кой трябва да бъде лидерът на регионалното сътрудничество. Повечето регионални инициативи – Процесът за стабилизиране и асоцииране, Пактът за стабилност – са иниициирани отвън. Картината се усложнява и от един силен негативен фактор:  границите регулярно се преминават, но често в интерес на „негативния социален капитал” (Gropas 2004): несъобразяващият се със закона, нарастващият криминален сектор, трафикът.

Политиките и междудържавните отношения понякога доставят позитивна енергия за машината на регионалната отвореност и пресичането на границите.  Тази тенденция би могла да бъде илюстрирана чрез трансформирането на границите между Албания и Косово след комунистическия режим, резюмирано в заглавието „От непреодолимата граница към простото административно деление” (Courrier des Balkans 2010).

Третият начин, по който Балканските елити допринасят за омекотяването на границите е чрез диверсифициране на инстанциите, дефиниращи границите и опериращи през тях, както чрез свързването на хората и обществата. Теоретичният отговор на това политическо предизвикателство не е особено оригинален: гражданското общество. R. Gropas предлага да се постигне устойчива сигурност чрез „различна концепция за границите, която е отвързана от териториалната форма и включва начина, по който гражданското общество, политиката и икономиката функционират между и през държавите и регионите” (Gropas 2004: 53).

Жюли Мостов прави и следваща стъпка. Тя започва с разграничаването между твърди и меки граници, при което първите определят територии и суверенитет след Вестфалския договор и затварят гражданите в установени прастранства. Подходът на меките граници се основава на „трансграничното понятие за граждански права, упражнявано в припокриващи се политически пространства с меки граници на индивиди и групи с множествени принадлежности и съюзи” (Mostov 2008: 99). Жюли Мостов прилага подхода на меките граници към пост-югославските страни, които все още са сред държавите с по-скоро твърди отколкото меки граници и гранични политики. Това разминаване между понятието и емпиричния референт би могло да се счита за противоречиво от гледна точка на формалната логика. Последното обаче е нерелавантно. Американската авторка дефинира едновременно и понятие, и граждански проект, които да тематизират идентичността и локализацията с понятията на отвореност, граждански права, сътрудничество, гъвкавост, нефиксирани идентичности. Книгата на Жюли Мостов е  показателна за припокриването на аналитичен и нормативен подход, на ново концептуализиране на границите, целящо редефиниране на политиките.

Malcolm Anderson разграничава четири фигури. Първата е на граничния човек като твърд, силен охранител на империята, готов да посрещне опасностите на границата. Вторият е на контрабандиста, разбойника, бандита, чиито ценности противоречат на тези на останалото население, частично и поради това, че законът не бива въвеждан с цялата сила в отдалечените територии Третата е на метиса, на културния хибрид. Последният образ на граничния човек е на забравените хора от периферията (Anderson 2010: 235).

И четирите портрета присъстват в балканския опит и представи. Комунизмът обичаше героичният ореол на първия и траничарите бяха въвлечени в множество инициационни ритуали като например членството в пионерската организация – празникът по връчване на червената връзка се чевстваше на граничен пункт, където децата трябваше да бъдат очаровани от униформите, кучетата, героичните пози и разкази. Посткомунизмът изумително ефикасно разви втората фигура – парадоксално, но най-ефикасни в пресичането на границите са именно трафикантските и мафиотските мрежи. Третият случай е приложим към някои малцинства, които споделят характеристики с мнозинствата от двете страни на границата – напр. каракачаните, които живеят в България, но говорят гръцки диалект. Комунистическата власт беше много централизирана и периферията беше в асиметрична позиция на ограничен достъп до ресурси – икономически, политически, символни. Не е изненада, че граничните райони най-силно поддръжат Европа на регионите, както и най-моного се стремят да се възползват от отварянето на границите, трансграничното сътрудничество и изграждането на трансгранични региони.

Към тази галерия портрети Балканите прибавят и четвърти образ – гурбетчията – мъжът[15] , който живее в родната си страна, но заработва в чужбина през лятото и се връща през зимата[16]. Посткомунистическите миграции, които преминават от постоянни към временни, обновяват традицията на гурбета. Петко Христов проникновено отбелязва, че вековните маршрути на губерчийте бележат посоките на днешните миграции (Христов 2012).

 

Въобразените траници

“Има граници на картата и граници в ума” (Andreev 2004: 390).

Границите в ума се предмет на анализ в тази финална част. Ще представя някои резултати от изследването на менталните карти сред балкански младежи (18 – 35) [17]. Повече от десетилетие изучавам с мои студенти[18]  от различни – на практика всички – балкански страни въобразените граници. За целите на тази статия ще разгранича девет типа представи, концентрирани около три клъстера – усилването на силни граници, омекотяването и пресичането на граници, диверсифициране на представите за границите.

Държавните граници като фикс идея

Ако интелектуалците и защитниците на човешките права се опитват да хвърлят мостове и свързват, балканските представи все още са дълбоко и тревожно белязани от разделения, изключеност, бариери. Границите често се асоциират с контрол, надзор, полиция, връждебност – типична фукодианска вселена. Идеята за разделението се изразява в множество образи. Обсесията от държавните граници е най-честата и значима: толкова много граници разделят балканските земи, че те очертават и балканските умове.

 

Менталната картата на македонски студент илюстрира основните характеристики на този образ:

• Границите се мислят като държавни, не като регонални или от друг тип;
• „Нашите” граници са централни и струтурират картата;
• Държвата е заобиколена от Значимите Други – съседите са назовани. Македонският политически и интелектуален дискурс постоянно представя македонската идентичност и държавност като заплашени от всички съседни страни и това послание дълбоко белязва граничното въображение.

Границите се възприемат като силни и изключващи – в политически, не в географски смисъл, както илюстрира следващата карта – има ‘стоп’ между ЕС и Хърватия. Идеята за ‘крепостта Европа’ силно присъства в балканските умове.

 

 

Държавите на Бълканите са в сложни отношения с етническите идентичности, които често пресичат границите, и следващата карта илюстрира различията между ‘физически’ и етнически граници.

 

 

 

Контрол и надзор по границите

Границата като бариера, контрол и надзор е един от най-мощните образи, примерите са изобилни и изразителни.

 

 

 

 

 

 

 

Враждебността често блика от рисунките, понякога е подчертана и подсилена и от думите: ‘Не-приятелско лице. Отстрани хората от Босна!’

 

 

 

 

 

 

Границите като производители на йерархии

 

Идеята на Макс Вебер за границата като институция се изразява в следващото разбиране за границата като създаваща йерархии: „Границата е стена в дома на нацията, където, ако искаш да си вътре, трябва да си поканен, приет или скрит в мазето”.

 

 

 

Има съществено разминаване между Веберовото позитивно разбиране за рационална, ефикасна и безпристрастна бюрокрация и балканското отрицателно мнение за неефикасна, неприятелска и корумпирана бюрокрация. Каквато и да е интерпретацията, институционалната визия за границите е неизбежно свързана с визи и бюрокрация:

 

 

 

Границата като селективна пропускливост

Интересни са представите, при които границите спират едни и допускат други. Едни не биват допуснати до мобилност, други с лекота пресичат граници. Откриваме идеята на Зигмунд Бауман за двете фигури – глобални и локални. Едните свободно бродят из света, който е отворен и гостоприемен за тях. Парадоксът е, че някои се чувстват на едно и също място навсякъде в света – отсядат винаги в Хилтън, ядат на закуска сцециалитет, който само тази луксозна верига предлага, нявсякъде търсят и възпроизвеждат една и съща позната им, благосклонна и близка среда. Локалните не могат да се откъснат от ограничеността на малкото си съществуване, каквито и бунтове да опитват, те завинаги остават прикрепени към маргинални места с ограничени възможности.

Менталната карта илюстрира теоретичната идея на Бауман за достъпа до мобилността като нов вид неравенство. Класическите източници на неравенство – икономически, социални, културни, в епохата на глобализацията биват допълнени и с диференциран достъп до мобилността.

 

 

 

Абстрактни граници

Как да се избяга от вездесъщите и всемогъщи държавни граници? Представите търсят по различни линии. Едната е абстрактната граница, която ясно очертава ‘вътре’ и ‘вън’.

 

Слаба граница

Друг начин да се избяга от тежкото политическо и институционално разбиране е да се мислят слаби граници. Те не избират, нито разделят, а само артикулират пространството.

 

 

Границата – мост

Георг Зимел рисува два образа на взаимоотношения межд идентичност и чуждост: врата и мост. Вратата може да бъде затворена или отворена, тя спира или пуска хората вътре. Тя е контролирана от една инстанция. Мостът е двупосочен: потоците циркулират и в едната, и в другата посока.

И двата образа присъстват в представите.

 

 

Способни ли са Балканите да мислят за граници-мостове?  Великолепният роман на Иво Андрич „Мостът на Дрина’ е величествено свидтелство за искорическия опит на Балканите за съвместно съществуване, разбиране и диалог, изграждан трудно и бавно в променлив ежедневен процес на раздалечаване и сближаване. Границите могат да свързват и привличат двигания и обмен, както показва следните симпатични образи:

 

 

 

 

Тези образи показват потенцияла за преодоляване на търканията и разногласията. За да се гарантира устойчивостта на региона, те трябва да се превърнат в ‘единствената игра в града’. Понастоящем те са все още не преобладават в представите в Западните Балканите, макар все по-често да ги срещаме сред младите в Източните.

 

Символни граници

Идентичностите чертаят невидими линии. Представите търсят начини да ги изразят и някои го правят чрез религиозни, държавни и други символи.

Ментални граници

Много силна е идеята за конструирания характер на границите и за личната отговорност при тяхното мислене: „границата започва от главата ти”, както ярко илюстрира следващият образ.

 

От ‘Аз нямам граници’ до ‘Личните граници са всичко, което мога да приема ‘- екзистенциално-политическите твърдения диверсифицират панорамата на представите и въвеждат силно ролята на социалните актьори. Индивидуалното изискване за субектност на дефиницията – ‘Аз’ във ‘всичко, което бих приел’ – отхвърля върховенството на държавата, властта, външните инстанции.

 

 

 

Добре осъзната и често мислена е интеракционистката идея за границата в духа на Фредерик Барт като разграничение на Ние-Вие.

 

Силно концентриране на образите около държавни граници, разделение, контрол и надзор, от една страна, диверсификация на образите, от друга, тези две противоположни тенденции характеризират балканските представи за траниците.

 

Заключение

Bordering, ordering, othering в техните европейски и балкански перспективи може да бъде систематизирано в три двойки противоположни тенденции.

Обез-граничаването на държавите като следствие от глобализацията и новите модерни технологии се контрабалансира от впечатляващо диверсифициране и процъфтяване на границите.

Намаляващото значение на териториите и отслабването на (вътрешните) европейски граници не се отнасят все още до голяма част от Балканите. Развитието на Балканите е интересен пример за устойчивост на териториалността. Териоториалността като основание на държавността не изглежда да е загубила значение и дори се засилва  (Tamminem 2004).

Активната роля на интелектуалците и защитниците на човешките права за омекотяване и пресичане на границите все още няма пълен ‘превод’  в менталните карти, в които преобладават фукодиански образи.

Статията е публикувана в тематичния брой „Български и балкански миграции и мобилности“ на списание Социологически проблеми, 2012, № 1-2.

 

Цитирана литература:

Ганева – Райчева В. (под печат) Политики и практики при конструиране на памет и наследство. Съюзът на тракийските дружества в България. –Социологически проблеми, настоящия брой.

Христов П. (под печат)  Гурбет и идентичност: по материали от Западна България, Източна Сърбия и Западна Македония.- Социологически проблеми, настоящия брой.

Agamben, G. (2004) Bodies Without Words: Against the Biopolitical Tatoo.- German Law Journal, Vol. 50, No.2, pp. 168–9.

Anderson M. (2010) Researching European frontiers.- Journal of borderlands studies, vol. 25.3&4, 233 – 250.

Andreev S. (2004) The border in Southeast Europe – democratic legitimacy and security issues in an enlarging European Union.- Southeast European and Black Sea Studies, vol. 4, N 3, 379 – 398.

Auger M (1995) Non-places: introduction to anthropology of supermodernity. New York: Verso.

Ballard J.G. (1997) Airports.- Observer, September 14.

Bauman Z. (1998) Globalization: the human consequences. Columbia University Press.

Beck U. (1999) Beyond the nation state.- New Statesman. 6 December.

 

Castells M. (1989) The informational city. Oxford: Blackwell.

Chrsitopher A.J. (1999) New states in a new millennium.- Area, vol. 31, pp 327 – 334.

De la frontière infranchissable a la simple délimitation administrative (2010) .- Courrier des Balkans, 15.08.10.

Di Giacomo P.L. (in print) Book review of Andrew Hammond “British literature and the Balkans. Themes and contexts”. Amsterdam – New York: Editions Rodopi B.V.- Journal Southeastern Europe.

Duran J. (2010) Virtual borders, data aliens, and bare bodies: culture, securitization, and the biometric state.- Journal of borderlands studies, vol. 25.3&4, 219 – 229.

Hammond A. British literature and the Balkans. Themes and contexts. Amsterdam – New York: Editions Rodopi B.V.

Hassner P. (2002) Fixed borders or moving borderlines? A new type of border for a new type of entity.-IN; Zielonka J. (ed) Europe unbound. London: Routledge, 38 – 50.

Hayrynen M. (2009) The transboundary landscape of the EU-Schengen border.- Journal of borderlands studies, vol. 24.2, 57 – 61.

Houtum, H. van, O.T. Kransch and W. Zierhofer (eds) (2005) Bordering space. Ashgate.

Houtum, H. van and Ton van Naerssen (2002) Bordering, ordering and othering.- Tijdschrift voor economische en sociale geografie, vol. 93, issue 2, 125 – 136.

Gropas R. (2004) Functional borders, sustainable security and EU-Balkan relations.- Southeast European and Black See Studies, vol. 4, N 1, 49 – 76.

Krasteva A. (2004) L’étranger – le citoyen du monde globalise ?.- Krasteva A. et A. Todorov (dir) (2004) La mondialisation et les nouvelles limites du politique. Sofia : Editions EON, 104 – 112.

Levinas E. (2009) Otherwise than being or beyond essence. Pittsburgh: Duquesne University Press.

Logfren O. (1999) Crossing borders: the nationalization of anxiety.- Ethnologica scandinavica, N 29.

Maguire (2010) Vanishing borders and biometric citizens.- : Lazaridis, Gabriella. (ed) Security, insecurity and migration in Europe. Ashgate., 31 – 50.

Mostov J. (2008) Soft borders. Rethinking sovereignty and democracy. New York: Palgrave MacMIllan.

Paasi A. (1996) Territories, boundaries and consciousness: the changing geographies of the Finnish-Russian boundary. New York: J.Wiley&Son.

Paasi A. (2005) Generations and the development of border studies.- Journal of borderlands studies, vol. 10, 663 – 671.

Paassi, Anssi. (2005) The changing discourses on political boundaries. Mapping the backgrounds, contexts and contents.- Houtum, Henk van, Olivier Kramsch and Wolfgang Zierhofer (eds) (2005).B/ordering space. Ashgate, 17 – 31.

Palang H., K. Semm and L. Verstrate (2009) Time borders: change of practice and experience through time layers.- Journal of borderlands studies, vol. 24.2, 92 – 105.

Pavlakovic V. (in print) Review of Kordić, S., Jezik i nacionalizam [Language and Nationalism], Zagreb: 2010: Durieux.- Southeastern Europe.

Piguet A. (s.a.) La fin de la géographie?

http://www2.unine.ch/files/content/sites/unine/files/Universit%C3%A9/Ev%C3%A8nements/documents/li03-04_piguet.pdf (consulted 6.09.11).

Pisani M. (2009) Looking back twenty-three years: an analysis of contributors and contributions to the Journal Borderlands studies.- Journal of borderlands studies, vol. 24.1, 1 – 16.

Salter M.B. (ed) (2008) Politics at the airport. Minneapolis, London: University of Minnesota press.

Tamminem T. (2004) Cross-border cooperation in Southern Balkans: local, national or European identity politics?- Southeast European and Black Sea Studies, vol. 4, N 3, 399 – 418.

Theborn G. (2000) From the universal to the global.- International Sociology, vol. 15, N 2, 149 – 150.

Vaughan-Williams, N. (2009) Border politics: the limits of sovereign power. Edinburgh University Press.

Warf B. and S. Arias (2008) The spatial turn: interdisciplinary perspective. Routledge.

---

[1] Първи вариант на статията беше написан по време на престоя ми в Центъра за изследванията на културата и ценностите в Католическия университет във Вашингтон, където участвах  в семинара „Социална и лична отговорност: основа на живота в глобалната епоха”. Бих искала да изразя благодарността си на директора проф. Маклийн и есистентката му д-р Хю Йепинг за вдъхновяващата интелектуална и интеркултурна атмосфера.

[2] Неологизми , означаващи респективно конструиране на граници, на ред, на чуждост.

[3] Бих желала да изразя благодарността си към  Zhang Haojun от Capital Normal University в Пекин за неговия проникновен анализ на западните концепции за време/пространство..

[4] Склуптурата е имала много противоречив прием от съвременниците на Роден.

[5] Каталог на експозицията Excentrique(s) travail in situ на Daniel Buren в Grand Palais в Париж, май-юни 2012.

[6] политическо – държава, нация, суверенитет и териториалност, национализъм, критична геополитика, екополитика, ре/де/териоториализация, трансгранична регионализация, космополитзъм; икономическо – трансгранично сътрудничество, регионализация/ регионализъм, пространство на местата/пространство на потоците, изчезване на границите, анихилиране на пространството; културно – политика на идентичности, национална култура, етничност, джендър, бежанци, имигранти, различие, киберпространство, супранационални движения и идетичности;  регионално – регионите като социални конструкти и исторически процеси, разграничаване на региони, регионализъм, регионални идентичности и съзнание (Paasi 2005, с. 667).

[7] Циркулират и други етикети: постструктурен, постмодерен..

[8] T. Tamminen е още по-конкретен с твърдението си, че много представители на градиционния обективистки подход работят като експерти и съветници в многобройни международни институции в служба на различни правителства (Tamminem 2004).

[9] асоциирана с ЕС.

[10] for completely different reasons.

[11] http://www.un.org/en/members/growth.shtml. Четен на 3.09.11.

[12] Като авторски права за скеча “получавах от ББС… абсурдни суми – 1.07 лири.Най-ниската беше 14 пенса за продажби в България и Румъни” (Steven Fry. The Fry Chronicle. Penguin books, 2010, с. 181).

[13] Виж реценцията на Vjeran Pavlakovic’  на книгата на Kordić, S., Jezik i nacionalizam [Language and Nationalism], Zagreb: 2010 (Journal Southeastern Europe in print).

[14] Европеизацията на Балканите е и начин да се избежне балканизирането на Европа.

[15] В миналото демографски и социологически гурбетчията е мъж, жените не взимат масово участие в този тип трудова миграция. Днес ситуацията е променена и балканските жени – наред и повече от мъжете предприемат миграция – сезонна или временна, за да издържат семействата си..

[16] Виж по-подробно чудесния анализ на Петко Христов в настоящия брой.

[17]Бих искала да изразя благодарността си към проф. Фабиен Лелу от Каторическия университет в Монс, Белгия, която ме вдъхнови за това изследване.

[18] Методът се състои в покана към студентите да нарисуват карта – без никакво уточнение за какъв вид карта става въпрос – и след отва дискусия за разнообразието образи, които те предлагат. Целта е да се изследват основните категори ментални граници, които структурират представите и въображението. Работила съм с този метод към десетина випуска на Европейската регионална магистърска програма по демокрация и човешки права в Сараево, към редица студенти от летни университети и магистърски програми в София, Болоня, Грац и др. – над 200 ментални карти.

.