Интервю със Светла Енчева за „От миграция към мобилност: политики и пътища“ за Маргиналия

„Миграционните политики се провалят“, е една от констатациите в новата ти книга „От миграция към мобилност: политики и пътища“. Водим този разговор скоро след поредната трагедия със стотици бежанци, намерили смъртта си в Средиземно море, на път към Европа. В същото време Европа обмисля да унищожава корабите, с които бъдещите бежанци евентуално ще опитат да стигнат до границите ѝ. Може ли да има успех такава мярка?

http://www.marginalia.bg/analizi/anna-krasteva-tazhno-e-kolko-trudno-si-probiva-pat-solidarnostta/

Средиземноморието като гробница за бежанци – 1308 са се удавили само през април т.г., миналата година също остана с макабрен рекорд от 3500 жертви. Миграцията винаги се мисли в цифри, стремителното нарастване на статистиките за смърт са най-ужасяващият израз на бежанската трагедия. Търсиш спасение от опасност от смърт, за да завършиш със сигурна смърт. Права си, че Европа се лута между полюсите на сигурността и солидарността, търси, но трудно намира баланса в бежанската политика. Борбата с трафика ще продължи и трябва да продължи, защото мафията трупа милиони от нещастието, живота и смъртта. В бежанската криза губят и бежанците, и правителствата, но мафията продължава да печели.

Също толкова тъжно е колко трудно си пробива път солидарността. Когато ни заля първата вълна бежанци всички политици от всички цветове затръбиха, че Дъблин[1] е несправедлив и Европа трябва да ни помогне. Солидарността тогава се разбираше като крайъгълен камък на бежанската политика. Когато тази година същата Европа призова за солидарно разпределение на 40 000 бежанци, се разбра колко различни разбирания за (не)солидарност се сблъскват в Европа. Сред най-несолидарните са бившите комунистически страни. Кризата е безпрецедентна, най-голямата откакто се води бежанска статистика: само за първото шестмесечие на 2015 г. бежанците в ЕС са 137 000, 68% повече от същия период на миналата година, а второто шестмесечие винаги е още по-наситено с молби за убежище. Тази вълна се поема изключително несиметрично. На предния й фронт е Гърция с население от 11 милиона и държава на ръба на банкрута, а с 68 000 бежанци само от началото на 2015 г. Италия я следва по петите с 66 000 бежанци за първото шестмесечие. България за същия период януари – юни т.г. шестмесечие е посрещнала 7348 бежанци, също безпрецедентен поток. Ние продължаваме да мислим, че Европа трябва да ни помага на нас, а ЕК – обратното, че България трябва да даде своя принос в солидарното разпределение на тежестите. Първоначалното предложение на ЕК за квоти, изчислени по сложен индекс, включващ брой бежанци, БВП, безработица, бе отхвърлено доста категорично. След мъчителни преговори се стигна до компромисното решение за доброволен прием, всяка държава да поеме колкото прецени. България с голяма неохота прие 500 и веднага се похвали, че се е спазарила за 1/3 по-малко от предложението на ЕК. Солидарност и принципи бързо и лесно преминават в пазарлъци. А по пътя на бежанците – стени, смърт, страх…

Ако миграционните политики се правят с отчитане на глобалните ситуации, а не само на местните приоритети, има ли шанс да не се провалят? Или няма нужда от миграционни политики, а хората трябва да бъдат оставени да се придвижват свободно по света?

„Трябва ли да се отворят границите“ – това е предизвикателното заглавие на книгата на Катрин Витол дьо Венден, която разсъждава точно върху твоя въпрос. Тя заключава, че колкото по-отворени и пропускливи са границите, толкова повече хората се движат, а не усядат, че са повече мобилни отколкото мигранти. Много хора предпочитат да работят в чужбина, но да живеят в родината или често да циркулират между двете. Когато границите са затворени и опасността да не можеш да се върнеш е голяма, хората трайно усядат и от мобилни се трансформират в мигранти – не рядко нерегулярни. Тези академични заключения никога не изкристализират в политики. Точно обратното, границите все повече се втвърдяват.

Много хора ще се учудят, когато научат от новата ти книга, че само 3% от населението по света мигрира. 97% от хората не напускат родината си. Политическата видимост на миграцията по-голяма ли е от реалната ѝ тежест за икономиките и живота на приемащите общества?

Цифрите за Европа, естествено, са по-високи. Днес[2] 33.5 милиона от живеещите в ЕС са родени извън него, а 17.9 милиона са родени в друга страна-членка.

Но огромната публична видимост на имиграцията е политически феномен и именно него ще очертая с няколко щрихи. Нараства броят на партиите, които се ‘хранят’ електорално с имигрантската тема – от Партията на независимостта на Найджел Фарадж във Великобритания до Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, от Партията на свободата в Австрия до Северната Лига в Италия, от Фидес и Йобик в Унгария до Златна Зора в Гърция, от Атака до Патриотичния фронт, ВМРО и други възникващи/разделящи се/коалиращи се формирования – ГОРД, НИЕ, Национална партия на България… Ако след Втората световна война миграцията се мисли като решение, последните десетилетия тя се представя като проблем, а последните години – като огромен и драматичен проблем. Електоралните ползи са толкова значителни, че произвеждат нови политически явления, от които тук ще скицирам три:

  • появяват се нови партии като Алтернатива за Германия с ‘мини’ дневен ред – анти-имиграция и анти-Европа. Този феномен е толкова значителен, защото се случва в страна като Германия, дълги десетилетия след ВСВ имунизирана срещу популизма и екстремизма;
  • мейнстрийм партии и политици все по-често посягат към (анти)имиграционната тема – Дейвид Камерън, Никола Саркози…
  • Миксът анти-имигрантски – антиевропейски дискурс получи впечатляващ достъп до европейския дневен ред: евроизборите 2014 г. пратиха около 150 евроскептични депутати да говорят срещу Европа от най-високата трибуна на Европейския парламент. Независимо от вътрешните си различия и разделения те успяват да сформират две евро-скетични евро-парламентарни групи – на Нациите и свободата под лидерството на Марин льо Пен и на Свободата и пряката демокрация на Найджел Фарадж.

Толкова благодатна политически и електорално се оказва антиимигрантската тема, че мога със сигурност да направя тъжната прогноза, че тя задълго ще белязва европейския и национален дневен ред и ще продължава да усилва катастрофично-апокалиптичните интерпретации на имиграцията. Ключово предизвикателство пред по-умерените партии и активистите на човешки права.

                                    

Ако Европа отделя повече внимание на интеграционните политики, отколкото на миграционните, по-малко основания за страх от миграцията ли ще има тя?

Изключително интересен и предизвикателен въпрос. Той предполага, че миграционна и интеграционна политика са различни видове публични политики. Друго основателно предположение е, че интеграцията следва миграцията. Има ли нещо по-естествено от това, първо да пристигнеш в новото общество и след това да започнеш да се интегрираш. Едно от най-парадоксалните размествания е по отношение на веригата миграция – интеграция. Ако традиционно имиграцията се мисли като първа, а интеграцията като втори етап в миграционния цикъл, съвременната миграционна политика ги преобръща, достъп до миграция се осигурява на тези, които предварително докажат, че са готови и вече са започнали процеса на интеграция – например, курсове по езика на приемната страна, наличие на финансови средства… Новата ситуация преобръща не просто логиката, а и отговорността – ако преди интеграцията е била отговорност на държавата, сега тя все повече се прехвърля на плещите на мигранта. Това разместване е едно от най-впечатляващите илюстрации колко малко общо има политиката с логиката и колко амбициозни са политиките – не просто да управляват своя обект, а да го конструират такъв, какъвто политиката го пожелава, не просто да интегрира имигрантите, а да допуска интегрируеми и вече интегрирани мигранти.

Има и добри новини, а те са, че каквито и да са националните флуктуации по отношение на интеграционната политика, безчет са и се множат вдъхновяващи форми на интеграция по места. Търсят се и се експериментират най-различни миксове. Най-много ме впечатляват тези, които забъркват креативност, експеримент, арт, спорт, игра. Два кратки примера. Дете бежанец в Норвегия синтезира ефекта от проект за книга с бежански истории: „Ние правим книга за нашия опит и идеи – така едно момче става десет момчета“. Креативността помага да се трансформира травматичния опит в артистичен артефакт и така да се засили символния капитал на младите творци. Вторият пример е от дебата в Европейския парламент върху кохезионна политика и магринализирани групи на 14 юли т.г.. Имах честта и удоволствието да участвам в него, но и с искрен интерес слушах останалите експерти, една от които разказваше за местен театър в Болтън, Великобритания, който вплита като теми, актьори, публика местни маргинализирани групи в артистичните си търсения и експерименти. И тези, и безброй други примери илюстрират, че главните актьори на интеграцията не са ввинаги професионалисти, а и доброволци, артисти, учители, НПО активисти, ангажирани граждани. Тяхната мотивация, енергия, иновация и активизъм са невероятният двигател, който бори страха, произвежда динамизъм, гради мостове на разбиране и диалог и прави интеграцията да се случва. Вибриращото гражданско общество – където и доколкото го има – е продуктивният контрапункт на рестриктивните политики.

 

В момента в България и двете съществуващи миграционни стратегии са замразени – и старата, която трябваше да бъде до 2015, и новата от 2011. Възможно ли е липсата на стратегия да се отрази по-добре на миграцията ни, отколкото наличието ѝ?

Въпросът точно и фино улавя парадоксалността на българската миграционна политика, която бих резюмирала в три характеристики и три периода:

  • Късна приоритизация и интистуционализация. Независимо от изключително интензивните миграционни процеси от самото начало на прехода, първата миграционна стратегия бива приета едва през 2008г.
  • Неравномерен ритъм и рязък преход от липса към свръхпроизводство на стратегии: за първите 17 г. (1990 – 2007г.) България не изработва стратегия; за три годишния период 2008 – 2011г. се приемат две.
  • Липса на разгърнат публичен дебат при лансирането и приемането на стратегиите, тази липса е още по-очевидна по отношение на оценката на приложението на тези стратегии.

В книгата си давам доста критични определения, но времето след излизането й продължава да ги потвърждава: Първа стратегия (2008 – 15) – закъсняла и етницизирана; Втора стратегия (2011 – 2020) – преждевременна и секуритизирана; Замразена стратегия (2013 – 14) – от умерен към радикален дисконтинуитет. Както въпросът ти подсказва, и наличието, и липсата на стратегия еднакво малко влияят на миграцията.

Родните институции борят неефикасността на предишните документи със свръхпроизводство на нови. Беше приета Национална стратегия за интеграция на лицата, получили международна закрила в България. Логичното ни очакване, че тя ще се базира на анализ на предходните, не се осъществява и лаконичният текст ни казва, че предходните програми са обхващали около 60 души годишно. Как, къде и колко трайно са били интегрирани тези 60 бежанци годишно; колко пари от европейски фондове и проекти и от националния бюджет са били отделяни за интеграцията на бежанците, за да можем да преценим колко са отишли за тези 60 бежанци и колко за институциите, призвани да ги интегрират – тези и много други въпроси продължават да стоят отворени.

Само преди век Европа е била най-големият източник на миграция. Цели континенти – Северна и Южна Америка, Австралия, са това, което са днес, в резултат на масова миграция от Европа. Не забравя ли Старият континент миграционното си минало в стремежа си да ограничава миграцията към собствената си територия? Или дели миграцията на добра и лоша?

„Франция е имиграционна страна, която не знае, че е такава“, „Германия е имиграционна страна, която не знае, че е такава“ – тези формулировки, които в идентичен вид откриваме в интелектуалните и политически дискурси на много европейски страни синтезират парадоксалното отношение към миграцията – тя е част от тяхната история, развитие, следвоенен просперитет, но не и част от националния идеал. Те илюстрират и фундаменталната разлика спрямо Америките и Австралия, които са вплели миграцията в своята национална идентичност.

Тъжната ирония днес е, че въпреки противоположната концепция за миграция и национална идентичност, съвременното разделение на добра и лоша миграция изумително си прилича и първото е максимално стеснено до млади, образовани, регулярни и в репродуктивна възраст, а второто все повече се разширява и включва все нови и нови категории – бежанци, нерегулярни мигранти, неквалифицирани….

Докато четях книгата, си мислех: в идеологията на мобилността, тя се възприема като нещо положително – като свободата да заминаваш и да се връщаш, да търсиш по-добра реализация, да пътуваш. Защо не се говори за „нелегална мобилност“, а само за „нелегална миграция“? И при нерегулярната миграция могат да бъдат намерени много от елементите, присъщи на „добрата“ мобилност. Освен това, един „мобилен“ студент например, в следващия момент, ако просрочи студентската си виза, може да се превърне в „нерегулярен мигрант“… Както пише в книгата, в центъра на методологията ти е мигрантът, който все се изплъзва – и от миграционните понятия и теории, и от миграционните мерки и политики. Сещам се за музиканта Янко Бръснаря, който разказа забележителната си миграционна история за Marginaliahttp://www.marginalia.bg/analizi/yanko-brasnarya-shte-im-go-varna-s-muzika/ . Той и групата му „Артерия“ се устройват в Прага благодарение на това, че пренасят марихуана през границата, и правят там шеметна музикална кариера. После заминават за Амстердам с десетдневна виза и с купени паспорти на хора, които приличат на тях, и „забравят“ да се върнат. Три години се води дело за депортацията им, междувременно музикантите издават няколко албума. Накрая Холандия ги легализира… поради значението на музиката им за холандската култура. Групата изнася концерти из цяла Европа и дори в Америка. След време Янко се прибира в България по собствена воля – от любов. Истории като тази на Янко показват ли колко тънка може да бъде границата между „нерегулярния мигрант“ и „мобилната еврозвезда“ например?

Красив разказ. Невероятно е с колко завладяващи истории ни даряват мигрантите. Аз ще разкажа точно обратната история – когато еврозвезда избира да стане нерегулярна мигрантка.

Историята на д-р ВИ е зигзагообразна и драматична. Тя започва спокойно в една западна страна, където ВИ придружава своя съпруг, представител на номенклатурата по това време. Тя завършва медицинско образование и успява да се интегрира в една болница, преминавайки през всички стъпала от дебютантка до шеф на отделение. Тя е много уважавана и от пациенти, и от колегите си лекари. Връщат съпруга в България, семейството го придружава. Принадлежността към номенклатурата има множество предимства, едно от най-предпочитаните е именно престоят в чужбина. Тази принадлежност обаче е крехка и влияеща се от политически ветрове и бури. Позицията на съпруга ставаща все по-несигурна, семейството решава да мобилизира професионалният капитал на съпругата, този път за дестинациите, достъпни на редовите лекари – не Запада, а Изтока, една магребинска страна. Дипломата, професионалният опит и всеотдайната работа на д-р ВИ носят признание и в новата спирка на мобилността. Ситуацията на съпруга, далече от очите, но не от вниманието на властите, продължава да се влошава и семейството решава да премине от другата страна на бариерата, да предприеме пътя на бягството. От уважаван лекар д-р ВИ се превръща в беглец, когото родината класифицира не просто като нелегална, а осъжда като невъзвращенка. Историята, изпълнена с авантюри, изпитания, тайни, трудности, е достойна за филм или роман. Тя преминава през няколко страни и през няколко статута – търсещ убежище, бежанец, невъзвращенец. Връзките с България се разкъсват и от двете страни: от страна на тоталитарната държава, лишаваща индивидите от свободата на мобилност и наказваща ги, когато се осмелят да я предприемат; от страна на семейството, толкова изстрадало бруталното скъсване с останалите членове на семейството, загубената собственост, невъзможното връщане на родното място, че вече не желаещо да се инвестира афективно в ‘забранената’ родина. Интервюто се провежда години след демократичните промени, когато д-р ВИ вече е в пенсия и започва малко по малко да се помирява с родината, да се връща все по-често, да възобновява и укрепва връзките с приятели и роднини. Купува малък апартамент и малка вила, за да бъде не на гости, а у дома. Едно ново-старо у дома…

Двете истории са противоположни, и защото се разгръщат в различно политическо време, и защото пресичат границата еврозвезда – нерегулярен в противоположни посоки. Но и двете ярко илюстрират противоположните употреби на миграцията. За държавите тя е дисциплиниращ механизъм, който утвърждава нейната власт да определя една миграция като добра, а друга като лоша, етикетирайки я или като нелегална, или като поощрявана и приветствана. За актьорите и едната, и другата са свобода, риск и шанс, мощен ресурс за дръзналите да се опълчат и срещу тоталната тоталитарна държава, и срещу ‘крепостта Европа’. Безброй са трагичните миграционните истории, но и двата разказа са с хепи енд. Именно този хепи енд е основното послание на книгата за миграцията като свобода и съюзник на смелите.

Специално място в книгата е отделено на концептуализирането на града и връзката между град и миграция. Преди няколко седмици ми разказаха как един филантроп се опитал да купи къщи в обезлюдени български села, за да ги насели с бежанци, които да се занимават със земеделие. Не успял – поради съпротива от страна на собствениците на къщите. Реалистична ли е идеята на този филантроп, или бежанците ще търсят начин да отидат в града, ако бъдат заселени на село?

Исторически селото е социалното пространство на хомогенността, градът – на различието. Градовете са кръстовищата, тържищата, където ароматът на екзотични подправки се смесва с пъстроцветието на фини коприни и вавилонско многоезичие. Днес символното място на града мощно се усилва от новия цивилизационен праг – от 2008 г. повече от половината човечество живее в градовете. ‘Глобалният град’ – тази предизвикателна формулировка на Саския Сасен синтезира идеята за града като микрокосмосът на глобализацията, като средоточие на потоци и мрежи – на капитали, иновации, мобилности.

Тези трансформации не утвърждават непременно градът като място на толерантността, а селото – на страха и затвореността. Тъжният ти пример би могъл да се продължи с много градски еквиваленти, на мобилизации на хора от различни квартали срещу заселване на бежанци. В по-оптимистична гама примери на толерантност и солидарност откриваме навсякъде – спомням си за едно британско семейство, което приютява сирийско семейство, а цялото село започва да помага – кой с домати, кой с мляко, кой с картофи…Права си, че градът е атрактивният център, който привлича мигрантите. Още повече у нас. Българският миграционен феномен е градски. Градът плаши със скинари, които бият по трамваи и паркове, но и предлага помощта на установените мигрантски общности. А кой да помогне на многобройните нови сирийци за жилище и временна работа ако не сирийските бизнесмени, сирийската организация, познати на познати на новодошлите сред установените мигранти. Не е мощен привличащ фактор, но не е и за подценяване, че именно в столицата и големите градове има ‘приятели на бежанците’ – адвокати по човешки права, НПО и активисти, които омекотяват сблъсъка с новата среда.

Изместването на фокуса на миграционните политики от интеграцията към сигурността изглежда доста трайна тенденция. И трайните тенденции обаче понякога се обръщат. Знам, че въпросът ми е в сферата на мечтите, но възможно ли е в обозримо бъдеще мигрантите отново да станат желани гости? Какви събития биха могли да предизвикат такъв обрат?

Права си, имаме нужда от утопии – и като граждани, и като изследователи, защото те чертаят алтернативни светове, спрямо които да мерим наличните, които да правят мислими промените и да ни вдъхновяват за тях.

Големите миграционни вълни са свързани с големи мечти: големите географски открития – с мечтата за един нов свят; Треската за злато – с мечтата за света на неограничените възможности; пост-военна Европа – с мечтата за градеж и съзидание, изкристализирала в “30-те славни години” . Всички са изчерпали историческия си ресурс – няма нови територии за откриване и заселване; американската мечта още е жива, но златото се търгува от професионални брокери, а не се открива от откриватели – мечтатели; Европа отдавна е забравила вдъхновяващите години на градеж и   растеж, и трайно е затънала в микса с променлива геометрия от криза, рецесия, депресия.

Как би изглеждала утре утопията мигрантите като желани гости? Бих я нарекла космополитната демокрация. Границите са едното лице на държавата-нация, демократичните институции – другото. Ако искаме да отслабим и премахнем едното лице – границите като контрол и наказание, не трябва да е за сметка жертването на другото – демократично – лице. Космополитната демокрация (Дейвид Хелд) иска да си представи една демокрация, неограничена от националния суверенитет, която на икономизираната нео-либерална глобализация продуктивно да противопостави една политизирана и демократизирана глобализация. Тази космополитна демокрация би била утопичното пространство, което да премахне двойния стандарт: капитали, стоки и пазари ‘без граници’ и все повече граници като стени и огради срещу хората. В космополитната демокрация хората биха се движили така свободно както стоките и символите.

Утопиите не са анти-реалност, късчета от тях вече функционират. Европа за европейци без граници е най-ценената от гражданите част от европейския проект. Европейска мечта е ограничена, защото е само за своите, но доказва силата на визията за един по-отворен свят.

[1] Дъблинското споразумение, според което молбата на бежанеца се разглежда в първата страна, в която е подадена.

[2] Цифрите на ВКБООН са към 1 sнуари 2014 г. http://www.unhcr.fr/54871a45c.html

Advertisements

One thought on “Интервю със Светла Енчева за „От миграция към мобилност: политики и пътища“ за Маргиналия

  1. Във варианта в „Маргиналия“ леко попромених някои от въпросите си, за да ги осъвременя, защото все пак са от април. Това се отнася особено за първия въпрос.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s